— Не знам. — Джентри потропа с пръсти по обвитите си в черна кожа бедра. — Погледни тук: нищо. Роден в Баритаун. Майка: Марша Нюмарк. Имаме неговия ВИН, но определено му е била закачена опашка. — Той бутна стола назад и се завъртя така, че да вижда неподвижното лице на Брояча. — Какво ще кажеш, Нюмарк? Това ли ти е името? — Той се изправи и отиде до холо-масата.
— Недей — каза Плъзгавия.
Джентри докосна копчето за включване на масата.
И сивото нещо за миг се появи отново, но този път се метна към средата на полусферния дисплей, премига и изчезна. Не. Беше там, миниатюрна сива сфера точно в центъра на фосфоресциращото проекционно поле.
Лудата усмивка на Джентри се беше върнала.
— Добре.
— Какво е добре?
— Виждам какво е това. Вид лед. Програма за сигурност.
— Тази маймуна?
— Някой е имал чувство за хумор. Ако маймуната не те изплаши, се превръща в грахче… — Той заобиколи масата и започна да върти един от нониусите. — Съмнявам се дали ще могат да го направят при директна сензорна връзка. — Държеше нещо в ръката си. Мрежа троди.
— Джентри, не го прави! Погледни го!
— Няма да го правя — каза Джентри. — Ще го правиш ти.
22. ПРИЗРАЦИ И ПУСТОТИ
Гледайки през мръсните прозореци на каба, тя усети тъга по Колин и заплетените му коментари, след това си спомни, че това е напълно извън сферата на познанията му. Дали Маас-Неотек произвеждаха подобни блокове и за Агломерата, зачуди се тя, и ако да, какъв ли вид щяха да имат техните призраци?
— Сали, — обади се тя, след може би половин час возене из Ню Йорк, — защо Петал ме пусна да тръгна с вас?
— Защото му сече пипето.
— А баща ми?
— Баща ти ще пикае газ.
— Извинявайте?
— Ще се ядоса. Ако го разбере. Може и да не стане. Не сме тук задълго.
— Защо сме тук?
— Трябва да говоря с някого.
— Но защо аз съм тук?
— Не ти ли харесва тук?
Кумико се поколеба.
— Харесва ми.
— Добре. — Сали се размърда на счупената седалка. — Петал трябваше да ни пусне да се измъкнем. Защото не можеше да ни спре, без да нарани някого от нас. Е, може би не точно да нарани. По-скоро да обиди. Суейн можеше да те парализира, след това да ти каже по-късно, че съжалява, да каже на баща ти, че е било за твое добро, ако се стигне дотам, но ако смръзне мен, това вече е нещо като фасон, разбираш ли? Когато видях долу Петал с пистолета, разбрах, че той ще ни пусне. Стаята ти се следи. Цялата къща. Задействала съм сензорите за движение, докато ти събирах багажа. Предполагах, че ще го направя. Петал знаеше, че това съм аз. Затова и дрънна по телефона, за да ме предупреди, че знае.
— Не разбирам.
— Един вид услуга, да знам, че той ще ни чака. Да ми даде възможност да помисля. Само че нямаше избор, и го знаеше. Суейн, виждаш ли, е насилен да върши нещо, и Петал го знае. Или поне Суейн казва така, че е насилен. Аз определено съм насилена. Така че почнах да се чудя колко много съм му нужна на Суейн. Адски много. Защото ме оставиха да изляза с дъщерята на оябун, пратена чак до Нотинг Хил за надеждно съхранение. Нещо тук го плаши повече от татенцето ти. Освен ако не е нещо, което ще го направи по-богат, отколкото е татенцето. Както и да е, като те взема, това един вид поизравнява нещата. Един вид бутвам и аз обратно. Загряваш?
— Заплашена ли сте била?
— Някой знае един куп неща, които съм правила.
— И Въшката е идентифицирал това лице?
— Аха. Макар че като да го знам и без него. Шибано адски ми се щеше да съм сбъркала.
Хотелът, който Сали избра, беше облицован със стоманени панели, напръскани с ръжда и завинтени с блестящи хромирани болтове. Стилът беше познат на Кумико от Токио, и тя го смяташе за малко старомоден.
Стаята им беше голяма и сива, една дузина отсенки на сивото, и Сали отиде право до леглото, след като беше заключила вратата, свали си якето и легна.
— Нямате багаж — каза Кумико.
Сали седна и започна да си сваля ботушите.
— Мога да си купя к’вото ми трябва. Уморена ли си?
— Не.
— Аз съм. — Тя издърпа презглава черния си пуловер. Гърдите й бяха малки, с кафеникаворозови зърна; точно под лявото зърно тръгваше белег и изчезваше под дънките й.
— Била сте ранена — каза Кумико, поглеждайки към белега.
Сали хвърли поглед надолу.
— Аха.
— Защо не сте го махнали?
— Понякога е добре да си спомняш.
— Че са те ранили ли?
— Че си била глупава.
Сиво върху сиво. Неспособна да заспи, Кумико крачеше по сивия килим. В стаята има нещо вампирско, реши тя, нещо общо с милиони подобни стаи, като че ли подлудяващо безупречната анонимност изсмукваше личността й, фрагменти от която изплуваха като гласовете на баща й, повишени в спор, като лицата на секретарите на баща й с черни костюми…
Сали спеше, лицето й беше подобно на безизразна маска. Изгледът през прозореца не говореше нищо на Кумико, само че тя гледа към град, който не е нито Токио, нито Лондон, огромно общо струпване, което беше парадигмата на нейното столетие за градска реалност.
Вероятно тя също беше спала по някое време, въпреки че след това не беше сигурна. Гледаше как Сали поръчва тоалетни принадлежности и бельо, набирайки поръчките си на видеото до леглото. Покупките бяха доставени, докато Кумико беше под душа.
— Окей, — обади се Сали иззад вратата, — изтривай се, обличай се, и отиваме да видим човека.
— Кой човек? — попита Кумико, но Сали не я чу.
Гоми.
Трийсет и пет процента от площта на Токио беше построена върху гоми, върху площадки, отвоювани от Токийския залив чрез системно насипване през столетията. Там гоми беше ресурс, който трябваше да се обработва, събира, сортира, и внимателно насипва.
Връзката на Лондон с гоми беше по-неусетна, по-индиректна. В очите на Кумико повечето от града се състоеше от гоми, от структури, които японската икономика отдавна щеше да е погълнала в ненаситния си глад за място, върху което да се строи. И все пак тези структури разкриваха, дори за Кумико, тъканта на
