си помогне с това-онова. — Пурпурно косъмче блесна през цепнатината и някъде отдясно на Кумико експлодира бутилка. Статичен смях. — И какво те води насам, Мол? Ти и — розовата светлина отново проблясна върху лицето на Кумико — дъщерята на Янака?
— Набегът на „Блуждаещ лъч“ — каза Сали.
— Маса време, Мол…
— Тя е подир мен, Финландецо. Четирнайсет години и тая луда кучка ми виси на задника…
— Може да си няма кво по-добро да прави. Знаеш как е с богатите хора…
— Знаеш ли къде е Кейс, Финландецо? Може тя да е и подир него…
— Кейс се откачи от това. Заби няколко успешни удара, след като се разделихте, след това ритна работата и се изниза сух. Ако и ти го беше направила, сега може би нямаше да ти мръзне котенцето в тоя проход, нали? Последното, дето го чух, е че имал четири хлапета…
Докато гледаше хипнотичното местене на сканиращия розов въглен, Кумико започна да разбира с какво точно разговаря Сали. В кабинета на баща й имаше подобни неща, четири броя, черни лакирани кубове, подредени върху ниска чамова полица. Над всеки куб висеше официален портрет. Портретите бяха черно- бели снимки на мъже в тъмни костюми и връзки, четирима много сериозни джентълмени, чиито ревери бяха декорирани с малки метални емблеми, подобни на тази, която носеше нейният баща. Въпреки че майка й й беше казала, че кубовете съдържат призраци, призраците на злите предшественици на баща й, Кумико ги смяташе за по-скоро интересни, отколкото плашещи. Ако те съдържат призраци, предполагаше тя, то тези призраци трябваше да са доста малки, тъй като самите кубове бяха с размерите едва на детска глава.
Баща й понякога медитираше пред кубовете, коленичил на голата татами в поза, която изразяваше дълбоко почитание. Тя го беше виждала в тази поза много пъти, но едва на десет години го беше чула да говори на кубовете. И един беше отговорил. Въпросът не й говореше нищо, отговорът още по-малко, но спокойният тон на отговарящия призрак я беше смръзнал там, където се беше свила, зад хартиената врата, и баща й се беше разсмял, когато я беше намерил там. Вместо да й се скара, той й беше обяснил, че кубовете съдържат записаните личности на бивши ръководители, корпоративни директори. Душите им ли? беше запитала тя. Не, беше казал той, и се беше усмихнал, и беше добавил, че разликата е фина. „Те нямат съзнание. Отговарят, когато ги питат, по начин, който наподобява отговора на реалната личност. Ако те са призраци, тогава и холограмите са призраци.“
След лекцията на Сали върху историята и йерархията на Якудза, в бара робата на Ърлс Коурт, Кумико беше решила, че всеки от мъжете на снимките, на които бяха записани личностите, беше бил оябун.
Нещото в бронирания корпус, реши тя, имаше подобна природа, въпреки че може би по-сложна, както Колин беше по-сложна версия на гида на Мишелин, който секретарите на баща й носеха по време на експедициите й за пазаруване по Шинджуку. Сали го наричаше Финландеца, и беше очевидно, че този Финландец й е бил приятел или колега.
Но пробуждаше ли се то, чудеше се Кумико, когато коридорът беше празен? Сканираше ли лазерното му зрение тихия валеж на среднощния сняг?
— Европа, — започна Сали, — когато се вдигнах от Кейс, я пообиколих изрядно. Имах доста пари, които бяхме получили за набега, или поне тогава изглеждаха доста. ИИ-то на Тесие-Ашпул ни ги плати през една швейцарска банка. Изтри всяка следа, че изобщо сме се качвали нагоре по кладенеца, имам предвид наистина всичко, ако се разровиш за имената, под които бяхме пътували на совалката на JAL, там просто ги нямаше. Кейс прерови всичко, докато бяхме в Токио, проби си път до всички данни; беше все едно изобщо не се е случвало. Не разбирам как можеше да направи това, ИИ или не, но никой не можа да разбере истински какво стана там горе, когато Кейс заби оня китайски ледотрошач в корпоративния им лед.
— Пробвал ли е да ви види по-късно?
— Не съм чула. Кейс мислеше, че той се е разтопил, един вид; не че е изчезнал, ами че се е просмукал във всичко, цялата мрежа. Все едно не е вече вътре в киберпространството, а просто е. И ако не иска ти да го видиш, да знаеш, че той е там, то тогава изобщо няма никакъв начин изобщо да можеш, и няма никакъв начин изобщо да можеш да го докажеш на който и да било, дори ако знаеш… Аз пък не исках да знам. Имам предвид, каквото и да беше то, беше изчезнало, привършило. Армитаж беше мъртъв, Ривиера беше мъртъв, Ашпул беше мъртъв, растафарианецът-пилот на влекач, който ни откара оттам, си беше обратно в групата Цион, и сигурно беше отписал всичко това като поредната халюцинация на ганджа… Оставих Кейс в токийския Хайят, и никога повече не го видях…
— Защо?
— Кой знае? Нищо особено. Бях млада, и всичко изглеждаше свършило.
— Но беше оставила горе в кладенеца нея. В „Блуждаещ лъч“.
— Точно. И веднъж се бях позамислила за това. Докато си тръгвахме. Финландецо, тя имаше вид като да не й пука за това изобщо. Все едно заради нея бях убила откачилия й баща, и Кейс им беше пробил корпоративното ядро и беше пуснал ИИ-тата им на свобода из мрежата… Така че си я вписах в списъка, разбираш? Зададе ли ти се достатъчно голям проблем някой ден, заръфа ли те някой, проверяваш си този списък.
— И веднага си решила, че е тя?
— Не. Списъкът ми е бая длъшък.
Кейс, който изглеждаше за Кумико като нещо повече от обикновен партньор на Сали, никога не беше споменат повече.
Докато Кумико слушаше как Сали прехвърля сбито четиринайсет години лична история пред Финландеца, тя усети, че си представя тази по-млада Сали като герой бишонен от традиционните романтични видеота: съдбовен, елегантен и смъртоносен. От една страна, тя намираше фактологичното описание на живота на Сали трудно за проследяване, със споменаванията на места и неща, които тя не познаваше, и й беше лесно да си я представи как печели внезапните, с едно движение на китката победи, които се очакват от бишонен. Но не, помисли си тя, докато Сали спомена „една лоша година в Хамбург“ с внезапен гняв в гласа си — стар гняв, от година преди десетилетие — беше грешка да си представя тази жена според японските понятия. Тя не беше ронин, пътуващ самурай; Сали и Финландеца говореха за бизнес.
Сали беше пристигнала в началото на лошата година в Хамбург, доколкото разбра Кумико, след като беше спечелила и изгубила някакво богатство. Беше спечелила своя дял от него „там горе“, на място, което Финландецът беше нарекъл „Блуждаещ лъч“, в партньорство с мъжа Кейс. Правейки го, си беше спечелила враг.
— Хамбург — прекъсна я Финландеца. — Чувах разни истории за Хамбург…
— Парите бяха свършили. Така е то с големите печалби, когато си млад… Парите не щяха да се връщат обратно към нормалното, и бях завъртяна с едни хора от Франкфурт, дължах им нещо, и те искаха да си го получат по сделка.
— Какъв сорт сделка?
— Очистване на хора.
— И?
— И аз се измъкнах. Когато можах. Отидох в Лондон…
Кумико реши, че Сали все пак някога беше била нещо подобно на ронин, някакъв вид самурай. В Лондон обаче беше станала нещо друго, беше се захванала с бизнес. Беше се издържала по някакъв неуказан начин, след това постепенно беше станала „заемодател“, давайки средства за различни видове бизнес- операции. (Какво ли беше „кредитно кранче“? Какво ли беше „пране на данни“?)
— Аха, — каза Финландеца, — оправила си се екстра. Хванала си пакет в някакво немско казино.
— Аикс-ла-Шапел. Бях в съвета на директорите. Още съм, като намеря подходящ паспорт.
— Улегнала си. — Отново смях.
— Да де.
— Не чувам много нещо тук.
— Движех казино, това е всичко. Вървеше екстра.
— Била си се за награди. „Мъгливото Острие“, аугментирано перо. Осем боя. Направих книга по пет от тях. Кървави работи, сладурче. Нелегални.
