— Хоби.
— Ега ти хобито. Гледах вида. Бирманеца те разпори отгоре додолу, само вътрешности…
Кумико си спомни за дългия белег.
— И се махнах. Беше преди пет години, и вече бях пет години по-стара от нужното.
— Биваше си те, но „Мъгливото Острие“… Господи.
— Чакай малко де. Не съм го организирала аз.
— Така де. И какво за нашата приятелка там горе, как те е докопала?
— Суейн. Роджър Суейн. Прати едно от момчетата си в казиното, бъдещ бос на име Приор. Преди към месец.
— Суейн услугаджията? Лондон?
— Същият. И Приор ми домъкна подарък, към един метър разпечатка. Списък. Имена, дати, места.
— Лошо?
— Всичко. Неща, които почти бях забравила.
— Набегът в „Блуждаещ лъч“?
— Всичко. Така че си събрах куфара и обратно в Лондон, при Суейн. Той съжалявал, не било по негово желание, но щял да ме понатисне. Защото някой го натискал него. Имал си свой метър разпечатка на главата. — Кумико чу как токовете на Сали се местят по паважа.
— Какво иска той?
— Двойник, топло тяло. Келеб.
— И що ти?
— Е де, Финландецо, тук съм да те питам точно това.
— Суейн ли ти каза, че е Джейн Трета?
— Не. Пултовият ми жокей в Лондон.
Кумико усещаше болка в колената.
— Хлапето. Защо си дошла с нея?
— Появи се при Суейн. Янака я иска извън Токио. Суейн му дължи гири.
— Тя така или иначе е чиста, няма импланти. Доколкото чувам от Токио напоследък, Янака си има бая нещо на главата…
Кумико потрепери в тъмното.
— А мулажът, келебът?
Тя усети как Сали се колебае.
— Анджела Митчел.
Розовият метроном се люлееше тихо, отляво надясно, отдясно наляво.
— Тук е студено, Финландецо.
— Аха. Ще ми се да можех да го усетя. Поразходих се да ти потърся нещичко. Улица „Памет“. Знаеш ли достатъчно за това откъде идва Анджи?
— Не.
— Аз се правя на оракул, сладурче, не съм научна лаборатория… Баща й е бил Кристофър Митчел. Бил е важната клечка в създаването на биочиповете в Биолаборатории Маас. Израснала е в тяхна запечатана собственост в Аризона, дете на компанията. Преди към седем години там е станало нещо. Улицата разправя, че Хосака са наели група профи да помогнат на Митчел да направи голямо прехвърляне. Факсът пише, че е имало мегатонен взрив в собствеността на Маас, но никой не е намерил никаква радиация. Нито пък наемниците на Хосака. Маас са съобщили, че Митчел е мъртъв, самоубийство.
— Това е от библиотеката. А какво знае оракулът?
— Слухове. Нищо, което да се връзва на обща верига. Улицата разправя, че тя е изникнала ден-два след взрива в Аризона, и се е забъркала с някакви яко шантави чернилки, бачкащи в Ню Джърси.
— Бачкащи какво?
— Търговия. Най-вече софтуер. Купуват, продават. Понякога купуваха от мен…
— Какво им е било шантавото?
— Худута. Мислят, че мрежата е пълна с мамбота и там подобни. Да ти кажа ли нещо, Мол?
— Кажи.
— Прави са.
23. ОГЛЕДАЛО В ОГЛЕДАЛО
Тя изскочи от нищото, като че ли някой беше щракнал ключ.
Не отвори очи. Чуваше ги как говорят в съседна стая. Болеше я къде ли не, но не по-лошо, отколкото след мага. Гадостта от него беше изчезнала, или поне беше приглушена от каквото там й бяха дали, оня спрей.
Усещаше груба хартия върху гръдните си зърна; усещаше ги големи и леко болезнени, и в гърдите си имаше чувство за пълнота. Тънки линийки болка пресичаха лицето й, двойно тъпо наболяване в очниците, усещане на груба сухота в устата и вкус на кръв.
— Не се опитвам да те уча на твоята работа — говореше Джералд, заглушавайки течаща чешма и дрънчене на метал, като че ли миеше тенджери или нещо подобно. — Само че се самозалъгваш, ако си мислиш, че тя ще метне някой, който не иска да го метнат. Всъщност това е много повърхностна работа. — Приор каза нещо, което тя не можа да разбере. — Казах повърхностна, не надве-натри. Работата е качествена, цялата докрай. Двайсет и четири часа на дермален стимулатор, и няма да можеш да познаеш, че е била тук. Дръж я на антибиотици и без стимуланти; имунната й система не е в най-цветущо положение. — След това отново Приор, но тя не можа да схване нищо.
Отвори очи, но виждаше само тавана, бели квадратчета шумоизолиращи плочки. Завъртя глава наляво. Бяла пластмасова стена с един от онези фалшиви прозорци, високоразделителна анимация на бряг с палмови дървета и вълни; гледай водата достатъчно дълго, и ще видиш как вълните започват да се повтарят, зациклени вечно. Освен че нещо беше повреден или износен, във вълните имаше някакво колебание, и червеното на залеза пулсираше като повредена флуоресцентна тръба.
Пробвай надясно. Отново се обръща, усеща потната хартиена калъфка върху твърдата дунапренена възглавница под шията й…
И лицето с насинени очи, което я гледа от другото легло, носът покрит с прозрачна пластмаса и микропорова лента, някакво кафяво желе все още размазано по скулите и назад…
Анджи. Това беше лицето на Анджи, оградено от отразения премигващ залез на дефектния прозорец.
— Нямаше костна работа — каза Джералд, внимателно освобождавайки лентата, която придържаше на място мъничката пластмасова шина върху горната част на носа й. — Това му е красивото. Имплантирахме малко хрущял в носа, направихме го през ноздрите, след това се заехме със зъбите. Усмихни се. Красиво е. Направихме увеличаване на гърдите, подсилихме зърната с еректилна тъкан от биована, след това оцветихме очите… — Той махна шината. — Не трябва да пипаш тук поне двайсет и четири часа.
— Така ли станаха синините?
— Не. Това е вторична травма от работата с хрущяла. — Пръстите на Джералд бяха студени и прецизни върху лицето й. — Трябва да изчезне до утре.
Джералд беше окей. Беше й дал три дерма, два сини и един розов, гладки и успокояващи. Приор определено не беше окей, но се беше махнал нанякъде извън полезрението. И беше направо приятно да слуша как Джералд обяснява нещата със спокойния си глас. И виж ти какво можел той.
— Бръчките — каза тя, забелязала, че са изчезнали.
— Абразия и още тъкан от биована. Ще се появят отново, по-бързо, ако се печеш на слънце прекалено.
— Тя е толкова красива… — Тя завъртя глава.
— Ти, Мона. Това си ти.
Тя погледна към лицето в огледалото и опита прочутата усмивка.
