съществуването ви да зависи от прищевките на хората.
Този път ропотът не бе толкова силен. Шадоу беше казал нещо, с което те бяха съгласни. Трябваше да им разкаже приказката сега, докато го слушаха.
— Имало едно време един бог, който бил дошъл от далечни земи и чиято мощ и влияние отслабвали все повече заедно с вярата в него. Той бил бог, който черпел сили от жертвоприношенията и от смъртта, най- вече от войната. На него била посвещавана смъртта на онези, които загивали във война, цели полесражения, които в Старата му родина му вдъхвали мощ и го подхранвали. Сега той бил стар. Изкарвал си прехраната с мошеничества, бил се хванал с бог от своя пантеон, бог на хаоса и на измамата. Заедно лъжели лековерните. Заедно обирали хората. По едно време — може би преди петдесет години, може би преди сто, те се впуснали да осъществяват план, план да създадат запаси от сила, от които да черпят. Нещо, което да ги направи по-силни отпреди. В края на краищата къде може да има по-голяма мощ от бойно поле, осеяно с мъртви богове? Играта, която подхванали, се наричала „Сбийте се помежду си“. Разбирате ли сега? Битката, която сте дошли да водите, не е нещо, което можете да спечелите или да загубите. За онзи бог, за онези богове не е важно кой ще победи и кой ще загуби. За тях двамата е важно достатъчно от вас да загинат. Всеки от вас, който падне в битка, му вдъхва сила. Всеки от вас, който издъхне, го подхранва. Схващате ли?
През арената се пронесе свистенето, тътенът на нещо, което се е подпалило. Шадоу погледна към мястото, откъдето идваше шумът. Някакъв огромен мъж с кожа, наситенокафява като махагон, с голи гърди, с цилиндър и пура, хашлашки залепнала за устната му, заговори с глас, плътен и дълбок като гроб. Барон Самди каза:
— Добре де. Но Один. Той
Шадоу рече:
— Очевидно. Той трябваше да умре наистина. Жертва плътското си тяло, та тази война да стане възможна. След битката ще бъде по-могъщ от всякога.
Някой се провикна:
— Ти кой си?
— Аз съм… аз бях… аз съм му син.
Един от новите богове — от начина, по който се смееше и проблясваше, Шадоу заподозря, че е някой наркотик, каза:
— Но господин Уърлд каза…
— Не е имало
Те му повярваха и Шадоу видя обидата в очите им. Поклати глава.
— Знаете ли — рече им, — лично аз предпочитам да бъда човек, а не бог. На нас не ни е нужно някой да вярва в нас. Оправяме се и без това. Да, точно така правим.
На оброчището се възцари тишина.
После светкавицата, застинала в небето, се стовари с оглушителен гръм по върха на планината и арената потъна в пълен мрак.
И в мрака много от тези присъствия светеха.
Шадоу се запита дали ще започнат да спорят с него, дали ще го нападнат и ще се опитат да го убият. Зачака някакъв отклик.
Сетне забеляза, че една по една светлините угасват. Боговете напускаха това място — първо по петима-шестима, после на цели групи, накрая със стотици.
Към него тежко запъпли паяк със седем крака и с размерите на ротвайлер, гроздовете му очи светеха мъждиво.
Шадоу успя да се задържи на крака, макар че му се пригади.
Когато се приближи достатъчно, паякът каза с гласа на господин Нанси:
— Добре се справи. Горд съм с теб, момчето ми.
— Благодаря — рече Шадоу.
— Трябва да те върнем. Ако стоиш прекалено дълго тук, ще ти навреди.
И отпусна паешки крак с кафяви косъмчета върху рамото му…
… вече на Площадката с флаговете на седемте щата господин Нанси се изкашля. Дясната му ръка беше отпусната върху рамото на Шадоу. Дъждът беше спрял. Господин Нанси държеше лявата си ръка близо до ребрата, сякаш го боляха. Шадоу го попита дали е добре.
— От стара коза яре съм — обясни господин Нанси. — Не се давам лесно.
Не говореше като щастлив човек. Говореше като старец, който изпитва болка.
Десетки от тях стояха или седяха на земята и по пейките. Някои, изглежда, бяха тежко ранени.
Шадоу чу тътен в небето — приближаваше се откъм юг — и погледна господин Нанси.
— Хеликоптери?
Господин Нанси кимна.
— Не се притеснявай. Вече няма страшно. Само ще поразчистят и ще си тръгнат.
— Ясно.
Шадоу си даде сметка, че иска да види с очите си част от онова, което трябваше да се разчиства. Взе електрическо фенерче от един беловлас мъж, който приличаше на водещ на новините в пенсия, и тръгна да търси.
Намери Лора просната на пода в една пещера, до диорама на джуджета миньори, сякаш дошли направо от Снежанка. Подът под Лора лепнеше от кръв. Тя лежеше на една страна, както вероятно Локи я беше оставил, след като бе изтеглил копието и от двамата.
Лора се държеше с едната ръка за гърдите. Изглеждаше ужасно уязвима. Изглеждаше мъртва, но Шадоу вече почти бе свикнал.
Той приклека до нея, докосна я с ръка по бузата и я повика. Очите й се отвориха, тя вдигна глава и я обърна, докато не го видя.
— Здравей, Пале — каза Лора.
Гласът й беше хриплив.
— Здрасти, Лора. Какво се е случило тук?
— Нищо — отвърна тя. — Някои неща. Победиха ли?
— Спрях битката, която се опитваха да започнат.
— Умното ми Пале — промълви Лора. — Онзи мъж, господин Уърлд, каза, че щял да ти забие кол в окото. Никак не ми беше симпатичен.
— Той е мъртъв. Ти, скъпа, го уби.
Лора кимна и каза:
— Това е добре.
Очите й се затвориха. Ръката на Шадоу намери студената й ръка и я стисна. След малко Лора отново отвори очи.
— Разбра ли все пак как да ме възкресиш? — попита тя.
— Струва ми се, че да — отговори Шадоу. — При всички положения знам един начин.
— Това е добре — каза Лора и стисна ръката му със студените си пръсти. После рече: — А обратното? То какво?
— Обратното ли?
— Да — прошепна тя. — Мисля, че би трябвало да съм си го заслужила.
— Не искам да го правя.
Лора не каза нищо. Просто зачака. Шадоу рече:
— Добре.
После дръпна ръка от нейната и я сложи на врата й. Тя каза:
— Моят съпруг!
Изрече го гордо.
— Обичам те, слънчице — каза Шадоу.