Американски богове

— Обичам те, Пале — пророни Лора.

Той хвана златната монета, увиснала на врата й. Дръпна силно верижката и тя се скъса лесно. После стисна с палец и показалец монетата, духна върху нея и отвори широко длан.

Монетата я нямаше.

Очите на Лора още бяха отворени, но не се помръдваха.

Тогава Шадоу се наведе и я целуна нежно по студената буза, Лора обаче не откликна. Той и не очакваше. После се изправи и излезе от пещерата, за да се взре в нощта.

Бурите бяха отминали. Въздухът пак изглеждаше свеж, чист и нов.

Шадоу не се и съмняваше, че утрешният ден ще е страшно хубав.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТЕПИЛОГ:Нещо, което мъртвите не казват

Глава 19

Ще опишете една приказка най-добре, като я разкажете. Разбирате ли? За да опишете една приказка — на себе си или на света, — трябва да я разкажете. Това е уравновесяващо действие, то е и мечта. Колкото по-точна е картата, толкова повече тя прилича на територията. Възможно най-точната карта, това е самата територия, тоест такава карта е съвършено точна и съвършено безполезна.

Приказката е картата, която е територията.

Запомнете го.

Из „Записките“ на господин Ибис

Двамата бяха в микробуса „Фолксваген“ и пътуваха по магистрала Ей седемдесет и пет към Флорида. Бяха поели по изгрев слънце, шофираше Шадоу, а господин Нанси седеше до него и с измъчено изражение предлагаше от време на време да се сменят. Шадоу винаги отказваше.

— Щастлив ли си? — попита внезапно господин Нанси.

Наблюдаваше Шадоу от часове. Всеки път, когато Шадоу се извръщаше надясно, господин Нанси го гледаше с пръстенокафяви очи.

— Не бих казал — отвърна Шадоу. — Но още не съм мъртъв.

— Хм?

— Не наричай никого щастлив, докато не умре. Херодот.

Господин Нанси вдигна бяла вежда и каза:

— Аз още не съм умрял и съм страшно щастлив най-вече защото още не съм мъртъв.

— Онова на Херодот. То не означава, че мъртвите са щастливи — поясни Шадоу. — То означава, че не можеш да съдиш за формата на нечий живот, докато той не е приключил окончателно.

— Дори тогава аз не съдя — натърти господин Нанси. — А колкото до щастието, има най-различни видове щастие, точно както има страшно много различни видове мъртъвци. Лично аз просто взимам каквото мога и когато мога.

Шадоу смени темата.

— Онези хеликоптери — каза той. — Които откараха телата и ранените.

— Какво те?

— Кой ги е пратил? Откъде дойдоха?

— Не се притеснявай за това. Те са като валкириите227 или като мишеловите. Идват, защото са длъжни да дойдат.

— Щом казваш.

— Ще се погрижат за мъртвите и за ранените. Мен ако питаш, следващия месец — месец и нещо на стария Чакал му се отваря доста работа. Я ми кажи, Шадоу, момчето ми.

— Какво?

— Научи ли нещо от всичко това?

Шадоу сви рамене.

— Не знам. Вече забравих повечето неща, които научих на Дървото — рече той. — Струва ми се, че срещнах някои хора. Но вече не съм сигурен за нищо. То е като един от ония сънища, които те променят. Цял живот помниш част от съня и дълбоко в себе си знаеш някои неща, защото ти се е случило на теб, но когато тръгнеш да търсиш подробностите, те сякаш са се изпарили от главата ти.

— Да — каза господин Нанси. После рече намусено: — Не си чак толкова глупав.

— Може би — отговори Шадоу. — Но ми се иска да съм съхранил повече от онова, което ми се случи, откакто излязох от затвора. Бяха ми дадени толкова много неща, а аз отново ги изгубих.

— Може би си съхранил повече, отколкото си мислиш — рече господин Нанси.

— Не съм — отвърна Шадоу.

Прекосиха границата с Флорида и Шадоу видя първата палма. Запита се дали са я посадили нарочно тук, на границата, та човек да разбере, че вече е във Флорида.

Господин Нанси захърка и Шадоу го погледна. Старецът още изглеждаше много сив и дишаше трудно. Шадоу се запита не за пръв път дали по време на битката не е ранен в гърдите или в белите дробове. Нанси беше отказал всякаква медицинска помощ.

Флорида се оказа по-дълга, отколкото Шадоу си беше представял, и вече беше късно, когато спряха пред малка едноетажна дървена къща с плътно затворени капаци по прозорците в покрайнините на Форт Пиърс. Нанси, който последните осем километра му бе казвал откъде да мине, го покани да пренощува у него.

— Мога да си взема стая в мотел — отвърна Шадоу. — Не се притеснявай.

— Можеш и аз ще се обидя. Очевидно няма да кажа нищо. Но наистина ще се обидя, и то много — каза господин Нанси. — Затова по-добре остани тук, ще ти постеля на дивана.

Господин Нанси отключи капаците, които предпазваха от урагани, и отвори прозорците. Къщата миришеше на мухъл и влага, долавяше се и възсладка миризма, сякаш бе населявана от духовете на отдавна мъртви курабийки.

Шадоу с нежелание се съгласи да остане за през нощта, точно както с още по-голямо нежелание се съгласи да отиде с господин Нанси до пивницата в дъното на улицата само за едно питие преди лягане, докато къщата се проветри.

— Видя ли Чернобог? — попита Нанси, докато вървяха в топлата задушна вечер на Флорида.

Всичко наоколо се огласяше от жуженето на буболечките в палмите, земята гъмжеше от твари, които притичваха и църкаха. Господин Нанси запали пурета, закашля се и се задави. Въпреки това продължи да си пуши.

— Когато излязох от пещерата, него вече го нямаше.

— Сигурно си е тръгнал към тях. Знаеш, че те чака там.

— Да.

Продължиха мълком по пътя. Заведението не беше кой знае какво, но още беше отворено.

— Аз черпя първите бири — заяви господин Нанси.

— Забрави ли, щяхме да пием само по една — рече Шадоу.

— Що за човек си ти? — попита господин Нанси. — Лигльо.

Плати първите бири, втория път черпи Шадоу. С ужас видя, че господин Нанси убеждава бармана да пусне машината за караоке, после загледа прехласнат и смутен как старецът подкарва „Искаш ли ново котенце“, а сетне започва да си тананика „Как изглеждаш тази вечер“ в трогателен мелодичен аранжимент. Имаше красив глас и в края на изпълнението шепата посетители, останали в кръчмата, започнаха да му ръкопляскат и да подвикват насърчително.

Когато се върна при Шадоу на бара, Нанси изглеждаше по-бодър. Бялото на очите му се беше