Шадоу се провикна, стори му се, че чува как нещо отговаря. Тръгна към мястото, откъдето сякаш бе долетял звукът.
Никой. Нищо. Само верига пред входа на пещера, до която посетителите нямаха достъп.
Шадоу прекрачи веригата.
Огледа се, надзърна в мрака.
Настръхна.
От мрака зад него някакъв глас каза много тихо:
— Никога не си ме разочаровал. Шадоу не се обърна.
— Странно — рече той. — Самият аз разочаровах себе си през цялото време. Всеки път.
— Няма такова нещо — възрази гласът. — Направи всичко, което се искаше от теб, дори повече. Привлече вниманието на всички и те така и не погледнаха ръката, в която беше монетата. Казва се отклоняване на вниманието. А в жертвата на сина има сила, достатъчно, предостатъчно сила, за да отприщи всичко. Да ти призная, гордея се с теб.
— Всичко е било нагласено — отвърна Шадоу. — От началото до края. Нищо не е било истинско. Просто инсценировка, за да стане касапница.
— Именно — каза гласът на Уензди от мрака. — Беше нагласено. Но това е единствената игра, която се играе в града.
— Искам Лора — рече Шадоу. — Искам Локи. Къде са? Последва само мълчание. Вятърът довя пръски дъжд. Някъде наблизо изтътна гръмотевица.
Шадоу влезе още по-навътре.
Локи Лъжеца седеше на пода, беше се облегнал на метална клетка. В клетката имаше пияни елфи, които се въртяха около казан. Локи беше покрит с одеяло. Виждаше се само лицето му, ръцете му, бели и дълги, се подаваха изпод одеялото. На стола до него беше оставено електрическо фенерче. Батериите вече бяха почти изтощени и светлината, която то хвърляше, беше мъждива и жълта.
Локи изглеждаше блед, изглеждаше и разгромен.
Но очите му. Очите му още бяха яростни и наблюдаваха как Шадоу върви през пещерата.
Когато беше на няколко крачки от Локи, той спря.
— Закъсня — рече му Локи. Гласът му беше дрезгав и хриплив. — Хвърлих копието. Посветих битката. Тя започна.
— Без майтап — каза Шадоу.
— Без майтап — каза Локи. — Вече е все едно какво ще правиш.
Шадоу спря и се замисли. После рече:
— Копието, което е трябвало да хвърлиш, за да отприщиш битката. Както там, в Упсала. Това е битката, с която се храниш. Прав ли съм?
Мълчание. Шадоу чуваше как Локи диша — на пресекулки, задъхано.
— Досетих се — каза Шадоу. — Не съм сигурен кога. Може би докато висях на дървото. Може би преди това. Покрай нещо, което Уензди ми каза на Коледа.
Локи продължи да го гледа от пода, без да казва нищо.
— Това е измама, правена от двама — каза Шадоу. — Както епископа с диамантената огърлица и ченгето, което го е задържало. Както онзи тип с цигулката и другият, който иска да я купи. Двама, които уж са в противоположни лагери, но играят една игра.
Локи прошепна:
— Смешен си.
— Защо? Хареса ми онова, което направи в мотела. Хитро измислено. Искал си да присъстваш, за да си сигурен, че всичко ще мине по план. Видях те. Дори се досетих кой си. Но виж, и през ум не ми е минавало, че именно ти си господин Уърлд. — Шадоу заговори по-силно. — Можеш да излезеш — рече той на пещерата. — Където и да си. Покажи се.
Вятърът ревна през отвора на пещерата и навя към тях пръски дъжд. Шадоу потрепери.
— Омръзна ми да ме взимат за малоумник — каза той. — Само се покажи. Дай да те видя.
Сенките в дъното на пещерата се промениха. Нещо стана по-плътно, нещо се размърда.
— Знаеш прекалено много, моето момче — заяви познатият тътнещ глас на Уензди.
— Значи не са те убили.
— Убиха ме — потвърди от мрака Уензди. — Ако не ме бяха убили, нищо нямаше да се получи. — Гласът му беше слаб, не тих, и в него имаше нещо, което напомни на Шадоу стар радиоприемник, който не е настроен добре на далечна станция. — Ако не бях умрял истински, никога нямаше да ги докараме тук — обясни Уензди. — Кали, мориганите и тъпите албанци, както и… е, видя ги всичките. Именно смъртта ми ги обедини. Аз бях жертвеният агнец.
— Не — възрази Шадоу. — Ти беше козелът, отвел другите на заколение.
Привидението в здрача се завъртя и се премести.
— Нищо подобно. Това би означавало да предам старите богове заради новите. А ние не правехме това.
— Да, не го правехме — прошепна Локи.
— Виждам — съгласи се Шадоу. — Вие двамата не сте предали никоя от страните. Вие сте предали и двете страни.
— Вероятно сме направили точно това — каза Уензди. Явно беше доволен от себе си.
— Искал си касапница. Имал си нужда от кърваво жертвоприношение. От жертвоприношение на богове.
Вятърът се усили, ревът, който долиташе през входа на пещерата, се превърна в писък, сякаш нещо неизмеримо голямо се мяташе от болка.
— И защо не? Хванат съм като в капан по тия проклети земи вече близо хиляда и двеста години. Кръвта ми е слаба. Гладен съм.
— А вие двамата се храните със смърт — каза Шадоу.
Струваше му се, че сега вече вижда Уензди. Той бе сянка, изтъкана от мрак, станала по-истинска едва когато Шадоу извърна очи и го погледна с периферното си зрение.
— Храня се със смърт, която е посветена на мен — отговори Уензди.
— Например с моята смърт на дървото — рече Шадоу.
— Това е друго — възрази Уензди.
— И ти ли се храниш със смърт? — попита Шадоу, след като погледна Локи.
Той поклати уморено глава.
— Не, разбира се, че не — каза Шадоу. —
При тези думи Локи се усмихна, мимолетна, белязана от болката усмивка, а в очите му заиграха оранжеви пламъчета: заблещукаха под бледата му кожа като подпалена дантела.
— Без теб нямаше да се справим — натърти Уензди в периферното зрение на Шадоу. — Бил съм с толкова много жени…
— Трябвал ти е син — каза Шадоу. Призрачният глас на Уензди прокънтя.
— Трябваше ми
— Тя не ти трябваше — прошепна Локи. — Щеше да ти е по-добре без нея.
— Ако можеше да бъде другояче — добави Уензди и този път Шадоу разбра какво има предвид.
— И ако тя бе… благоволила… да остане мъртва — простена Локи. — Уд и Стоун бяха свестни мъже. Ти щеше да имаш възможност… щяха да те оставят да избягаш… докато влакът прекосява Северна и Южна Дакота…
— Къде е жена ми? — попита Шадоу.
Локи вдигна бледата си ръка и показа дъното на пещерата.
— Тръгна натам.
После най-неочаквано клюмна напред и тялото му се свлече на каменния под.
