чувствал толкова жив, толкова цял.
— Няма да има война.
— Тогава какво е това?
Уиски Джак започна да мачка между дланите си кутийката от бира, докато тя не се сплеска.
— Погледни — каза той и посочи водопада.
Слънцето вече се бе извисило и осветяваше пръските — във въздуха висеше ореол във всички цветове на дъгата. Шадоу си помисли, че това е най-красивото нещо, което е виждал.
— Ще има кървава баня — отсече Уиски Джак.
Тогава Шадоу видя всичко. Видя го, съвсем очевидно в простотата си. Поклати глава, после се подсмихна, пак поклати глава и прихна.
— Добре ли си?
— Да — рече Шадоу. — Просто видях скритите индианци. Не всичките. Но въпреки това ги видях.
— Сигурно си видял хо чънк. Те никога не са знаели как да се скрият добре. — Той погледна слънцето. — Време е да се връщаме — рече Уиски Джак.
Изправи се.
— Това е измама, правена от двама — обади се Шадоу. — Не е никаква война, нали?
Уиски Джак го потупа по ръката и рече:
— Не си чак толкова глупав.
Върнаха се в колибата му. Уиски Джак отвори вратата. Шадоу се поколеба.
— Иска ми се да остана тук при теб — каза той. — Мястото ми се вижда хубаво.
— Има много хубави места — отвърна Уиски Джак. — Там е работата. Виж какво, боговете умират, когато бъдат забравени. Хората също. А земята пак си е тук. И хубавите, и лошите места. Земята не отива никъде. Аз също.
Шадоу затвори вратата. Нещо го теглеше. Той отново беше сам в мрака, но мракът ставаше все по- светъл и светъл, докато не грейна като слънце.
И тогава започна болката.
Истър вървеше по ливадата и откъдето минеше, нацъфтяваха пролетни цветя.
Вървеше край място, където навремето бе имало ферма. Дори и сега някои от стените си стояха и стърчаха като прогнили зъби от бурените и тревата. Ръмеше. Облаците бяха черни ниски, беше студено.
Малко по-нататък от мястото, където навремето бе имало ферма, се извисяваше дърво, грамадно сребристосиво дърво, което, отвсякъде погледнато, бе зимно-мъртво, без листа, и пред дървото по тревата бяха разпилени парцалчета плат без цвят. Жената спря при парцалчетата, наведе се и вдигна нещо кафеникавобяло: оглозгано парче кост, навремето вероятно част от човешки череп. Жената я метна в тревата.
После погледна мъжа на дървото и се усмихна криво.
— Голи не са толкова интересни — отсъди тя. — Забавно е най-вече да махаш обвивката. Както е при подаръците, при яйцата.
Мъжът с глава на ястреб, който вървеше до нея, погледна надолу към члена си и явно за пръв път забеляза голотата си. Каза:
— Мога да гледам слънцето, без да мигам.
— Браво на теб — рече насърчително Истър. — А сега да го свалим оттам.
Мокрите въжета, които прикрепяха Шадоу към дървото, отдавна бяха прогнили и потъмнели и се разпаднаха лесно, когато двамата ги дръпнаха. Тялото се плъзна и запада към корените. Те го хванаха, взеха го и го понесоха с лекота, макар че мъжът беше много едър, след това го положиха на сивата ливада.
Тялото на тревата беше студено и не дишаше. Отстрани се виждаше малко спечена черна кръв, сякаш някой беше пронизал мъжа с копие.
— Сега какво?
— Сега ще го стоплим — каза жената. — Знаеш какво трябва да направиш.
— Знам. Не мога.
— Щом не искаш да помогнеш, защо изобщо ме повика тук.
Тя протегна бяла ръка към Хор и го докосна по черната коса.
Той примига напрегнато срещу нея. После затрепка, сякаш обвит в мараня.
Ястребовото око, обърнато към Истър, проблесна в оранжево, сякаш вътре в него бе лумнал пламък, пламък, угаснал преди много време.
Ястребът се издигна в небето и се понесе нагоре, кръжеше все по-високо в сивите облаци, там, където вероятно беше слънцето, и докато се извисяваше, се превърна първо в точка и после в прашинка, а накрая — за невъоръженото око — в нищо, в нещо, което само можем да си представим. Облаците започнаха да изтъняват и да се разсейват, така че сътвориха късче синьо небе, откъдето грейна слънце. Единственият ярък слънчев лъч, който проникна през облаците и окъпа ливадата, беше красив, но изчезнаха още облаци и образът помръкна. Не след дълго сутрешното слънце огря ливадата като пладнешко слънце през лятото и превърна влагата от сутрешния дъжд в мъгла, която пък превърна в нищо.
Златното слънце къпеше с блясъка и топлината си тялото на земята. Мъртвото нещо беше докоснато от оттенъците на розовото и на топло кафявото.
Жената прокара леко пръстите на дясната си ръка по гърдите на тялото. Стори й се, че нещо там потрепва, нещо, което не беше пулс, но все пак… Отпусна ръка там, върху гърдите, точно над сърцето.
Долепи устни до устните на Шадоу и вдъхна леко в дробовете му въздух, после все така леко го изтегли, а след това дъхът се превърна в целувка. Целувката й беше нежна, с вкус на пролетни дъждове и диви цветя.
От раната в ребрата на Шадоу отново бликна водниста кръв — алена кръв, която започна да се стича като течни рубини в слънчевата светлина, после спря.
Жената го целуна по бузата и по челото.
— Ела — каза тя. — Време е да ставаш. Вече се случва. Едва ли искаш да го пропуснеш.
Клепачите му потрепнаха, после се отвориха и той погледна жената с две очи, сиви като вечер.
Тя се усмихна и след това махна ръката си от гърдите му. Шадоу каза:
— Ти ме повика да се върна.
Изрече го бавно, сякаш е забравил да говори. В гласа му имаше обида и изумление.
— Да.
— С мен беше свършено. Получих си присъдата. Всичко приключи. Ти ме повика да се върна. Осмели се.
— Извинявай.
— Да.
Той седна бавно. Смръщи се и се пипна по ребрата. Погледна озадачен: там имаше ситни като мъниста капки кръв, но не и рана под тях.
Шадоу протегна ръка, жената го прегърна през гърдите и му помогна да стане. Той погледна към ливадата, сякаш се мъчеше да се сети имената на нещата, които вижда: цветята във високата трева, порутената къща във фермата, мъглицата на зелените пъпки, забулила клоните на грамадното сребърно дърво.
— Помниш ли? — попита жената. — Помниш ли какво научи?
— Изгубих името си, изгубих и сърцето си. И ти ме върна.
— Извинявай — рече тя. — Скоро те ще влязат в бой. Старите богове и новите богове.
— Искаш да се сражавам на ваша страна ли? Губиш си времето.
— Върнах те, защото бях длъжна — обясни жената. — А сега е твой ред да направиш каквото си длъжен. Ти решавай. Аз моята задача си я изпълних.
Изведнъж жената забеляза, че той е гол, изчерви се до пламтящо алено и извърна поглед.
Сенките се качваха в дъжда и облака нагоре по планината, нагоре по каменните пътеки.
По хълма бавно се прокрадваха бели лисици, придружавани от червенокоси мъже в зелени куртки. До звяр с метални лапи крачеше минотавър. По склона се катереха и едно прасе, една маймуна и върколак с остри зъби, придружавани от мъж със синя кожа, който държеше пламтящ лък, от мечка с цветя в козината
