После вдигна вглъбено очи и посочи другата точка, която кръжеше над тях и която, докато се снижаваше от притъмнелите облаци, ставаше все по-голяма.
—
Още няколко часа безсмислено шофиране и Таун вече бе намразил глобалната система за позициониране почти толкова, колкото мразеше и Шадоу. Но в омразата му нямаше страст. Смяташе, че доста трудно е намерил пътя за фермата и големия сребърен ясен, но ето че се беше оказало много по- трудно да се върне. Накъдето и да тръгнеше, в която и посока да поемеше по тесните провинциални шосета — по криволичещите пътища на Вирджиния, за които бе сигурен, че са се появили като пътеки, откъдето е минавал дивечът и добитъкът, — накрая отново се озоваваше при фермата и при написаната на ръка табела „ЯСЕН“.
Беше налудничаво, нали? Таун просто трябваше да се върне по същия път, като завива наляво там, където на идване е завивал надясно, и надясно там, където на идване е завивал наляво.
Но последния път бе направил именно това, а ето че сега отново беше тук, при фермата. Задаваха се черни буреносни облаци, бързо се мръкваше, сякаш бе нощ, а не сутрин, а на Таун му предстоеше дълъг път: с тази скорост бе изключено да се добере по обед до Чатануга.
Клетъчният телефон му пращаше само едно съобщение: няма връзка. Картата в жабката на автомобила показваше главните пътища, междущатските шосета и истинските магистрали, но за нея не съществуваше нищо друго.
А и Таун нямаше кого да попита. Къщите бяха далеч от пътищата, не се виждаха гостоприемни светлини. Стрелката за горивото клонеше към нула. Таун чу тътена на далечна гръмотевица, върху предното стъкло падна една-единствена тежка капка.
Затова, щом видя жената, която вървеше край пътя, Таун се усмихна.
— Слава Богу — каза той и спря до нея. Смъкна прозореца. — Госпожо! Извинявайте. Май съм се загубил. Как да стигна до осемдесет и първо шосе?
Жената го погледна през отворения десен прозорец и каза:
— Знаете ли? Май не мога да ви обясня. Но ако искате, мога да ви покажа.
Беше бледа, мократа й коса беше дълга и черна.
— Качвайте се — подкани я Таун. Дори не се поколеба. — Първо трябва да напълним бензин.
— Благодаря — каза жената. — Тъкмо търсех кой да ме закара. — Тя се качи в автомобила. Очите й бяха изумително сини. — Тук, на седалката, има някаква пръчка — рече озадачена.
— Метнете я отзад. Къде отивате? — попита Таун. — Ако ми помогнете, госпожо, да стигна до някоя бензиностанция и да изляза на шосето, ще ви откарам чак до входната ви врата.
— Благодаря — каза тя. — Но се опасявам, че отивам по-далеч от вас. Ще ви бъда признателна, ако ме откарате до шосето. Може би ще ме качат на някой камион.
Усмихна се с крива решителна усмивка. И от тази усмивка Таун се размекна.
— Госпожо — каза той, — с мен ще пътувате по-добре, отколкото с който и да е камион.
Усети парфюма й. Опияняващ и тежък, с наситената миризма на магнолия или люляк, но той нямаше нищо против.
— Отивам в Джорджия — отговори жената. — Далече е.
— А аз отивам в Чатануга. Ще ви закарам, докъдето мога.
— Хм — рече жената. — Как се казвате?
— Викат ми Мак — отговори господин Таун.
Когато разговаряше с жените по баровете, обикновено добавяше и: „А който ме познава наистина добре, ми вика Големия Мак“. Това можеше да почака. Предстоеше им дълъг път, раз-полагаха с много часове, за да се опознаят.
— А вие?
— Лора — каза му тя.
— Е, Лора, сигурен съм, че ще станем големи приятели — рече той.
Дебелото хлапе намери господин Уърлд в Залата с дъгата — оградена със стени част от пътеката със стъкла по прозорците, които бяха покрити с найлони, зелени, червени и жълти. Уърлд сновеше припряно от прозорец на прозорец и гледаше навън към света, който бе ту златист свят, ту червен свят, ту зелен свят. Косата му беше червеникавооранжева и бе подстригана съвсем ниско. Беше облечен в шлифер.
Дебелото хлапе се изкашля. Господин Уърлд вдигна очи.
— Извинявайте. Господин Уърлд?
— Да. Всичко по план ли върви?
Устата на дебелото хлапе беше пресъхнала. То облиза устни и каза:
— Уредих всичко. Нямам потвърждение за вертолетите.
— Ще дойдат, когато имаме нужда от тях.
— Хубаво — рече дебелото хлапе. — Хубаво.
Продължи да стои, без да казва нищо, без да си тръгва. На челото му имаше синина.
След малко господин Уърлд попита:
— Има ли още нещо?
Мълчание. Хлапето преглътна и кимна.
— Има — отговори то. — Още нещо.
— Ще се отпуснеш ли, ако го обсъдим насаме?
Хлапето кимна отново.
Господин Уърлд отиде с него в командния пункт: усойна пещера с диорама на казан за варене на алкохол и пияни елфи. Отвън имаше табела, че залата е в ремонт и влизането е забранено. Двамата седнаха на пластмасови столове.
— Кажи сега какво има — подхвана господин Уърлд.
— Да. Добре. Точно така, две неща. Първо. Какво още чакаме? И второ. Второто е по-трудно. Вижте сега. Оръжието е у нас. Нали така? Държим огневата мощ. А те какво? Те разполагат с някакви пикливи мечове и ками, с чукове и каменни секири. И други от този сорт, с крикове. Докато ние имаме
— Които няма да използваме — натърти другият мъж.
— Знам. Вече ми казахте. Знам. И е изпълнимо. Но. Вижте, откакто я очистих оная кучка в Лос Анжелис, съм…
Той замълча и се свъси; явно не му се искаше да продължи.
— Притеснен ли?
— Да. Точно така.
— И какво точно те притеснява?
— Ако се бием, ще победим.
— И това те притеснява? Лично аз смятам, че е повод за ликуване и възторг.
— Но. Те така и така ще измрат. Те са прелетни гълъби и тигри на изчезване. Нали? Кой го е грижа? А така ще стане кървава баня.
— А!
Господин Уърлд кимна.
Значи го слушаше. Това беше добре. Дебелото хлапе каза:
— Вижте, не само аз съм на това мнение. Поразпитах екипа от Радио Модърн, всички също смятат, че въпросът трябва да се реши по мирен път, неуловимите пък предпочитат да оставим пазарните сили да си кажат тежката дума. Аз съм. Знаете. Гласът на разума тук.
— Наистина. За съжаление има данни, с които не разполагаш.
Усмивката, която последва, беше крива, цялата в белези.
Хлапето примига и каза:
— Господин Уърлд? Какво ви е на устните?
Уърлд въздъхна.
— Истината е, че навремето един ми ги заши — отговори той. — Много отдавна.
— Ау — рече дебелото хлапе. — Тежка омерта.
