Вече не помнеше истинското си име. Чувстваше се празен и пречистен на това място, което не беше място.
Беше безформен и кух.
Беше нищо.
И в това нищо един глас каза:
— Братовчеде, хо-хака. Трябва да поговорим.
И нещо, може би навремето било Шадоу, отвърна:
— Уиски Джак?
— Да — рече в мрака Уиски Джак. — Когато си мъртъв, си труден за откриване. Не си отишъл на никое от местата, където очаквах. Търсих те навсякъде, докато се сетя да проверя тук. Я кажи, намери ли племето си?
Шадоу си спомни мъжа и момичето в дискотеката, под въртящото се огледално кълбо.
— Мисля, че намерих семейството си. Но племето си не намерих.
— Съжалявам, че се налага да те безпокоя.
— Остави ме. Получих каквото исках. Приключих.
— Идват за теб — каза Уиски Джак. — Ще те възкресят.
— Но с мен е свършено. Веднъж завинаги — рече Шадоу.
— Няма такова нещо — възрази Уиски Джак. — И никога не е имало. Да вървим у нас. Искаш ли бира?
При тези думи Шадоу реши, че
— Естествено.
— Донеси и на мен една. Отвън при вратата има хладилна чанта — каза Уиски Джак и посочи.
Бяха в колибата му.
Шадоу отвори вратата на колибата с ръце, които допреди миг-два не бе имал. Отвън имаше хладилна чанта, пълна с буци речен лед, и в леда имаше кутийки „Будвайзер“. Той извади две, после седна на прага и погледна към долината.
Бяха на билото на хълм недалеч от водопад, набъбнал от топящ се сняг и висулки. Падаше на каскади и беше на двайсет метра от тях, а може би на трийсет. Слънцето се отразяваше в леда, покрил като калъф дърветата, надвиснали над водопада.
— Къде сме? — попита Шадоу.
— Където бяхме и последния път — отвърна Уиски Джак. — В дома ми. Докога ще държиш бирата, докато се стопли ли?
Шадоу се изправи и му подаде кутийката бира.
— Последния път, когато бях тук, край дома ти нямаше водопад — каза той.
Уиски Джак не отговори. Отвори с пукот кутийката и я преполови на дълга бавна глътка. После каза:
— Помниш ли племенника ми? Хенри Синята сойка? Поета? Който смени буика си с вашата каравана. Помниш ли?
— Разбира се. Не знаех, че е поет.
Уиски Джак вдигна брадичка; изглеждаше горд.
— Най-добрият поет в Щатите, да опустее дано — заяви той.
Изпи на един дъх остатъка от бирата, оригна се и си взе друга кутийка, а Шадоу отвори своята, после двамата седнаха на една скала, край бледозелената папрат, на сутрешното слънце и както си пиеха бирата, загледаха падащата вода. По земята, там, където винаги падаше сянка, още се виждаше сняг. Пръстта беше разкаляна и мокра.
— Хенри беше диабетик — продължи Уиски Джак. — Случва се. Прекалено често. Дошли сте в Америка, взели сте нашата захарна тръстика, картофите и царевицата, после ни продавате чипс и карамелизирани пуканки, а ние се разболяваме. — Той отпи замислено от бирата. — Та племенникът спечели две-три награди за поезията си. Едни в Минесота искаха да му издадат стихосбирка. Той тръгна със спортна кола към Минесота, за да разговарят. Беше сменил вашата каравана за жълта миата. Според лекарите, докато карал, изпаднал в кома, излязъл от платното и се забил в един от вашите пътни знаци. Вас ви мързи да се огледате, за да видите къде се намирате, да разчетете планините и облаците, навсякъде ви трябват пътни знаци. И така Хенри Синята сойка си отиде завинаги, отиде да живее при брата Вълк. Рекох, нищо вече не ме задържа тук. Дойдох на север. Тук има добър риболов.
— Съжалявам за племенника ти.
— И аз. И така, сега живея тук, на север. Много далеч от болестите на бледоликите. От пътищата на бледоликите. От пътните знаци на бледоликите. От жълтите спортни коли на бледоликите. От карамелизираните пуканки на бледоликите.
— А от бирата на бледоликите?
Уиски Джак погледна кутийката и каза:
— Когато накрая се предадете и се приберете по домовете си, можете да ни оставите пивоварните на „Будвайзер“.
— Къде се намираме? — попита Шадоу. — На дървото ли съм? Мъртъв ли съм? Тук ли съм? Мислех, че всичко е приключило. Кое е истинско?
— Да — рече Уиски Джак.
— Да ли? Какъв отговор е това „да“?
— Добър отговор. И верен.
Шадоу попита:
— И ти ли си бог?
Уиски Джак поклати глава.
— Аз съм приказен герой — отговори той. — Ние правим същите глупости, както и боговете, само чукаме повече и никой не ни се кланя. Разказват приказки за нас, но освен красивите разказват и такива, където ни изкарват лоши.
— Ясно — рече Шадоу.
И общо взето, наистина му беше ясно.
— Виж какво — каза Уиски Джак. — Тази страна не е за богове. Моят народ го е разбрал много отдавна. Има духове творци, които били намерили земята или я били сътворили, или я били изсрали, но я ми кажи: кой ще седне да се кланя на Койота? Той отишъл да прави любов с Бодливото свинче и оная му работа заприличала на игленик. Спорил със скалите и скалите победили. Затова моят народ е смятал, че зад всичко стои нещо, творец, велик дух и ние му казваме благодаря, защото винаги е по-добре да благодариш. Но никога не сме строили храмове. Не ни е трябвало. Самата земя ни беше храм. Самата земя ни беше религия. Земята беше по-стара и по-мъдра от хората по нея. Даваше ни есетра, царевица, бизони и прелетни гълъби. Даваше ни див ориз и риба. Даваше ни пъпеши, тикви и пуйки. И ние бяхме чада на земята, точно както бодливото свинче, скункса и синята сойка. — Той изпи и втората бира и махна към реката в подножието на водопада. — Ако повървиш покрай тази река, ще излезеш при езерата, където расте дивият ориз. По времето на дивия ориз се качваш на кануто заедно с някой приятел, рониш ориза в кануто, после го сушиш и го съхраняваш — ще ти стигне за дълго. На различни места виреят различни храни. Ако отидеш далеч на юг, ще видиш портокали и лимони и онези, зелените чудесии, дето приличат на круши…
— Авокадо.
— Авокадо — потвърди Уиски Джак. — Точно то. Тук те не виреят. Това са земите на дивия ориз. Земите на лоса. Та искам да ти кажа, че и Америка е такава. В нея богове не виреят. Не им понася тук. Те са като авокадото, което се опитва да израсте в земите на дивия ориз.
— Може и да не им понася, но те отиват на война — сети се Шадоу.
Това беше единственият път, когато виждаше Уиски Джак да се смее. Прозвуча почти като лай, не особено весел.
— Ей, Шадоу — каза Уиски Джак. — Ако приятелите ти скочат от някоя скала, и ти ли ще го направиш?
— Може би.
На Шадоу му беше хубаво. Но не смяташе, че е само от бирата. Не помнеше кога за последен път се е
