— Да. Искаш ли да знаеш какво чакаме? Защо не нанесохме удара нощес?
Дебелото хлапе кимна. Беше плувнало в пот, но студена.
— Още не сме нанесли удара, защото чакам една пръчка.
— Пръчка ли?
— Точно така. Пръчка. И знаеш ли какво ще направя с пръчката?
Клатене на глава.
— Добре. Хванах се. Какво?
— Мога да ти кажа — отговори мрачно господин Уърлд. — Но после ще се наложи да те убия.
Той намигна и напрежението в стаята се разсея. Дебелото хлапе се изкиска с плътен гъгнещ смях, някъде в носа и в долния край на гърлото.
— Добре — рече то. — Хихихи. Добре. Хииии. Вдянах. „Планет Текникъл“219 получи съобщението. Високо и ясно. Ixnay получи Estionsquay220.
Господин Уърлд поклати глава. Отпусна ръка върху рамото на дебелото хлапе.
— Ей — каза той. — Наистина ли искаш да знаеш?
— Разбира се.
— Добре тогава, виждам, че сме приятели. Ето го отговора: ще взема пръчката и ще я метна по войската, когато тръгне да напредва. Докато я хвърлям, тя ще се превърне в копие. А после, докато копието описва дъга над битката, ще изкрещя: „Посвещавам тази битка на Один“.
— Хм — каза дебелото хлапе. — Защо?
— Власт — отговори господин Уърлд. Почеса се по брадичката. — И храна. Съчетание между двете. Разбираш ли, изходът от битката не е важен. Важен е хаосът, както и касапницата.
— Не разбирам.
— Дай да ти покажа. Ще бъде ето така — каза господин Уърлд. — Гледай!
Извади от джоба на непромокаемия шлифер ловджийски нож с дървена дръжка и с едно-единствено плавно движение заби острието в меката плът под брадичката на дебелото хлапе, после натисна силно нагоре, към мозъка му.
— Посвещавам тази смърт на Один — каза той, след като острието хлътна навътре.
По ръката му потече нещо, което всъщност не беше кръв, и иззад очите на дебелото хлапе се чу съскане като от пламък. Във въздуха замириса на изгоряла изолация на кабел.
Ръката на дебелото хлапе замърда и се загърчи, после то се свлече. Върху лицето му се изписа учудване и мъка.
— Погледнете го — каза свойски господин Уърлд на въздуха. — Изглежда така, сякаш е чул как ред от нули и единици се е превърнал в ято пъстроцветни птици, което е отлетяло.
Откъм безлюдния каменен коридор не се чу отговор.
Господин Уърлд метна на рамо тялото, сякаш бе съвсем леко, отвори диорамата с елфите и остави тялото до казана, като го покри с дългото му черно манто. Реши да се отърве от него вечерта и се усмихна с нашарената си от белези усмивка: щеше да е съвсем лесно да скрие на бойното поле един труп. Никой нямаше да забележи. Никой нямаше да обърне внимание.
За кратко се възцари тишина. А после дрезгав глас, който не беше на господин Уърлд, се изкашля в мрака и каза:
— Добро начало.
Глава 18
Те се опитали да отблъснат войниците, но мъжете стреляли и ги убили и двамата. Ето защо песента греши за затвора; това обаче е сложено за поетичност. Невинаги нещата са такива, каквито са в поезията. Поезията не е онова, което наричаме истина. В стиховете няма достатъчно място.
В живота такива неща не могат да се случат. Ако това ще ви успокои, ги възприемайте просто като метафора. В края на краищата религиите по определение са метафори: Бог е блян, упование, жена, присмехулник, баща, град, дом с много стаи, часовникар, оставил прекрасния си хронометър в пустинята, някой, който ви обича и дори, противно на всяка логика, небесно същество, което се вълнува само от едно — футболният ви отбор, войската, фирмата и бракът ви да пребъдат и да процъфтяват, и да възтържествуват над всичко, което е срещу тях.
Религиите са място, където да застанем, да погледнем и да действаме, наблюдателници, от които разглеждаме света.
И така, нищо от това не се случва. Такива неща не могат да се случат. Нито една дума тук не е вярна в буквалния смисъл. И все пак онова, което се случи, се случи ето така:
В подножието на Лукаутската планина около малък огън под дъжда се бяха събрали мъже и жени. Стояха под дърветата, които почти не ги предпазваха, и спореха.
Кали с нейната мастиленочерна кожа и остри бели зъби каза:
— Време е.
С лимоненожълти ръкавици и сребрееща коса, Ананси поклати глава.
— Можем да почакаме — рече той. — Докато
От множеството се чу шепот на несъгласие.
— Не, слушайте. Той е прав — заяви възрастен мъж със стоманеносива коса: Чернобог. Държеше малък чук на рамото си. — Те държат височината. Времето е срещу нас. Лудост е да започнем сега.
Нещо, което приличаше малко на вълк и повече на човек, изсумтя и се изплю.
— Кога тогава да нападнем, дедушка222? Да чакаме ли, докато времето се оправи, както те предполагат, че ще направим? Казвам да започнем сега. Казвам да тръгваме.
— Между тях и нас има облаци — наблегна Ищван Унгарски. Беше с тънки черни мустачки, с широкопола прашна черна шапка и усмивката на човек, който си изкарва хляба, като продава на възрастни граждани алуминиева дограма, нови покриви и улуци, но който винаги напуска града ден, след като си е получил парите, независимо дали е свършил работа.
Един мъж с изискан костюм, който досега беше мълчал, допря длани, излезе в светлината на огъня и изложи становището си сбито и ясно. Някои закимаха и зашушукаха в знак на съгласие.
Откъм трите жени воини, които бяха известни като моригани и които стояха толкова близо една до друга в сумрака, че се бяха превърнали в плетеница от крайници със сини татуировки и поклащащи се криле на врани, се чу глас. Жената каза:
— Няма значение дали моментът е подходящ.
Поредното шушукане, този път на недвусмислено съгласие. Жената бе изразила общото мнение. Точно сега беше моментът.
— Първата глава е моя — заяви много висок китаец с въже около врата, на което бяха нанизани мънички черепи.
И тръгна бавно и целеустремено към планината; носеше на рамо тояга с извито като полумесец острие на върха.
Дори Нищото не може да продължава вечно.
Той можеше да е стоял там, Никъде, и десет минути, и десет хилядолетия. Беше все едно: времето бе представа, от която сега той нямаше нужда.
