и мъж в златна ризница, вдигнал високо меча си.
Красивият Антинус, любовникът на Адриан, вървеше по хълма начело на цял взвод кожени царици с ръце и гърди, стероидно изваяни в съвършени форми.
Със скована походка нагоре се качваше мъж със сива кожа и с едно-единствено циклопско око — огромен необработен изумруд, — а след него ситнеха неколцина дребни мургави мъже с лица, безизразни и гладки като маски на ацтеките: те знаеха тайните, погълнати от джунглата.
Един снайперист се прицели внимателно от билото в бяла лисица и натисна спусъка. Чу се взрив, вдигна се облаче кордит, във влажния въздух замириса на барут. Трупът бе на млада японка с разкъсан стомах и с лице, плувнало в кръв. Малко по малко трупът започна да изчезва.
Всички продължаваха да се катерят по хълма на два крака, на четири крака или изобщо без крака.
Пътуването през планините на провинциален Тенеси беше изумително красиво, когато бурята утихнеше, и безумно изнервящо, когато пак започнеше да вали като из ведро. Таун и Лора говореха, говореха, говореха през цялото време. Той беше много доволен, че я е срещнал. Сякаш се бе натъкнал на стар приятел, на наистина добър стар приятел, когото просто не е срещал никога. Говореха си за история, за филми и музика и тя се оказа единственият човек,
Когато Лора му посочи първата плевня с ВИЖТЕ КАМЕННИЯ ГРАД, той се засмя и призна, че се е запътил точно за там. Лора пък заяви, че това било страхотно. Винаги й се било искало да посещава такива места, но все не намирала време и след това винаги съжалявала. Тъкмо заради това сега била поела на път. Заради приключението.
Обясни, че работи в туристическа агенция. Не живеела със съпруга си. Призна, че се съмнявала да се съберат някога отново и че вината била нейна.
— Не мога да повярвам.
Лора въздъхна.
— Така е, Мак. Вече не съм жената, за която той се ожени.
Е, хората се променяли, рече й Таун и преди да се е усетил, че й разказва всичко, което
Лора протегна ръка — беше толкова студена, че Таун включи отоплението, — и стисна силно ръката му.
На обяд, когато над Ноксвил се спусна гръмотевична буря, хапнаха долнопробна японска храна и Таун не направи забележка, че поръчката се бави и супата мизо225 е студена, а сушито е топло.
Беше му приятно, че Лора е с него — заради приключението.
— Е, не можех да преглътна, че остарявам — сподели Лора. — Там, където живеех, направо се разкапвах. Затова тръгнах, без да взимам колата и кредитните карти. Разчитам единствено на добрината на непознати.
— Не ви ли е страх? — попита Таун. — Ами ако останете съвсем без средства, ако ви нападнат, ако огладнеете?
Тя поклати глава. После каза с колеблива усмивка:
— Ето, срещнах вас.
А Таун не знаеше какво да отговори.
След като хапнаха, притичаха през бурята до автомобила, като държаха над главите си вестници на японски, и докато бягаха, се смееха като ученици под дъжда.
— Докъде мога да ви откарам? — попита Таун, когато се качиха в колата.
— Ще дойда докъдето пътувате вие, Мак — отвърна тя свенливо.
Той се зарадва, че не е изтърсил онова за Големия Мак. Дълбоко в себе си знаеше, че тази жена не е за една нощ, като онези, които срещаше по баровете. Беше му отнело петдесет години да я намери, но ето че накрая я беше открил, беше открил своята необуздана магическа жена с дълга черна коса.
Това беше любов.
— Вижте — рече й, когато наближиха Чатануга. Чистачките изтласкваха със съсък дъжда по предното стъкло и размазваха на петно сивотата на града. — Дали да не ви намеря мотел за през нощта? Аз ще платя. И след като предам, каквото имам да предавам, можем… Като начало можем да си вземем заедно топла вана. За да се постоплите.
— Защо не! — отвърна Лора. — Какво ще предавате?
— Онази пръчка там — рече той и се засмя. — Дето е на задната седалка.
— Добре — отговори Лора и го развесели. — Не ми казвайте, щом не искате, господин Тайнствен.
Господин Таун й каза, че е най-добре да го изчака на паркинга на Каменния град, докато той занесе, каквото има да носи. Подкара под проливния дъжд по склона на Лукаутската планина, без да превишава петдесет километра в час, със запалени фарове.
Спряха в дъното на паркинга. Таун угаси двигателя.
— Ей, Мак. Няма ли да ме прегърнете, преди да слезете от колата? — попита с усмивка Лора.
— Непременно — отвърна господин Таун и я прегърна, а тя се сгуши до него; дъждът трополеше по покрива на форда.
Таун усети мириса на косата й. Освен парфюма долови и донякъде неприятна миризма. След всяко пътуване беше така. Ваната наистина беше задължителна и за двамата. Таун се запита дали в Чатануга може да купи отнякъде лавандуловите прахчета за вана, по които първата му жена бе направо луда. Лора вдигна глава и ръката й разсеяно го помилва по врата.
— Мак… все си мисля. Сигурно ви се иска много да разберете какво е станало с онези ваши приятели — подхвана тя. — Уди и Стоун. Нали?
— Да — отвърна той и понечи да премести устни върху нейните за първата им целувка. — Със сигурност искам да разбера.
И тя му показа.
Шадоу тръгна по ливадата, като бавно обикаляше дънера на Дървото и малко по малко разширяваше кръга. Понякога спираше и вдигаше нещо: цвете, листо, камъче, пръчка или тревица. Разглеждаше го внимателно, сякаш се съсредоточаваше изцяло върху
Истър си помисли, че той прилича на новородено, което се учи да фокусира погледа си.
Не дръзваше да му говори. В този миг това щеше да е светотатство. Колкото и изтощена да беше, го гледаше и се чудеше.
На около шест метра от основата на дървото Шадоу намери брезентов чувал, почти скрит от високата трева и троскота. Вдигна го, развърза възлите в горния край, разхлаби връвта, с която беше пристегнат.
Дрехите, които извади, бяха неговите. Бяха стари, но още вършеха работа. Шадоу обърна обувките, които държеше. Прокара ръка по плата на ризата, по вълната на пуловера, взря се в тях така, сякаш ги гледаше през милион години.
Облече дрехите една по една.
Бръкна в джобовете и озадачен, извади нещо, което заприлича на Истър на сиво-бяло камъче.
Шадоу каза:
— Няма монети.
Беше първото, което изричаше от няколко часа.
— Няма монети ли? — повтори Истър като ехо.
Той поклати глава.
— С тях си намирах какво да правя с ръцете си.
Наведе се да си завърже обувките.
След като се облече, изглеждаше по-нормален. Но умислен. Истър се запита колко ли далеч е стигнал,
