какво му е струвало да се завърне. Не беше първият, завърнал се благодарение на нея, и тя знаеше, че доста скоро погледът през милион години ще помръкне и спомените и сънищата, които той е донесъл от дървото, ще бъдат заличени и изместени от света на вещите, които можем да докоснем. Винаги ставаше така.
Истър тръгна пред Шадоу към края на ливадата. Птицата я чакаше сред дърветата.
— Не можем да се качим и двамата — каза му Истър. — Аз ще се прибера сама.
Шадоу кимна. Сякаш се опитваше да си спомни нещо. После отвори уста и нададе радостен вик за добре дошъл.
Птицата гръмовержец отвори жестока човка и на свой ред го поздрави с писък за добре дошъл.
Най-малкото на вид приличаше на кондор. Перата й бяха черни с морав гланц отгоре, шията й беше обточена с бяло. Човката й беше черна и жестока: човка на хищник, създадена да разкъсва. Докато почиваше на земята с прибрани криле, беше с размерите на черна мечка, а главата й бе на едно равнище с главата на Шадоу.
Хор каза гордо:
— Доведох я. Живеят по планините.
Шадоу кимна.
— Веднъж сънувах птици гръмовержци — рече той. — Най-ужасният сън, който съм сънувал.
Птицата гръмовержец отвори човка и издаде учудващо нежен звук: грааа?
— И ти ли си чула съня ми? — попита Шадоу.
Протегна ръка и помилва нежно птицата по главата. Тя се отърка о него като обичливо пони. Шадоу я почеса от врата до върха на главата. После се обърна към Истър.
— С нея ли дойде?
— Да — потвърди тя. — Можеш да се върнеш с птицата, ако ти позволи.
— Как да я яхна?
— Лесно е — отговори Истър. — Стига да не паднеш. Все едно яздиш светкавица.
— Там ще те видя ли?
Тя поклати глава.
— Аз бях дотук, скъпи — каза му. — Върви да направиш каквото трябва да направиш. Аз съм уморена. Успех.
Шадоу кимна.
— Уиски Джак. Видях го. След като умрях. Той дойде и ме намери. Пихме бира.
— А, не се и съмнявам — каза Истър.
— Ще те видя ли някога отново?
Истър го погледна с очи, зелени като зрееща царевица. Не каза нищо. После поклати рязко глава и въздъхна:
— Съмнявам се.
Шадоу се покатери тромаво върху гърба на птицата гръмовержец. Чувстваше се като мишка върху гърба на ястреб. В устата му имаше озонов вкус, метален и син. Нещо изпука. Птицата гръмовержец разпери криле и запляска силно с тях.
Докато земята се отдалечаваше, Шадоу се вкопчи здраво, а сърцето му затупка в гърдите като нещо диво.
Наистина беше като да яздиш светкавица.
Лора взе пръчката от задната седалка на колата. Остави господин Таун на предната, слезе и тръгна през дъжда към Каменния град. Касата не работеше. Вратата на магазина за сувенири не беше заключена, Лора влезе, мина покрай буците захар и изложените къщички за птици с надпис ВИЖТЕ КАМЕННИЯ ГРАД и се озова в Осмото чудо на света.
Никой не я спря, въпреки че мина в дъжда покрай доста мъже и жени на пътеката. Мнозина изглеждаха някак изкуствени, някои бяха полупрозрачни. Тя мина по люлеещия се въжен мост. Мина и покрай клетката на елените и се промуши през отвора на Дебелия, където пътеката се провираше между две скали.
Накрая прескочи веригата с табела, на която пишеше, че тази част от атракцията била затворена, и се озова в пещера, където завари мъж, седнал на пластмасов стол пред диорама с пияни джуджета. Мъжът четеше на електрическо фенерче „Вашингтон Поуст“. Щом видя Лора, той сгъна вестника и го остави под стола. Изправи се — висок мъж с късо подстригана оранжева коса, облечен в скъп шлифер, — и й кимна едва доловимо.
— Досещам се, че господин Таун е мъртъв — каза той. — Добре дошла, копиеноске.
— Благодаря. Моите съболезнования за Мак — отвърна Лора. — Приятели ли бяхте?
— Никакви приятели не сме били. Ако е искал да си запази работата, е трябвало да се опази жив. Но вие ми носите пръчката. — Той я огледа от глава до пети с очи, които блещукаха като оранжевата жарава на гаснещ огън. — Опасявам се, че имате късмета да се озовете при мен. Тук, на върха на тази планина, ме наричат господин Уърлд.
— Аз съм жената на Шадоу.
— Разбира се. Прелестната Лора — каза той. — Как не ви познах! В килията, която навремето деляхме, той беше накачил над леглото си доста ваши снимки. И дано не възразявате, че го казвам, но изглеждате по-красива, отколкото би следвало. Не трябваше ли да сте по-напред в тлението и разложението?
— Бях по-напред — каза Лора непринудено. — Но онези жени във фермата ми дадоха вода от извора си.
Вдигна се вежда.
— От Извора на Урд? Не може да бъде.
Тя се посочи. Кожата й беше бледа, очните й ябълки се тъмнееха, но иначе Лора определено си беше непокътната: ако наистина беше ходещ труп, бе умряла съвсем наскоро.
— Няма да е така още дълго — каза господин Уърлд. — Норните са ви дали да вкусите малко от миналото. Скоро то ще се разтвори в настоящето и тези прекрасни сини очи ще изскочат от орбитите си и ще започнат да се стичат по прелестните ви страни, които дотогава няма, разбира се, да са толкова прелестни. Между другото, пръчката ми е у вас. Бихте ли ми я дали, ако обичате?
Той извади пакет „Лъки Страйк“, захапа цигара, запали я с черна запалка „Бик“ за еднократна употреба.
Лора каза:
— Ще ме почерпите ли една?
— Разбира се. Ще ви дам една цигара, ако вие ми дадете пръчката.
— Тя струва повече от една цигара. Той не каза нищо.
Лора рече:
— Искам отговори. Искам да знам някои неща.
Господин Уърлд запали цигарата и й я подаде. Тя я взе и всмукна от дима. После примига.
— Почти усещам вкуса й — каза Лора. — Вероятно мога да го усетя. — Тя се усмихна. — Хмм. Никотин.
— Да — рече той. — Защо отидохте при жените в къщата?
— Шадоу ми каза да отида — отговори Лора. — Каза да съм им поискала вода.
— Питам се дали е знаел какво ще направи водата. Вероятно не. Между другото, това му е хубавото той да виси мъртъв на дървото си: винаги знам къде се намира. Извън строя.
— Вие заложихте капан на мъжа ми — рече Лора. — През цялото време сте му залагали капани. Той има добро сърце, знаете ли?
— Да — потвърди господин Уърлд. — Знам. Когато всичко това приключи, вероятно ще подостря пръчка имел, ще отида при ясена и ще я забия в окото му. А сега: пръчката ми, ако обичате.
— За какво ви е?
— За спомен от цялата тази тъжна бъркотия — каза господин Уърлд. — Не се притеснявайте, не е имел. — Той я озари с усмивка. — Символизира копие, а в този тъжен свят символът
Звуците навън се засилиха.
— На чия страна сте? — попита Лора.
