— Тук не става въпрос за страни — отвърна господин Уърлд. — Но понеже питате, аз съм на страната на победителите. Винаги.
Тя кимна и не пусна пръчката.
Обърна се с гръб към господин Уърлд и погледна през свода в началото на пещерата. В далечината, между скалите долу видя нещо, което сияеше и пулсираше. То се уви около тънък брадат мъж с мораво лице, който го удряше с пръчка с гума на върха, с каквито хора като него замазват по светофарите предните стъкла на автомобилите. Чу се писък и двамата изчезнаха.
— Добре. Ще ви дам пръчката — каза Лора. Зад нея долетя гласът на господин Уърлд.
— Добро момиче — каза той успокоително, с глас, и покровителствен, и неопределимо мъжки.
От него Лора настръхна.
Изчака на входа на пещерата, докато не чу дъха на Уърлд в ухото си. Трябваше да изчака той да се доближи достатъчно. Поне това се беше сетила.
Пътуването бе не просто опияняващо, бе наелектризиращо.
Носеха се през бурята като разклонени светкавици, блеснали от облак до облак, движеха се като тътена на гръмотевица, като застъпващите се вълни и талази на ураган. Трещящо, невъзможно пътуване. Нямаше страх, имаше я само мощта на бурята, всепоглъщаща и неустоима, и радостта от полета.
Шадоу заби пръсти в перата на птицата гръмовержец и усети как по кожата му пука статично електричество. По ръцете му като змийчета се заизвиваха сини искри. Дъждът миеше лицето му.
— Това е най-хубавото — извика той в ревналата буря.
Птицата сякаш го разбра и започна да се издига още по-високо, да се носи устремно, да се гмурка и да се спуска през тъмните облаци, а всеки плясък на крилете й бе гръмотевица.
— В съня си се опитвах да те хвана — каза Шадоу и думите му бяха изтръгнати от вятъра. — В съня трябваше да се върна с перо от теб.
„Да. — Думата бе статичен пукот в радиоприемника на ума му. — Идваха при нас за пера, за да докажат, че са мъже, идваха и за да изрежат камъните в главите ни и да дарят на мъртъвците си нашия живот“.
И съзнанието на Шадоу се изпълни от един образ: образ на птица гръмовержец — вероятно самка, защото оперението й беше не черно, а кафяво, — която току-що е издъхнала на склона на планината. До нея имаше жена. Тя й разцепи черепа с парче кремък. Затърси из мокрите натрошени костици и мозъка и извади гладък прозрачен камък със светлокафявия цвят на гранат, в който проблясваха млечнобели пламъци. „Орлови камъни“, помисли Шадоу. Жената щеше да го отнесе на невръстния си син, мъртъв от три нощи, и да го положи върху студените му гърди. При следващия изгрев момчето щеше да е живо и да се смее, а скъпоценният камък щеше да е сив, замъглен и мъртъв като птицата, от която е бил откраднат.
— Разбирам — каза Шадоу на птицата.
Тя отметна глава и изграчи, и гракът й бе гръм. Светът под тях се пронесе като странен сън.
Лора хвана по-здраво пръчката и зачака мъжът, когото познаваше като господин Уърлд, да дойде при нея. Беше с гръб към него, гледаше бурята и тъмнозелените хълмове долу.
„В този тъжен свят символът е онова, което символизира. Да“, помисли си Лора.
Усети как ръката на мъжа я хваща нежно за дясното рамо.
„Добре — помисли си тя. — Не иска да ме стряска. Страх го е, че ще метна пръчката в бурята, че тя ще падне надолу по склона на планината и той ще я изгуби“.
Отпусна се назад, съвсем леко, докато докосна с гръб гърдите на мъжа. Той я прегърна с лявата си ръка. Както мъж прегръща жена. Лявата му длан остана отворена пред Лора. Тя стисна с две ръце горния край на пръчката, пое си въздух, съсредоточи се.
— Ако обичате. Пръчката ми — каза мъжът в ухото й.
— Да — отговори Лора. — Пръчката е ваша. — А после, без да знае дали това означава нещо, добави: — Посвещавам тази смърт на Шадоу.
Заби с все сила пръчката в гърдите си, точно под гръдната кост, и усети как тя се гъне, как се преобразява в ръцете й и се превръща в копие.
Откакто беше умряла, границата между усещане и болка се бе размила. Лора почувства как върхът на копието пронизва гърдите й, усети и как излиза през гърба й. Мигновена съпротива — Лора натисна по- силно — и копието се заби в господин Уърлд. Лора долови топлия му дъх върху хладната кожа на врата си, когато, пронизан от копието, той простена от болка и изненада.
Не разбра думите, които мъжът изрече, нито на какъв език ги е казал. Заби още по-навътре дръжката на копието, така че то да мине през нейното тяло и да проникне по-надълбоко в неговото.
Почувства как по гърба й руква топлата му кръв.
— Кучка — рече той вече на английски. — Мръсна кучка.
В гласа му се долавяше мокро гъргорене. Лора предположи, че острието на копието е разрязало белите дробове. Господин Уърлд се раздвижи, или по-скоро се опита да се раздвижи и с всяко движение разлюляваше и Лора: бяха съединени от пръчката като две риби, нанизани на един и същ зъбец. Сега мъжът държеше в едната си ръка нож — заби го няколко пъти яростно, напосоки в гърдите й, без да вижда какво прави.
На Лора й беше все едно. Какво са някакви прободни рани за един труп?
Тя стовари с все сила юмрук върху китката, с която замахваше мъжът, и ножът отхвърча на пода на пещерата. Лора го изрита.
Мъжът заплака и зави. Тя усещаше как се блъска в нея, как ръцете му шарят по гърба й, как топлите му сълзи капят по шията й. Гърбът й беше наквасен от кръвта на мъжа, която се стичаше и по краката й.
— Сигурно изглежда много позорно — каза Лора с мъртвешки шепот, в който се долавяше известна доза черен хумор.
Усети как господин Уърлд залита зад нея и тя също залитна, после се хлъзна в кръвта — всичката на мъжа, — която се събираше на локва върху пода на пещерата, и двамата се свлякоха долу.
Птицата гръмовержец кацна на паркинга в Каменния град. Валеше като из ведро. Шадоу едвам виждаше на три-четири метра пред лицето си. Пусна се от перата на птицата и почти се плъзна, падна върху мокрия асфалт.
Блесна светкавица и птицата изчезна.
Шадоу се изправи тромаво.
Паркингът бе три четвърти празен. Шадоу тръгна към входа. Мина покрай кафяв форд, спрян до отвесна скала. В колата имаше нещо много познато, той надзърна любопитно вътре и видя мъжа, който се беше свлякъл върху волана, сякаш е заспал.
Шадоу отвори вратата откъм шофьора.
За последен път бе видял господин Таун да стои пред мотела в центъра на Щатите. Върху лицето му се четеше изненада. Вратът му беше прекършен. Шадоу го пипна по лицето. Още беше топло.
Долови уханието в автомобила, съвсем леко, като парфюм на човек, който е излязъл от стаята преди години, но въпреки това веднага го позна. Затръшна вратата на форда и тръгна през паркинга.
Докато вървеше, усети леко подръпване отстрани в ребрата, остра пронизваща болка, която трая само секунда или по-малко и после отшумя.
Никой не продаваше билети. Шадоу мина през сградата и излезе в градините на Каменния град.
Прокънтя гръмотевица, която разклати клоните на дърветата и отекна дълбоко в огромните скали; дъждът плискаше със студена сила. Беше късен следобед, но бе тъмно като през нощта.
По облаците плъзна отражение от светкавица и Шадоу се зачуди дали това е птицата гръмовержец, която се завръща на своите зъбери, или просто атмосферен разряд, или на някакво равнище двете неща всъщност едновременно.
Разбира се, че бяха двете неща едновременно. В края на краищата точно това беше важното.
Някъде извика мъжки глас. Шадоу го чу. Единствените думи, които долови ясно или му се стори, че е доловил, бяха: „… на Один!“
Забърза през Площадката с флаговете на седемте щата, която се пълнеше бързо с дъждовна вода. Подхлъзна се на лъснатия камък. Планината бе заобиколена от плътен слой облаци и в мрака и бурята отвъд площадката той не видя никакви щати.
Не се чуваше и звук. Мястото изглеждаше напълно изоставено.
