След това си помисли: „Първите признаци на лудост. Говоря си сам“. Слезе още няколко стъпала, после скочи долу. Погледна пръчката, която държеше, и се почувства малко момче, хванало тояга като меч или копие. „Можех да отрежа пръчка от всяко дърво — помисли Таун. — Не се налагаше да е точно от това. Никой нямаше да разбере. — И си каза: — Господин Уърлд все пак щеше да разбере“.
Върна стълбата при къщата. Стори му се, че е видял с крайчеца на окото как нещо мърда, надзърна през прозореца в тъмната стая, пълна със счупени мебели и олющена мазилка, и за миг, в нещо като полусън, изпита чувството, че в тъмния хол седят три жени.
Едната плетеше. Втората гледаше право към него. Третата изглеждаше заспала. Жената, която го гледаше, започна да се усмихва с огромна усмивка, сякаш разцепила лицето й по дължина, усмивка от едното до другото ухо. После вдигна пръст, докосна с него гърлото си и го прокара от единия до другия край.
Ето какво му се стори, че е видял само за миг в онази пуста стая, където, както Таун установи от втори поглед, нямаше нищо освен стара прогнила покъщнина, оплюти от мухите картинки и суха гнилоч. Там нямаше никого.
Таун разтърка очи.
Върна се при кафявия автомобил и се качи в него. Метна пръчката върху бялата кожа на седалката до себе си. Завъртя ключа. Часовникът върху светлинното табло показваше 06:37. Таун се свъси и си погледна ръчния часовник, който му показа с примигване, че е 13:58.
„Страхотно — помисли той. — Бил съм на дървото или осем часа, или минус една минута“. Точно това си помисли, но онова, което всъщност смяташе, бе, че по някакво съвпадение и двата часовника са започнали да изостават или да избързват.
От тялото на Шадоу потече кръв. Раната беше в ребрата му. Кръвта, избила оттам, беше мудна, гъста и черна като меласа.
Върхът на Лукаутската планина беше покрит с облаци.
Истър седеше встрани от множеството в подножието на планината и гледаше изгрева над хълмовете. Около лявата й китка беше татуирано венче сини незабравки и тя прокара разсеяно десния си палец по тях.
Още една нощ бе дошла и си беше отишла, и пак нищо. Продължаваха да пристигат — кога по един, кога по двама. Последната нощ бе донесла доста същества от югозапад, сред тях две момченца всяко с размерите на ябълково дърво и нещо, което Истър само бе зърнала, но което наподобяваше отсечена глава колкото Фолксваген костенурка. Те бяха изчезнали сред дърветата в полите на планината.
Никой не ги безпокоеше. Никой от външния свят сякаш не бе и забелязал, че те са тук: Истър си представи как туристите в Каменния град ги наблюдават за по двайсет и пет цента през телескопа, как наблюдават безредния бивак на неща и хора в подножието на планината и не виждат друго освен дървета, храсти и скали.
Усети в мразовития изгревен вятър миризмата на огън, на готвено, на прегорял бекон. Някой в другия край на лагера засвири на хармоника и Истър неволно се усмихна и потрепери. В раницата носеше книга с меки корици и чакаше небето да изсветлее достатъчно, за да почете.
В небето, точно под облаците, имаше две точки: малка и по-голяма. Сутрешният вятър довя и дъждец — Истър го усети върху лицето си.
От лагера излезе босо момиче и тръгна към нея. Спря при едно дърво, запретна поли и приклекна. След като се облекчи, Истър го повика. Момичето се приближи.
— Добро утро, госпожо — поздрави то. — Битката ще започне скоро.
Връхчето на езика й докосна алените й устни. Момичето беше завързало с кожена каишка върху рамото си черно крило на врана, около врата си носеше на верижка крак на врана. Ръцете й бяха целите на сини татуировки: черти, сложни плетеници и възли.
— Откъде знаеш?
Момичето се усмихна.
— Аз съм Маха, една от мориганите218. Ако се задава война, я надушвам във въздуха. Аз съм богиня на войната и заявявам: днес ще се пролее кръв.
— О — каза Истър. — Добре. Така да бъде.
Гледаше по-малката точка в небето, която се устреми надолу към тях и падна като камък.
— И ние ще ги победим, ние ще ги изтребим до крак — рече момичето. — И ще вземем главите им за трофеи, а враните ще изкълват очите и телата им.
Точката се беше превърнала в птица с разперени криле и се носеше из ветровитата утрин над тях. Истър наведе глава на една страна.
— Това някакво тайно познание на богинята на войната ли е? — попита тя. — Това кой ще победи? Кой чия глава ще вземе?
— Не — отговори момичето. — Предусещам битката, но нищо повече. Ние обаче ще победим. Нали?
— Да — рече Истър. — Всъщност така излиза.
Момичето се усмихна отново в сумрака и пое обратно към лагера. Истър свали ръка и докосна един зелен кълн, който стърчеше от пръстта като острие на нож. След като го докосна, той порасна, отвори се, загъна се и се преобрази, докато под ръката на Истър не се появи главицата на зелено лале. Щом слънцето се извисеше, цветето щеше да се отвори.
Истър погледна ястреба и попита:
— Какво искаш?
Ястребът кръжеше бавно на пет метра над главата й, после се плъзна надолу и кацна на земята до нея. Погледна я с безумни очи.
— Здравей, красавецо — рече Истър. — Как изглеждаш, а?
Ястребът заподскача плахо към нея и после вече не беше ястреб, а младеж. Погледна я, после погледна надолу към тревата.
— Ти? — каза той.
Замести поглед към всичко наоколо, към тревата, към небето, към храстите. Само не към Истър.
— Аз — каза тя. — Какво аз?
— Ти.
Младежът замълча. Явно се опитваше да се съсредоточи, по лицето му се замяркаха и заплаваха странни изражения.
„Прекалено дълго е бил птица — помисли Истър. — Забравил е да бъде мъж“.
Зачака търпеливо. Накрая младежът каза:
— Ще дойдеш ли с мен?
— Може би. Къде искаш да дойда?
— При мъжа на дървото. Той има нужда от теб. Призрак, ранен в ребрата. Потече кръв, после спря. Мисля, че е мъртъв.
— Започва война. Не мога да избягам.
Голият мъж не каза нищо, само запристъпва от крак на крак, сякаш не беше сигурен в тежестта си и бе свикнал да си почива във въздуха или върху разлюлян клон, но не и върху твърда земя. След това каза:
— Ако той си е отишъл безвъзвратно, значи всичко е приключило.
— Но битката…
— Ако той е погубен, вече е все едно кой ще победи.
Младежът очевидно имаше нужда от одеяло, от чаша сладко кафе, от някого, който да го отведе някъде, където той да си трепери и да бъбри несвързано, докато си възвърне здравия разсъдък. Държеше сковано ръце до хълбоците си.
— Къде е това? Наблизо ли?
Младежът погледна лалето и поклати глава.
— Далеч.
— Тук имат нужда от мен — рече Истър. — Не мога да си тръгна току-така. Как според теб ще стигна дотам? Знаеш, че не мога да летя като теб.
— Да — каза Хор. — Не можеш.
