да сочат нещо и да клатят глава. Не възнамеряваха да участват в задаващия се сблъсък.
Луната се напълни и изгря от изток, до пълнолунието оставаше само един ден. Докато се извисяваше наситено червено-оранжева над планините, изглеждаше колкото половината небе.
Докато прекосяваше небето, сякаш започна да се свива и да избледнява и накрая увисна високо като светилник.
Там, на лунната светлина в полите на Лукаутската планина, нямаха брой онези, които чакаха.
Лора беше жадна.
Понякога живите горяха в съзнанието й с нетрепкащ пламък, като свещи, друг път лумваха като факли. Така тя лесно ги заобикаляше, лесно и ги намираше — според случая. Там, на дървото, Шадоу гореше много странно, със собствена светлина.
Веднъж, докато се бяха разхождали, хванати за ръце, тя го беше укорила, че не е жив. Тогава се бе надявала да види как припламва неудържимо чувство. Да види нещо, каквото и да било.
Помнеше как е вървяла до него, колко силно й се е искало той да разбере какво се опитва да му каже.
Но когато умираше на дървото, Шадоу бе напълно жив. Лора беше наблюдавала как животът в него помръква, а самият Шадоу е съсредоточен и истински. И я беше помолил да остане с него, да остане цяла нощ. Беше й простил… може би й беше простил. Все едно. Беше се променил, това бе всичко, което Лора знаеше.
Шадоу й беше казал да отиде в къщата във фермата и че там ще й дадат вода. В сградата не светеше, Лора не долавяше вътре да има някого. Но Шадоу й беше казал, че ще се погрижат за нея. Тя бутна вратата на къщата и тя се отвори, а ръждивите панти възроптаха недоволно.
В левия й бял дроб се размърда нещо, нещо, което забута и се загърчи, и Лора се закашля.
Озова се в тясно антре, почти препречено от високо прашно пиано. Вътре миришеше на стара влага. Лора се промуши покрай пианото, бутна вратата, отвори я и влезе в занемарен хол, пълен с овехтели мебели. Върху полицата над камината светеше газениче. В камината отдолу горяха въглища, макар че от-вън Лора не беше видяла и не бе надушила дим. Огънят не прогонваше студа, който Лора усети в стаята, макар че, както тя веднага си призна, този студ може би нямаше нищо общо с помещението.
От смъртта я болеше, макар че болката се състоеше главно от неща, които не бяха там: изпепеляваща жажда, която я изсушаваше до последната клетка, липса на топлина в костите, която беше абсолютна. Понякога Лора се хващаше да се пита дали няма да я стоплят пукащите чисти пламъци на погребален огън или мекото кафяво покривало на пръстта, дали студеното море няма да утоли жаждата й… Забеляза, че стаята не е пуста.
На стария диван седяха три жени, сякаш появили се като комплект експонати на изложба. Диванът беше тапициран с протрит плюш в избеляло кафяво, което навремето, преди сто години, може би е било ярко патешкожълто. Когато Лора влезе, жените започнаха да я следят с поглед, без да казват нищо. Лора не знаеше, че ще бъдат там.
Нещо в носната й кухина се загърчи и падна. Тя бръкна в ръкава си да извади хартиена кърпичка и се изсекна. Намачка я и метна и нея, и съдържанието й в жаравата, после загледа как кърпичката се свива, почернява и се превръща в оранжева дантела. Видя и как личинките се спаружват, стават кафяви и изгарят.
След като го направи, отново се извърна към жените на дивана. Откакто беше влязла, те не се бяха помръднали, не бе трепнало и мускулче, и косъм. Гледаха я вторачено.
— Здравейте. Фермата ваша ли е? — попита Лора. Най-едрата от жените кимна. Ръцете й бяха много червени, лицето й беше безизразно.
— Шадоу… мъжът, който виси на дървото. Той ми е съпруг… каза да съм ви предадяла, че е заръчал да ми дадете вода.
В корема й се размърда нещо голямо. Загърчи се, после се успокои.
Най-дребната жена слезе от дивана — докато седеше, краката й не достигаха пода — и излезе забързано от стаята.
Лора чу как някъде в къщата се отварят и се затварят врати. После чу как някъде навън нещо скърца ли, скърца и се плиска вода.
Дребната жена се върна доста бързо. Носеше кафява делва с вода. Остави я внимателно на масата и се върна на дивана. Изтегли се нагоре, като потрепери и се изви, и отново седна до сестрите си.
— Благодаря ви.
Лора отиде до масата, затърси с поглед стъклена чаша, но не видя нищо такова.
Взе делвата. Беше по-тежка, отколкото изглеждаше. Водата вътре беше съвършено бистра.
Лора надигна делвата и започна да пие.
Водата бе по-студена, отколкото си бе представяла, че може да бъде студена вода. От нея езикът, зъбите и глътката й се вледениха. Лора обаче продължи да пие, нямаше сили да спре, и усети как ледената вода се стича в стомаха, в утробата, в сърцето, в жилите й.
Водата се вля в нея. Беше като течен лед.
Лора забеляза, че делвата е празна, и изненадана, я остави на масата.
Жените я наблюдаваха безстрастно. Откакто беше умряла, Лора не беше мислила с метафори: нещата или ги имаше, или ги нямаше. Но сега, докато гледаше жените на канапето, тя усети, че в съзнанието й са изникнали журита, учени, които наблюдават опитна животинка.
Започна да трепери силно, с гърчове. Посегна към масата, за да се подпре, но масата се плъзгаше и се накланяше, едва ли не се дърпаше от ръката й. Докато се хващаше за нея, Лора почна да повръща. Изхвърли жлъчна течност и формалин, стоножки и личинки. После усети, че се изпразва, че пикае: от тялото й със сила се изхвърляше нещо мокро и лепкаво. Ако можеше, щеше да изпищи; точно тогава обаче прашното дюшеме се надигна, за да я посрещне, толкова бързо и силно, че ако тя дишаше, дъските щяха да й изкарат въздуха.
Времето се носеше над нея и през нея, въртеше се като прашен дявол. Едновременно изникнаха хиляди спомени: как навремето, седмица преди Коледа, се е изгубила в един универсален магазин, а баща й е изчезнал сякаш вдън земя, как седи на бара в „Чи-Чи“, поръчва си ягодово дайкири, оглежда мъжа, с когото други са й уредили среща, едрия вглъбен мъж-дете, и се пита как ли се целува той, после как седи в автомобила, докато той се преобръща и се тресе ужасяващо, а Роби й крещи, докато накрая металната мантинела не спира колата, но не и съдържанието й…
Водата на времето, която извира от извора на съдбата, Извора на Урд, не е вода на живота. Не съвсем. Но тя напоява корените на световното дърво. И няма друга вода като нея.
Когато се събуди в празната стая в къщата във фермата, Лора трепереше и дъхът й излизаше на пара в сутрешния въздух. На ръката й имаше драскотина и върху нея влажно петно, яркочервено като прясна кръв.
И Лора знаеше къде трябва да отиде. Беше пила от водата на времето, която идва от извора на съдбата. Видя в съзнанието си планината.
Облиза кръвта по ръката си, изумена от слюнката, и тръгна.
Беше влажен мартенски ден и бе студено за това време на годината, бурите от предишните няколко дни бяха профучали през южните щати, което означаваше, че в Каменния град в Лукаутската планина имаше много малко истински туристи. Коледните светлини бяха махнати, летовниците още не бяха започнали да пристигат.
Въпреки това там имаше хора. Тази сутрин дори спря туристически автобус, от който се изсипаха десетина мъже и жени с безупречен тен и грейнали ведри усмивки. Приличаха на водещи на новините и на човек дори му се струваше, че са на фосфорни точки: докато се движеха, те сякаш се замъгляваха. На предния паркинг в Каменния град беше спрял черен джип „Хъмви“.
Хората от телевизията тръгнаха целеустремено през Каменния град, спряха пред Закрепената скала и започнаха да си говорят с меки разумни гласове.
Те не бяха единствените от тази вълна посетители. Ако онзи ден бяхте минали по пътеките на Каменния град, щяхте да забележите хора, които приличаха на кинозвезди, и хора, които приличаха на извънземни, и неколцина, които в най-добрия случай приличаха на представата за човек и нямаха нищо общо с
