— А ако имам монета, която и от двете страни е с тура?
— Нямаш такава монета.
И тогава, докато прекосяваха тъмната вода, Шадоу го втресе. Представи си, че вижда лицата на деца, които го гледат с укор изпод стъклената повърхност на езерото: лицата им бяха размътени и размекнати от водата, слепите им очи бяха замъглени. В подземната пещера нямаше вятър, който да разбуни черната повърхност на езерото.
— Значи съм мъртъв — каза Шадоу. Вече свикваше с тази мисъл. — Или ми предстои в скоро време да умра.
— Отиваме в Залата на мъртвите. Помолих именно аз да дойда да те взема.
— Защо?
— Защото беше добър работник. Защо да не те взема?
— Защото… — Шадоу се съсредоточи. — Защото никога не съм вярвал в теб. Защото не познавам добре египетската митология. Защото не съм го очаквал. Какво стана със свети Петър и перлената врата?
Бялата глава с дългата човка се поклати тъжно.
— Няма значение, че не вярваш в нас — каза господин Ибис. — Ние вярваме в теб.
Лодката докосна дъното. Господин Ибис слезе отстрани, нагази в езерото и каза на Шадоу да направи същото. После взе от носа на плоскодънката едно въже и подаде на Шадоу светилника — да го носи. Беше с формата на полумесец. Стъпиха на брега и господин Ибис завърза лодката за метална халка в каменния под. Сетне взе от Шадоу светилника и закрачи напред, като го държеше високо и хвърляше огромни сенки по каменния под и високите каменни стени.
— Страх ли те е? — попита господин Ибис.
— Всъщност не.
— Добре, докато вървим, се постарай да се преизпълниш с благоговение и страхопочитание. Точно това трябва да изпитваш в ситуация като тази.
Шадоу не се страхуваше. Беше му любопитно и неспокойно, но толкоз. Не се страхуваше от мърдащия мрак, нито от това да бъде мъртъв, нито дори от съществото с глава на куче и с размерите на силоз за зърно, което ги гледаше как се приближават. То изръмжа гърлено и Шадоу усети как настръхва.
— Шадоу — каза съществото. — Време е за съд.
Шадоу го погледна и каза:
— Господин Чакал?
Ръцете на Анубис212, огромни черни ръце, се спуснаха, хванаха Шадоу, вдигнаха го и го доближиха.
Чакалската глава го огледа с блеснали ярки очи, огледа го безстрастно, както господин Чакал бе огледал мъртвото момиче върху масата. Шадоу знаеше, че всичките му грешки, всичките му недостатъци и слабости биват изваждани на показ, претегляни и премервани, че по някакъв начин му правят дисекция че го режат и пробват.
Невинаги помним нещата, които не ни правят чест. Оправдаваме ги, покриваме ги с красиви лъжи и с дебелата прах на забравата. Всички неща, които Шадоу бе правил през живота си, но не се гордееше с тях, всички неща, които му се искаше да е направил другояче или изобщо да не е правил, изникнаха в шеметна вихрушка от вина, покаяние и срам и той нямаше къде да се скрие от тях. Беше гол и отворен като труп върху маса, а черният Анубис, богът чакал, бе негов просектор, прокурор и палач.
— Много ви моля — промълви Шадоу. — Много ви моля, спрете.
Но огледът не спря. Всяка лъжа, която беше изричал, всяка дреболия, която беше откраднал, всяка обида, която беше нанесъл на друг, всички тези дребни престъпления и малки убийства, от които се състои денят, всичко това и още извади на показ съдията на мъртвите с глава на чакал, а после го вдигна към светлината.
Шадоу се разрида мъчително в шепата на черния бог. Отново беше малко дете, безпомощно и безсилно, какъвто всъщност беше бил винаги.
После най-неочаквано всичко приключи. Шадоу простена и изрида, от носа му потече сопол, той още се чувстваше безпомощен, ала ръцете го пуснаха внимателно, едва ли не нежно на каменния под.
— У кого е сърцето му? — изръмжа Анубис.
— У мен — измърка женски глас.
Шадоу вдигна очи. До нещото, което вече не беше господин Ибис, стоеше Баст и държеше в дясната си ръка сърцето му. То озаряваше лицето й в рубинена светлина.
— Дай ми го — прикани Тот213, богът с глава на ибис, после взе сърцето с ръце, които вече не бяха човешки ръце, и се плъзна нанякъде.
Анубис сложи пред себе си златни везни.
— Тук ли ще разберем какво получавам? — прошепна Шадоу на Баст. — Рай? Ад? Чистилище?
— Ако везните не се наклонят от перото — отвърна тя, — ти е отредено сам да си избереш съдбата.
— А ако се наклонят?
Баст сви рамене, сякаш й беше неудобно от въпроса. После каза:
— Тогава даваме сърцето и душата ти за храна на Амет, който поглъща душите…
— Може би… — подхвана Шадоу. — Може би ще дочакам някакъв щастлив край?
— Няма щастлив край. И не само това — няма никакъв край — рече Баст.
Анубис предпазливо и благоговейно сложи върху едно от блюдата перо.
Върху другото положи сърцето на Шадоу. В здрача под везните нещо помръдна, нещо, което Шадоу се притесни да разгледа внимателно.
Перото беше тежко, но Шадоу имаше тежко сърце и везните се наклониха и се люшнаха тревожно.
Но накрая се уравновесиха и съществото в здрача си тръгна недоволно.
— Готово — каза умислена Баст. — Още един череп за купчината. Жалко. Надявах се да бъдеш полезен в смутните времена, които скоро ще настъпят. Все едно гледам на забавен кадър автомобилна катастрофа, а съм безсилна да я предотвратя.
— Ти няма ли да бъдеш там?
Тя поклати глава и каза:
— Не обичам други да ми водят битките.
После в просторната зала на смъртта, огласяна от кънтежа на водата и мрака, се спусна тишина. Шадоу каза:
— Значи сега мога да избирам накъде да поема?
— Избери — каза Тот. — Или ние ще изберем вместо теб.
— Не — възрази Шадоу. — Недейте. Сам ще избера.
— Е? — ревна Анубис.
— Сега искам покой — отвърна Шадоу. — Ето какво искам. Не искам нищо. Нито рай, нито ад, нищо. Просто всичко да свърши.
— Сигурен ли си? — попита Тот.
— Да — каза Шадоу.
Господин Чакал отвори пред Шадоу последната врата и зад тази врата нямаше нищо. Нямаше мрак. Нямаше дори забрава. Имаше само нищо.
Шадоу го прие напълно и без задръжки и със странна яростна радост мина през вратата и влезе в нищото.
Глава 17
На този континент всичко е широкомащабно. Реките са пълноводни, климатът суров като горещина и студ, гледките са великолепни, гръмотевиците и светкавиците зрелищни. От безредиците, присъщи на страната, тръпне всеки. Тук са широкомащабни и собствените ни груби грешки, лошо поведение, нашите загуби, безчестия, крушения.
