чарковете, колелцата и пружинките им просто са струпани на разбъркана купчина долу в спаружената трева), се върна с чашката от орехова черука, като се покатери предпазливо, и Шадоу изпи водата, която му донесе.
Кално-железният й вкус изпълни устата му и охлади пресъхналото му гърло. Разсея умората и безумството.
След третата орехова черупка Шадоу вече не беше жаден. Тогава започна да се съпротивлява, да дърпа въжетата, да се мята с цяло тяло, да се опитва да слезе долу, да се отскубне, да се махне оттук. Простена.
Възлите бяха здрави. Въжетата бяха яки, устояха и скоро Шадоу отново остана без сили.
В своето бълнуване се превърна в дървото. Корените му проникваха надълбоко в глинестата почва, надълбоко във времето, в скритите извори. Шадоу усети извора на жената Урд, което означава
Имаше сто ръце, завършващи със сто хиляди пръста, и всичките му пръсти се протягаха нагоре и достигаха небето. Бремето на небето тежеше върху раменете му.
Не че му стана по-удобно, но болката измъчваше тялото, което висеше от дървото, а не самото дърво. Сега, в своето безумство Шадоу беше много повече от мъжа на дървото. Той беше дървото, беше вятърът, който блъскаше голите клони на световното дърво, беше сивото небе и тътнещите облаци, беше катерицата Рататоск, която тичаше от най-дълбоките корени до най-високите клони, беше лудоокият ястреб, който бе кацнал на един счупен клон на върха на дървото и наблюдаваше света, беше жената вътре в сърцето на дървото.
Звездите се въртяха и Шадоу прокара стотиците си ръце по блещукащите звезди, взе ги в дланите си, угаси ги, скри ги…
В болката и безумството миг на просветление: Шадоу усети, че излиза на повърхността. Знаеше, че няма да е за дълго. Сутрешното слънце го заслепяваше. Той затвори очи, искаше му се да ги затули.
Оставаше му малко път. Той знаеше и това.
Когато отвори очи, видя, че заедно с него на дървото седи младеж.
Беше мургав. Челото му беше високо и черната му коса беше много къдрава. Седеше на клон високо над главата на Шадоу. След като извърна глава, Шадоу го видя ясно. Мъжът беше луд. Шадоу го разбра веднага.
— Гол си — сподели лудият с рязък глас. — Аз също съм гол.
— Виждам — изграчи Шадоу.
Лудият го погледна, после кимна и изви глава надолу и настрани, сякаш се опитваше да разхлаби схванат мускул на врата си. Накрая каза:
— Знаеш ли кой съм?
— Не — отговори Шадоу.
— Аз знам кой си ти. Наблюдавах те в Кайро. Наблюдавах те след това. Сестра ми си пада по теб.
— Ти си… — Името му убягваше. „Яде мърша, убити по пътя животни“. Да. — Ти си Хор.
Лудият кимна.
— Хор — каза той. — Аз съм соколът на утрото, ястребът на следобеда. Аз съм слънцето, както и ти. И знам истинското име на Ра. Каза ми го майка ми.
— Браво на теб — рече учтиво Шадоу.
Без да изрича и дума, лудият се вторачи съсредоточено в земята долу. После падна от дървото.
На земята като камък падна ястреб, който тръсна пера, във внезапен устрем замахна тежко с криле и се върна на дървото с мъничък заек в клюна. Кацна на клон по-близо до Шадоу.
— Гладен ли си? — попита лудият.
— Не — каза Шадоу. — Сигурно би трябвало да съм гладен, а не съм.
— А аз съм — рече лудият.
Изяде бързо заека, като го разкъса, засмука, раздра. След като приключи с оглозганите кости и козината, ги пусна на земята. Премести се на клона, докато не клекна само на ръка разстояние от Шадоу. После се взря нахално в него, огледа го внимателно и предпазливо от глава до пети. По брадичката и гърдите му имаше кръв от заека и той я избърса с ръка.
Шадоу почувства, че трябва да каже нещо.
— Ей — каза той.
— Ей — рече лудият.
Изправи се на клона, обърна гръб на Шадоу и пусна струя тъмна урина, която запада на дъга долу на ливадата. Стичаше се дълго. След като се изпика, лудият пак приклекна на клона.
— Как ти викат? — попита Хор.
— Шадоу — каза Шадоу. Лудият кимна.
— Ти си сянката. Аз съм светлината — рече той. — Всичко, което съществува, хвърля сянка. — После каза: — Скоро ще влязат в бой. Видях ги как започват да се стичат.
После лудият каза:
— Ти умираш. Нали?
Но Шадоу вече не можеше да говори. Един ястреб излетя и закръжи бавно нагоре, яхнал повея, който да го отведе при утрото.
Лунна светлина.
Тялото на Шадоу се разтърси от кашлица, болезнена и изтощителна: прониза го в гърдите и в гърлото. Той се задави и се опита да си поеме въздух.
— Ей, Пале — извика глас, който познаваше. Той погледна надолу.
Бялата лунна светлина проникваше през клоните на дървото, беше ясно като ден и в лунната светлина долу под Шадоу стоеше жена с бледо овално лице. Вятърът забрули клоните.
— Здравей, Пале — каза жената.
Шадоу се опита да отговори, но се закашля и кашля дълго.
— Лоша кашлица — рече жената. Той изграчи:
— Здрасти, Лора.
Тя погледна нагоре към него с мъртви очи и се усмихна.
— Как ме намери? — попита Шадоу.
Известно време тя мълча в лунната светлина. После каза:
— Ти си най-близкото до живота, което имам. Ти си единственото, което оставих, единственото, което не е помръкнало, сплескано и сиво. Дори да ми завържат очите и да ме пуснат в най-дълбокия океан, ще знам как да те намеря. Дори да ме заровят на сто и петдесет километра под земята, ще знам къде си.
Той погледна надолу към жената в лунната светлина и очите му запариха от избилите сълзи.
— Ще среща въжетата и ще те сваля — каза тя след малко. — Посвещавам прекалено много време на това да те спасявам, нали? Шадоу се закашля отново. После каза:
— Не, остави ме. Длъжен съм да го направя. Тя го погледна и поклати глава.
— Ти си ненормален. Умираш там горе. Или ще осакатееш, ако вече не си осакатял.
— Може би — каза той. — Но съм жив.
— Да — каза след малко жената. — Предполагам, че си жив.
— Ти ми каза — рече Шадоу. — На гробището.
— Изглежда толкова отдавна, Пале — каза тя. После добави: — Тук се чувствам по-добре. Не боли толкова много. Знаеш ли какво имам предвид? Но съм много жадна.
Вятърът повя нагоре и Шадоу усети миризмата на Лора: смрад на разложено месо, на бълвоч и тлен, всепроникваща и неприятна.
— Изгубих си работата — поде пак жената. — Работех нощна смяна, но ми казаха, че хората се оплаквали. Обясних им, че съм болна, а те отговориха, че това не ги интересувало. Умирам от жажда.
— Жените — каза й Шадоу. — Те имат вода. В къщата.
— Пале… Говореше уплашено.
