— Предай им… предай им, че съм казал да ти дадат вода…
Бялото лице се взря в него.
— Трябва да вървя — каза му тя.
После се задави, смръщи се и изплю върху тревата нещо бяло. Щом опря земята, то се издигна нагоре, загъна се и изчезна.
На Шадоу му беше почти невъзможно да диша. Усещаше тежест в гърдите; главата му клюмаше.
— Остани — каза той задъхано, почти през шепот, не беше сигурен дали тя го чува. — Моля те, не си отивай. — Шадоу се закашля. — Остани за през нощта.
— Ще остана малко — отвърна тя. А после като майка на дете каза: — Докато съм тук, нищо няма да те нарани. Знаеш ли го?
Шадоу закашля отново. Затвори очи — стори му се, че е само за миг, но когато ги отвори, луната се беше скрила и той беше сам.
Тътен и бумтеж в главата му, отвъд главоболието, отвъд всяка болка. Всичко се разпадна на пеперудки, които закръжиха като многобагрена прашна буря и после се изпариха в нощта.
Белият чаршаф, омотан около тялото под дървото, плющеше шумно на сутрешния вятър.
Бумтенето поутихна. Всичко забави ход. Не бе останало нищо, което да накара Шадоу да продължи да диша. Сърцето в гърдите му спря да бие.
Мракът, в който навлезе този път, беше непрогледен, озарен от една-единствена звезда, и беше безвъзвратен.
Глава 16
Знам, че е нагласена. Но това е единствената игра, която се играе в града.
Нямаше го дървото, нямаше го света, нямаше го и сутрешното небе над Шадоу. Сега небето бе с цвят на среднощ. Високо над него грееше само една студена звезда, сияйна блещукаща светлинка и нищо друго. Шадоу направи една крачка и за малко да падне.
Погледна надолу. В скалата бяха изсечени стъпала, които слизаха надолу, стъпала, толкова огромни, че очевидно можеше да са ги направили само великани, спуснали се много отдавна по тях.
Шадоу заслиза, като скачаше от стъпало на стъпало. Тялото го болеше, но това бе болка от обездвиженост, не терзаещата болка на тяло, висяло на дърво, докато умре.
Шадоу забеляза без изненада, че сега е облечен в дънки и бяла тениска. Беше бос. Изживя дълбоко миг на deja vu209: беше облечен по същия начин в нощта, когато бе стоял в жилището на Чернобог и при него беше дошла Зора Полуночная, която му бе разказала за съзвездието, наречено Колесницата на Один. Беше му свалила луната от небето.
Изведнъж той осъзна какво ще се случи сега. Щеше да се появи Зора Полуночная.
Тя го чакаше в долния край на стъпалата. На небето нямаше луна, но въпреки това Зора Полуночная беше окъпана в лунна светлина: бялата й коса беше бледа като луната, тя бе облечена в същата памучна нощница с дантела, която бе носила и онази нощ в Чикаго.
Зора Полуночная се усмихна, когато видя Шадоу, а той сведе поглед, сякаш за миг се е смутил.
— Здравей — поздрави тя.
— Здрасти — отвърна Шадоу.
— Как си?
— Не знам — рече той. — Мисля си, че това може би е поредният странен сън на дървото. Откакто съм излязъл от затвора, сънувам някакви налудничави сънища.
Лицето й бе посребрено от лунната светлина (но в черното като слива небе не висеше луна и тук, в долния край на стъпалата, беше изчезнала дори самотната звезда); Зора Полуночная изглеждаше и тъжна, и уязвима.
— Всичките ти въпроси могат да получат отговори, ако искаш това — каза тя. — Но щом научиш отговорите, вече никога не можеш да ги забравиш.
Пътеката зад нея се раздвояваше. Шадоу знаеше, ще му се наложи да реши по кой път да поеме. Но първо трябваше да направи нещо. Бръкна в джоба на дънките и изпита облекчение, когато усети познатата тежест на монетата. Извади я, хвана я между палеца и показалеца си: долар със Свободата от 1922 година.
— Твоя е — каза той.
Тогава си спомни, че дрехите му всъщност са долу до дървото. Жените ги бяха пъхнали в чувала, откъдето бяха извадили въжетата, и бяха завързали чувала, после най-едрата беше сложила върху него тежък камък, за да не го отвее вятърът. И така, Шадоу знаеше, че доларът със Свободата всъщност е в джоба му в чувала под камъка. Въпреки това тук, пред входа на подземния свят, монетата тежеше в ръката му.
Жената я взе с тънките си пръсти от шепата му.
— Благодаря ти. Два пъти ти си купи с нея свободата — обясни тя. — А сега тя ще осветява пътя ти в тъмните места.
Жената стисна долара, после се пресегна нагоре и го сложи във въздуха, възможно най-високо. И го остави там. Вместо да падне, монетата се понесе нагоре, докато не увисна на трийсетина сантиметра над главата на Шадоу. Но това вече не беше сребърен долар. Нямаше ги Госпожа Свобода и трънения й венец. Лицето, което той видя върху монетата, беше неопределимото лице на луната в лятното небе.
Шадоу не можеше да реши дали гледа луна с размерите на долар, която е на трийсетина сантиметра от главата му, или гледа луна с размерите на Тихия океан на хиляди и хиляди километри оттук. И дали има някаква разлика между двете представи. Може би всичко бе въпрос на гледна точка. Той се извърна съм раздвояващия се отпред път.
— По кой път да тръгна? — попита. — Кой е безопасен?
— Ако тръгнеш по единия, не можеш да тръгнеш по другия — каза жената. — Но никой от двата не е безопасен. По кой път предпочиташ да тръгнеш — по пътя на горчивите истини или по пътя на красивите лъжи?
— На истините — отговори той. — Стигнал съм прекалено далеч за още лъжи.
Жената изглеждаше тъжна.
— Тогава ще платиш цената — рече тя.
— Ще я платя. Каква е?
— Твоето име — каза жената. — Истинското ти име. Ще се наложи да ми го дадеш.
— Как?
— Ето така — отговори тя.
Протегна съвършената си ръка към главата му. Шадоу усети как пръстите й докосват кожата му, после усети как проникват през кожата, в черепа му, усети как бръкват дълбоко в главата му. Нещо го загъделичка вътре в черепа и надолу по целия гръбначен стълб. Жената извади ръка от главата му. На върха на показалеца й гореше пламък като пламъка на свещ, но с ясна магнезиевобяла светлина.
— Това ли е името ми? — попита Шадоу. Жената стисна длан и светлината изчезна.
— Беше твоето име — отговори тя. Протегна ръка и посочи лесния път. — Натам — подкани го. — Засега.
Без име, Шадоу тръгна в лунната светлина по десния път. Когато се обърна да благодари на жената, не видя нищо освен мрак. Имаше чувството, че е дълбоко под земята, но когато погледна нагоре към мрака, пак видя мъничката луна.
Зави зад ъгъла.
Помисли си, че ако това е задгробният живот, той прилича много на Къщата върху скалата: отчасти диорама, отчасти кошмар.
