Жената наклони глава на една страна — съвсем като котка. Най-неочаквано Шадоу си спомни драскотините по рамото си. Усети, че се изчервява.
— Ако ми се довериш — рече Баст, — мога да избера пътя вместо теб.
— Доверявам ти се — отговори той без колебание.
— Искаш ли да знаеш какво ще ти струва това?
— Вече изгубих името си — обясни й той.
— Имената идват и си отиват. Заслужаваше ли си?
— Да. Може би. Не беше лесно. Както всяко откровение, и това беше донякъде лично.
— Всички откровения са лични — съгласи се жената. — Затова и всички откровения са подозрителни.
— Не разбирам.
— Да, не разбираш — каза тя. — Ще взема сърцето ти. По-късно ще ни трябва.
После бръкна с ръка дълбоко в гърдите му и я извади заедно с нещо рубинено и туптящо между острите си нокти. На цвят беше като кръвта на гълъб и беше направено от чиста светлина. То ту се свиваше, ту се издуваше ритмично.
Жената стисна ръка и сърцето изчезна.
— Тръгни по средния път — каза тя.
Шадоу кимна и тръгна.
Пътят стана хлъзгав. По скалата имаше лед. Луната над Шадоу грееше през ледените кристалчета във въздуха: около нея имаше ореол, лунна дъга, която разсейваше светлината, Беше красиво, но на Шадоу му беше по-трудно да върви. Не можеше да е сигурен в пътя.
Излезе при мястото, където той се раздвояваше.
Погледна първото разклонение и то му се стори познато. Водеще към просторно помещение, или по- скоро към низ от помещения, нещо като тъмен музей. Шадоу вече го познаваше. Чуваше дългото провлаченото ехо на тихи шумове. Чуваше шума, който прахта издава, докато се сляга.
Беше същото място, което му се беше присънило отдавна-отдавна в мотела, първата нощ, когато Лора беше дошла при него: безкрайната зала в прослава на боговете, които вече са забравени, и на онези, чието съществуване е било заличено от спомените.
Шадоу отстъпи крачка назад.
Отиде при пътя от другата страна и погледна право напред. В коридора имаше нещо от Дисниланд: черни плексигласови стени с вградени в тях светлини. Цветните лампички примигваха, проблясваха и създаваха илюзията за някаква произволна безпричинна последователност, като конзолните светлини по телевизионните космически кораби.
И тук Шадоу чу нещо: плътно вибриращо бръмчене, което усещаше дълбоко в стомаха си.
Спря и се огледа. Никой от пътищата не му се струваше добър. Вече. Беше приключил с избора. Негов беше средният път, онзи, по който жената-котка му беше казала да поеме. Той се насочи натам.
Луната над Шадоу беше започнала да помръква: крайчето й вече порозовяваше и клонеше към залез. В началото на пътя имаше огромен свод.
Шадоу мина под него и навлезе в мрака. Въздухът беше топъл и миришеше на влажна прах, както градска улица след първия летен дъжд.
Шадоу не се страхуваше.
Вече. Страхът беше умрял на дървото, точно както бе умрял и Шадоу. У него вече не бе останал страх, не бяха останали омраза и болка. Не бе останало нищо освен същност.
В далечината изпляска нещо голямо и плисъкът отекна в огромното пространство. Шадоу присви очи, но не видя нищо. Беше тъмно като в рог. После откъм плисъците проблесна призрачна светлинка и светът придоби форма: Шадоу се намираше в пещера и пред него имаше гладка като огледало вода.
Плисъкът се приближи, светлината стана по-ярка и Шадоу зачака на брега. След малко пред очите му изникна плоскодънка, на издигнатия й нос блещукаше бял светилник, както и втори, отразен в стъкловидно черната вода няколко педи подолу. Лодката беше оттласквана от висок силует и плясъкът, който Шадоу беше чул, идваше от веслото, докато то се вдигаше и отново избутваше лодката по водите на подземното езеро.
— Насам! — извика Шадоу.
Изневиделица бе обкръжен от ехото на думата: представи си цял хор и как всички го посрещат, зоват го и всеки си има свой глас.
Човекът, който оттласкваше лодката, не отговори.
Беше висок и много слаб. Той — ако това изобщо беше той — беше облечен в най-обикновена бяла роба; бледата му глава бе толкова нечовешка, та Шадоу бе сигурен, че е някаква маска: беше птича глава, малка, с дълга шия, с дълга висока човка. Шадоу бе убеден, че е виждал и преди тази призрачна птицеподобна фигура. Ахна при спомена и после разочарован осъзна, че си е представил задвижваната с един цент машина в Къщата върху скалата и бледата птицеподобна полузърната фигура, плъзнала се иззад криптата, за да вземе душата на пияницата.
От веслото и носа на лодката се стичаше вода и отекваше, а вълните се гънеха по водата с вид на стъкло. Лодката беше от тръстика, преплетена и навързана.
Тя се приближи до брега. Лодкарят се подпря на веслото. Главата му се обърна бавно.
— Здравей — каза тя, без дългата човка да се мърда. Гласът беше мъжки и както всичко останало в задгробния живот на Шадоу дотук, прозвуча познато. — Качи се. Опасявам се, че ще си намокриш краката, но няма друг начин. Тия лодки са стари и ако се доближа още малко до брега, ще заора в дъното.
Шадоу си изу обувките и нагази във водата. Тя му стигна до средата на прасците и след първоначалното стъписване от мокротата беше изненадващо топла. Шадоу стигна при лодката, лодкарят се пресегна и го изтегли да се качи. Тръстиковата лодка се поразклати, през ниските й бордове се плисна вода, После се успокои.
Лодкарят я изтика далеч от брега. Шадоу стоеше и гледаше, от крачолите му се стичаха капки.
— Познавам те — каза той на съществото при носа.
— Наистина ме познаваш — потвърди лодкарят.
Газеничето в предния край на плоскодънката затрепка; Шадоу се закашля от дима на светилника.
— Работеше при мен. Опасявам се, че се наложи да погребем без теб Лила Гудчайлд.
Гласът беше ясен и суетлив.
Очите на Шадоу го засърбяха от пушека. Той избърса с ръка сълзите, избили в тях, и му се стори, че вижда през дима висок мъж в костюм и с очила със златни рамки. Пушекът се разсея и лодкарят отново стана получовек с глава на речна птица.
— Господин Ибис?
— Радвам се да те видя — каза съществото с гласа на господин Ибис. — Знаеш ли какво е психоескорт?
Думата се стори позната на Шадоу, но беше минало много време. Той поклати глава.
— Модна напоследък дума за придружител — обясни господин Ибис. — Всички ние имаме толкова много функции, толкова много начини на съществуване. Лично аз се възприемам като учен, който живее без излишен шум и пише късите си разкази, и сънува минало, каквото може би дори не е съществувало. Такава е истината, поне според мен. Но в едно от качествата си съм и психоескорт — подобно на мнозина други, с които си избрал да общуваш. Придружавам живите до света на мъртвите.
— А аз мислех, че това тук вече е светът на мъртвите — сподели Шадоу.
— Не. Не per se211. По-скоро е неговото преддверие. Лодката се плъзгаше, носеше се по огледалната повърхност на подземното езеро. После господин Ибис каза, без да мърда човка:
— Вие, хората, говорите за живите и мъртвите, сякаш това са две взаимно изключващи се категории. Сякаш не можеш да имаш река, която същевременно е и път, или песен, която да е и цвят.
— Не можеш — потвърди Шадоу. — Ти можеш ли? Ехото му прошепна собствените му думи през езерото.
— Трябва да помниш, че животът и смъртта са различните страни на една й съща монета — рече сприхаво господин Ибис. — Като ези и тура върху монетата от двайсет и пет цента.
