Видя самия себе си в синя затворническа униформа, в кабинета на директора, когато директорът му каза, че Лора е загинала в автомобилна катастрофа. Видя изражението си — приличаше на човек, който е бил изоставен от света. Заболя го да види тази оголеност и страх. Излезе забързано от сивия кабинет на директора и се озова пред ателието за поправка на видеокасетофони в предградията на Игъл Пойнт. Преди три години. Да.
Знаеше, че вътре в ателието пребива от бой Лари Пауърс и Б. Дж. Уест, удря ги толкова силно, че кокалчетата на пръстите му посиняват: съвсем скоро щеше да излезе оттук с кафяв плик, в каквито слагат покупките в универсалните магазини, пълен с банкноти от по двайсет долара. Парите, които не можеха да докажат, че е взел: неговият дял от обира и още малко отгоре, защото ония не биваше да се опитват да мамят така и него, и Лора. Само караше автомобила, но си беше свършил своята работа, беше направил всичко, което го бе помолила Лора…
На делото в съда никой не спомена банковия обир, макар че на всички им се искаше. Не можеха да докажат нищо, освен ако някой не проговореше. А всички мълчаха. Прокурорът се видя принуден да се задоволи с телесните повреди, които Шадоу бе нанесъл на Пауърс и Уест. Той показа снимки на двамата, направени в местната болница. В съда Шадоу почти не се защитаваше — така беше по-лесно. И Пауърс, и Уест явно не можеха да си спомнят заради какво са се сбили, но и двамата признаха, че пръв е започнал Шадоу. Никой не отвори и дума за парите. Никой не спомена и Лора, а Шадоу не искаше нищо друго.
Запита се дали не е трябвало да избере пътя на успокоителните лъжи. Продължи по каменливия път надолу към нещо което приличаше на болнична стая в държавна болница в Чикаго, и усети как на гърлото му горчи. Спря. Не искаше да гледа. Не искаше да върви нататък.
Майка му умираше отново на болничното легло, както бе умирала, когато той бе шестнайсетгодишен, и да, Шадоу също беше там, едро недодялано шестнайсетгодишно момче с акне, изпъстрило мургавата му кожа, което седеше край леглото на майка си и не намираше сили да я погледне, затова четеше дебела книга в евтина подвързия. Шадоу се запита коя ли е книгата и заобиколи леглото, за да я разгледа по- отблизо. Застана между леглото и стола и премести поглед от майката към едрото момче, което се беше сгърбило на стола, бе забучило нос в „Гравитационна дъга“210, и се опитваше да избяга от смъртта на майка си и да отиде в Лондон по време на блицвойната, но с измисленото безумие на книгата не можеше да избяга и да си намери оправдание.
Очите на майка му бяха затворени в морфинен покой: онова, което тя бе мислила за поредната криза на сърповидноклетъчна анемия, за поредния пристъп на болка, който трябва да се изтърпи, се оказа късно открита лимфосаркома. Кожата й се жълтееше като лимон. Тя бе малко над трийсет, но изглеждаше много по-стара.
На Шадоу му се прииска да разтърси самия себе си, непохватното момче, което е бил навремето, да го накара да хване майка си за ръката, да й говори, да направи
След това почти бе престанал да чете. Не вярваше на романите. Каква полза имаше от книгите, щом не можеха да те предпазят от нещо такова?
Шадоу се отдалечи от болничната стая, тръгна по криволичещия коридор и се спусна дълбоко в лоното на земята.
Първо вижда майка си и не може да повярва колко е млада. Вероятно още няма и двайсет и пет, преди да я съкратят по болест. Двамата са в апартамента, поредното жилище под наем към някое посолство в Северна Европа. Шадоу се озърта, за да види нещо, по което да се ориентира, и съглежда малко момченце с големи светлосиви очи и тъмна коса. Двамата с майка му се карат. Шадоу го знае, без да чува думите и кавгата: в края на краищата това е единственото, заради което някога са се карали.
— Разкажи ми за татко.
— Той е мъртъв. Не питай за него.
— Но кой е бил?
— Забрави го. Мъртъв е, няма го и не си изпуснал нищо.
— Искам да го видя на снимка.
—
Пътят, по който вървеше, криволичеше, лъкатушеше, гънеше се ту назад, ту напред и това извика в съзнанието му образа на змийски кожи, на черва и на дълбоки, много дълбоки корени на дърво. Вляво имаше езеро, Шадоу чу кап-капа на вода, която се стичаше някъде в дъното на прохода, падащата вода почти не нагъваше огледалната повърхност на езерото. Шадоу се свлече на колене и отпи, като загреба с шепа от водата и я вдигна до устните си. След това продължи нататък, докато не се озова в мърдащите дискотечни отблясъци на огледална топка. Изпита чувството, че е точно в центъра на всемира и всички звезди и планети се въртят около него — не чуваше нищо, нито музиката, нито разговорите на висок глас зад музиката, сега гледаше жена, почти дете, майка му не беше изглеждала така никога през годините, в които я беше познавал…
Жената танцуваше.
Шадоу усети, че изобщо не е изненадан, когато позна мъжа, танцуващ с нея. За трийсет и три години не се беше променил много.
Майка му е пияна: Шадоу го разбра веднага. Не е много пияна, но не е свикнала да пие и някъде след седмица ще се качи на кораба за Норвегия. Пият коктейли „Маргарита“, майка му има сол по устните и сол, полепнала отгоре по ръката.
Уензди не е със сако и вратовръзка, но иглата за вратовръзка във формата на сребърно дърво, която е сложил върху джоба на ризата си, блещука и проблясва, когато върху нея пада светлината от огледалната топка. Въпреки разликата във възрастта двамата са хубава двойка. В движенията на Уензди има някаква вълча изтънченост.
Бавен танц. Уензди притегля майка му до себе си и опипва собственически с ръка като лапа полата й отзад, след което я притиска още по-плътно до себе си. С другата ръка я хваща за брадичката, вдига я нагоре, така че да види лицето й, и двамата се целуват направо там, на дансинга, и светилните на проблясващата топка ги въртят в центъра на всемира.
След малко си тръгват. Тя се олюлява и се притиска до него и той я извежда от заведението.
Шадоу зарови глава в дланите си и не тръгна след двамата: нямаше сили или не искаше да присъства на собственото си зачатие.
Огледалните блясъци бяха изчезнали и сега единствената светлина идваше от мъничката луна, която грееше високо над главата на Шадоу.
Той продължи нататък. На един завой на пътя спря за малко да си поеме дъх.
Усети как някой го милва нежно по гърба, как нежните пръсти разрошват косата му на тила.
— Здравей — прошепна над рамото му неясен котешки глас.
— Здрасти — каза той и се обърна с лице към жената.
Тя беше с кестенява коса и мургава кожа и очите й бяха с наситения кехлибареножълт цвят на хубав мед. Зениците й представляваха отвесни резки.
— Познавам ли ви? — попита озадачен Шадоу.
— Много добре — рече жената и се усмихна. — Спях на леглото ти. И по моя заръка хората ми те държат под око. — Тя се обърна към пътя отпред и посочи трите разклонения, по които той можеше да поеме. — И така — допълни жената. — Единият път ще те направи мъдър. Вторият ще те направи неуязвим. Третият ще те погуби.
— Аз вече съм мъртъв — напомни Шадоу. — Умрях на дървото.
Жената направи недоволна физиономия.
— Има мъртви — натърти тя — и мъртви, и мъртви. Това е, относително. — После се усмихна отново. — Става и на игрословица. Нещо за относителното отношение към мъртвите роднини.
— А, не, не е страшно — каза Шадоу.
— И така — рече жената. — По кой път искаш да тръгнеш?
— Не знам — призна си той.
