Най-забележителното място в югоизточната част на Съединените щати е рекламирано по стотици стари покриви из Джорджия и Тенеси чак до Кентъки. По криволичния път в гората шофьорът често подминава порутен тухлен обор, на чийто покрив пише:
а върху покрива на запустелия краварник наблизо ще съгледа написано с бели печатни букви:
Шофьорът е подведен да смята, че Каменният град е едва ли не зад следващия завой, а не на цял ден път с автомобил, в Лукаутската планина, влакънце върху границата на щата в Джорджия, точно на югозапад от Чатануга, щата Тенеси.
Лукаутската планина не е кой знае каква планина. Наподобява невъзможно висок и внушителен хълм. Когато белите идват по тези места, тук живеело индианското племе чикамога, произлязло от племето на чероките, и то нарича планината Чатотонуги, в превод „планина, която се издига до една точка“.
През трийсетте години на XVIII век Законът за изселване на индианците, прокаран от президента Андрю Джаксън, прогонва от земите им племената чокто, чикамота, чероки и чикасо, а войската принуждава всеки, когото успява да залови, да отиде пеш по Пътя на сълзите в новите Индиански територии, които някой ден ще се превърнат в щата Оклахома: акт на нехаен геноцид. По пътя измират хиляди мъже, жени и деца. Когато си победил, си победил и никой не може да ти го оспори.
Който владее Лукаутската планина, владее и земята, така поне гласи преданието. В края на краищата това е било свещено място и оброчище. По време на Гражданската война, войната между щатите, там се е водила битка: Битката над облаците, така поне било през първия ден, после силите на северняците направили невъзможното, щурмували без заповед Мисионерския хребет и го превзели. Северът спечелил Лукаутската планина и спечелил войната.
Под Лукаутската планина има проходи и пещери, някои много стари. Днес повечето са засипани, макар че един местен предприемач е открил подземен водопад, който е нарекъл Рубинения. До него се стига с ескалатор. Той е туристическа забележителност, въпреки че най-голямата туристическа забележителност се намира навръх Лукаутската планина. Това е Каменният град.
Той се появява върху склона на планината като алпинеум: посетителите тръгват по пътека, която ги превежда през скали, над скали, между скали. Те хвърлят царевица на животните в клетките, минават по висящ мост и срещу четвърт долар надзъртат през телескоп към гледка, обещаваща им седем щата в редките слънчеви дни, когато въздухът е съвършено чист. Оттам като в спускане в някакъв странен ад пътеката отвежда посетителите, милиони и милиони всяка година, долу в пещери, където те разглеждат осветени отзад кукли, наредени на диорами като приспивни песни и приказки. Когато си тръгват, посетителите са озадачени: не са сигурни защо са дошли, какво са видели, дали са прекарали добре.
Те дойдоха в Лукаутската планина от всички кътчета на Съединените щати. Не бяха туристи. Дойдоха с автомобили, дойдоха със самолети, автобуси, влакове и пеш. Някои долетяха — летяха ниско, летяха само в нощния мрак. Други пристигнаха по техни си подземни пътища. Мнозина пътуваха на автостоп, след като измолваха притеснените мотоциклетисти и шофьори на камиони да ги хвърлят дотук. Които имаха автомобили и камиони, виждаха онези, които нямаха, да вървят пеш покрай пътищата, застигаха ги по крайпътни заведения за бързо хранене и след като ги познаеха, им предлагаха да ги докарат.
Пристигаха прашни и изнурени в подножието на Лукаутската планина. Взираха се към върха на обраслия с дървета склон и виждаха или си въобразяваха, че виждат, пътеките, градините и водопада на Каменния град.
Започнаха да пристигат рано една сутрин. Друга вълна се появи по здрач. И няколко дни поред не преставаха да прииждат.
Спря очукана камионетка, която стовари изтощени от пътя самодиви и русалки с размазан грим, бримки по чорапите и уморени лица с натежали клепачи.
В малка горичка в подножието на хълма възрастен вампир предложи цигара „Марлборо“ на голо маймуноподобно същество, покрито със сплъстена оранжева козина. То я прие с благодарност и двамата запушиха един до друг, без да продумват.
Малко по-нататък спря тойота „Превия“ и от нея слязоха седем китайци, мъже и жени. Изглеждаха най- вече чисти и бяха облечени в тъмни костюми, каквито в някои страни носят дребните държавни чиновници. Един от тях държеше тефтер и се зае да проверява инвентара, докато останалите разтоварваха от багажника големи чанти за голф стикове: в чантите имаше богато украсени мечове с лакирани дръжки, резбовани жезли и огледала. Оръжията бяха раздадени и отметнати в списъка, като срещу всяко бе сложен подпис.
От ръждив автомобил слезе прочут навремето комедиант, за когото се смяташе, че е починал през двайсетте години на XX век. Той веднага смъкна дрехите си: краката му бяха крака на козел, късата му опашка — също.
Пристигнаха четирима мексиканци, грейнали в усмивки до уши, с черна и много лъскава коса; почнаха да отпиват един по един от бутилка, която дотогава бяха крили в плик от амбалажна хартия и която съдържаше тръпчива смес от какао на прах, ликьор и кръв.
През полето към тях се зададе дребен мъж с тъмна брада, прашно черно бомбе, къдрави бакенбарди и опърпан молитвен шал с ресни. Вървеше на няколко метра пред своя спътник, който беше два пъти по-висок и беше с бозавия цвят на хубава полска глина: думата, изписана върху челото му, означаваше „истина“.
Продължаваха да се стичат. Пристигна такси, от което се изсипаха няколко ракшаси, злите духове на полуостров Индостан — те започнаха да кръжат напред-назад и без да казват и дума, да оглеждат хората в подножието на хълма, докато не откриха Мама-джи, която бе затворила очи и мърдаше устни в молитва. Тя бе единственото тук, което познаваха; въпреки това се поколебаха дали да отидат при нея: още помнеха старите битки. Мама-джи прокарваше ръце по наниза черепи около врата си. Малко по малко кафявата й кожа стана черна, стъкленочерна като гагат, като обсидиан: устните й се вдигнаха и дългите й бели зъби бяха много остри. Тя отвори всичките си очи, повика при себе си ракшасите и ги поздрави, както би поздравила собствените си деца.
Бурите от последните няколко дни на север и на изток не бяха допринесли с нищо, за да се разсее тягостното напрежение във въздуха. Местните синоптици бяха започнали да предупреждават, че на някои места може да се зароди торнадо, за области с високо атмосферно налягане, което не спадало. Денем беше топло, но нощите бяха студени.
Пристигащите сами се обединяваха на групички, понякога по народност, понякога по расова принадлежност, нрав или животински вид. Изглеждаха неспокойни. Изглеждаха уморени.
Някои разговаряха. От време на време се чуваше смях, но той бе приглушен и бързо заглъхваше. Раздаваха се стекове от по шест бутилки бира.
През ливадите дойдоха няколко местни мъже и жени с тела, които се движеха необичайно: когато говореха, гласовете им бяха гласове на лоа214, които се бяха вселили в тях. Един висок чернокож мъж приказваше с гласа на Татко Легба215, който отваря портите, докато Барон Самди, повелител на смъртта във вуду, беше обсебил младичко момиче от племето чатануга вероятно защото то си имаше копринен цилиндър, закачливо килнат върху черната му коса. Момичето говореше с плътния глас на Барона, пушеше пура с огромни размери и направляваше трима от гедеите216, лоа на мъртвите. Гедеите се бяха вселили в телата на трима братя на средна възраст. Те носеха ловджийски пушки и разказваха удивително мръснишки вицове — никой не искаше да се смее на тях освен самите братя, което те правеха с цяло гърло.
Две жени от племето чикамота с трудно определима възраст, облечени в омаслявени дънки и износени кожени якета, се разхождаха напред-назад и наблюдаваха дошлите и подготовката за битката. Случваше се
