действителността. Могли сте да ги видите, но най-вероятно е нямало да ги забележите изобщо.
Те пристигнаха в Каменния град с дълги лимузини, малки спортни автомобили и прекалено големи джипове. Мнозина носеха слънчеви очила, каквито носят хората, свикнали да стоят с тъмни очила и вътре, и навън, и не ги махат по своя воля и желание. Имаше тен и костюми, и тъмни очила, и усмивки, и кисели физиономии. Пристигнаха във всякакви размери и форми, на всякакви възрасти и стилове.
Онова, което ги обединяваше, беше видът, много особеният вид. Той казваше: вие ме познавате. Или: би трябвало да ме познавате. Моментално свойско държане, което беше и дистанциране, поглед или отношение: увереността, че светът съществува заради тях, че ги е посрещнал с отворени обятия и те са боготворени.
Дебелото хлапе сновеше между тях, тътрузейки крака като човек, който макар и да няма никакви обноски, е преуспял така, както не е и мечтал. Пешовете на черното му манто плющяха на вятъра.
Нещо, което стоеше при щанда за безалкохолни напитки в Двора на Майка Гъска217, се изкашля, за да привлече вниманието му. Беше едро, от лицето и пръстите му стърчаха остриета като скалпели. Лицето му беше като на раковоболен.
— Битката ще бъде люта — заяви нещото с лепкав глас.
— Това няма да е битка — възрази дебелото хлапе. — Единственото, пред което сме изправени тук, е някаква тъпа промяна в парадигмата. Наместване на пластовете. Модалности от рода на „битки“ са в стила на онзи тъпанар Лаодзъ.
Нещото с вид на раковоболен примига срещу него.
— Чакам — беше всичко, което каза в отговор.
— Твоя работа — каза дебелото хлапе. — После: — Търся господин Уърлд. Виждал ли си го?
Нещото се почеса с остра като скалпел перка, замисли се и издаде разядена от тумори долна устна. После кимна.
— Там горе — отговори то.
Дебелото хлапе се отдалечи без благодаря в указаната посока. Раковоболното нещо почака, без да казва нищо, докато хлапето се скри от поглед.
—
Тя кимна, наведе се към него и попита състрадателно:
— И как се
Нещото примига, после започна да й обяснява.
Автомобилът марка „Форд Иксплорър“ на Таун беше оборудван с глобална система за позициониране, екранче, което слушаше сателитите и показваше на колата къде точно се намира; въпреки това обаче се изгуби веднъж южно от Блаксбърг, из провинциалните пътища: шосетата, по които караше Таун, нямаха почти нищо общо с плетениците от черти върху картата на екрана. Накрая той спря на един второстепенен път, смъкна прозореца и попита бялата дебелана, която едвам удържаше хрътката си, изведена на ранна сутрешна разходка, как да стигне до ферма „Ясен“.
Тя кимна, посочи и му рече нещо. Той не разбра какво му е обяснила, но каза хиляди благодарности, вдигна прозореца и подкара, общо взето, в посоката, която му беше указала.
Пътува още четирийсет минути по един, после по втори и трети провинциален път; те обаче не бяха пътят, който търсеше. Прехапа долната си устна.
— Прекалено стар съм за такива дивотии — каза той като отегчена от живота кинозвезда; тези думи му допадаха.
Наближаваше петдесетте. Почти целия си трудов стаж беше изкарал в държавно учреждение, назовавано само с инициалите, и беше спорно дали преди десетина години е напускал държавната служба, за да се прехвърли в частния сектор: в едни дни му се струваше, че го е напускал, в други, че не. При всички положения само глупаците наистина смятаха, че има някаква разлика.
Тъкмо да се откаже да търси фермата, когато прехвърли един баир и видя написаната на ръка табела върху портата. На нея, както му бяха казали, пишеше само „ЯСЕН“. Спря, слезе от автомобила и размота телта, която придържаше портата. Пак се качи в автомобила и влезе вътре.
Помисли си, че това е като да готвиш жаба. Слагаш жабата във вода, после пускаш печката. Докато се усети, че има нещо гнило, жабата вече се е сготвила. Светът, в който работеше Таун, бе прекалено странен. Под краката му нямаше твърда почва, водата в тенджерата вреше неудържимо.
Когато го преместиха в Управлението, всичко му се беше струвало съвсем просто. А сега беше… не, не сложно, реши той, а само необичайно. Днес в два след полунощ Таун беше седял в кабинета на господин Уърлд и му беше казано какво да направи.
— Разбра ли? — попита господин Уърлд и му подаде ножа в тъмния кожен калъф. — Отрежи ми пръчка. Не е нужно да е по-дълга от петдесет-шейсет сантиметра.
— Разбрах — отвърна Таун. После каза: — Защо да го правя, шефе?
— Защото ти казвам аз — отсече господин Уърлд. — Намери дървото. Свърши работата. Ела при мен в Чатануга. Не губи време.
— А онзи тъпанар?
— Шадоу ли? Ако го видиш, не се занимавай с него. Не го докосвай. Дори не му обръщай внимание. Не искам да го превръщаш във великомъченик. В сегашния план на играта няма място за великомъченици.
После се усмихна с обезобразената си от белези усмивка. Лесно се развеселяваше. Господин Таун го беше забелязвал многократно. И в Канзас се бе веселил, докато се беше правил на шофьор.
— Виж какво…
— Без великомъченици, Таун.
И Таун беше кимнал, бе пъхнал ножа в калъфа и бе изтласкал дълбоко в себе си и навън гнева, който го раздираше.
Омразата му към Шадоу се бе превърнала в част от него. Докато заспиваше, виждаше вглъбеното лице на Шадоу, виждаше усмивката му, която не беше усмивка, навика на Шадоу да се усмихва, без да се усмихва, и му идеше да забие пестник в стомаха му. Дори докато заспиваше, той усещаше как стиска зъби, как слепоочията му се напрягат, как глътката му гори.
Подкара през ливадата и подмина една изоставена къща. Качи се на рътлината и видя дървото. Спря малко след него и изключи двигателя. Часовникът върху светлинното табло показваше 6:38 сутринта. Таун остави ключовете в колата и тръгна към дървото.
Беше голямо, сякаш съществуваше според някаква своя си представа за мащаб. Таун не можеше да каже колко е високо, дали петнайсет или шейсет метра. Кората му беше сива като хубав копринен шал.
Малко над земята към дънера със сложна паяжина от въжета беше вързан гол мъж, а под дървото имаше нещо, омотано в чаршаф. Докато минаваше покрай него, Таун разбра какво е. Побутна с обувка чаршафа. Оттам го погледна половината обезобразено лице на Уензди.
Таун стигна при дървото. Заобиколи дебелия дънер, така че да се скрие от невиждащите очи на къщата, смъкна ципа на панталона си и се изпика на дървото. Вдигна ципа. Върна се при къщата, намери дървена сгъваема стълба, занесе я при дървото. Подпря я внимателно на дънера. След това се покатери на нея.
Шадоу висеше безжизнено на вървите, с които беше вързан за дървото. Таун се запита дали е още жив: гърдите му не се вдигаха и спускаха. Мъртъв или почти мъртъв, все тая.
— Здрасти, смотаняк такъв — каза Таун.
Шадоу не помръдна.
Таун се качи на стълбата и извади ножа. Намери малък клон, който, изглежда, отговаряше на изискванията на господин Уърлд, и дялна в основата му с острието на ножа, като го отряза до половината, после го откърши с ръка. Беше дълъг към три педи.
Прибра ножа в калъфа. После тръгна да слиза от стълбата. Когато беше точно срещу Шадоу, спря и му каза:
— Господи, мразя те.
Идеше му да извади пистолета и да го застреля, но знаеше, че не може. Замахна рязко с пръчката към обесника, все едно го пронизва. Беше инстинктивно движение, което съдържаше цялото отчаяние и гняв на Таун. Представи си, че държи копие и го върти в корема на Шадоу.
— Хайде — каза той на глас. — Трябва да тръгвам.
