сънищата си, където към него, яхнал огромна мишка, се носеше мъж с глава на слон, с увиснал корем, един от бивните му беше счупен207. Той изви хобот към Шадоу и каза:
— Ако ме беше призовал, преди да поемеш на това пътуване, вероятно щеше да избегнеш някои неприятности.
После слонът взе мишката — по някакъв невъобразим за Шадоу начин тя се бе смалила, без да променя изобщо размера си, — и започна да я мести от ръка на ръка на ръка, като обвиваше около нея пръсти, а мъничката твар подскачаше от длан на длан и Шадоу изобщо не се учуди, когато накрая богът с глава на слон отвори и четирите си ръце, за да покаже, че са съвсем празни. С много плавно движение той тръсна една по една ръцете си и погледна с непроницаемо лице Шадоу.
— В хобота е — каза Шадоу на човека-слон.
Беше видял как мърдащата опашка се скрива там. Мъжът-слон кимна с огромна глава и рече:
— Да. В хобота е. Ще забравиш много неща. Ще раздадеш много неща. Ще изгубиш много неща. Но не губи това.
После заваля дъжд, Шадоу бе изтръгнат от дълбокия сън и се събуди, разтреперан и мокър. Треперенето се засили и го уплаши: той трепереше по-силно, отколкото си беше представял, че е възможно, тресеше се с гърчове, които ставаха все помощни. Наложи си да спре, но продължи да трепери, а зъбите му тракаха и крайниците му се гънеха и тресяха, напълно извън властта му. Освен това Шадоу изпитваше истинска болка, дълбока, като от нож, която покри тялото му с малки рани, невидими и непоносими.
Шадоу отвори уста, за да отпие от леещия се дъжд — той навлажняваше напуканите му устни и сухия му език и мокреше въжетата, с които беше прихванат за дървото. Блесна светкавица, толкова ярка, че Шадоу я усети като удар по очите си, и преобрази света в наситена панорама от изображения и остатъчни изображения. После гръмотевицата, пукот, трясък и тътен, и докато гръмотевицата отекваше, дъждът се усили. В дъжда и нощта треперенето се поуспокои, остриетата на ножовете бяха прибрани. Шадоу вече не усещаше студ, или по-скоро, усещаше само студ, ала сега студът се бе превърнал в част от самия него.
Висеше на дървото, а светкавиците бляскаха и се раздвояваха по небето, а гръмотевиците прерастваха във вездесъщ тътен, прекъсван от време на време от трясъци и бучене, сякаш някъде далеч в нощта избухваха бомби. Вятърът блъскаше Шадоу, опитваше се да го отскубне от дървото, да му смъкне кожата, да го прореже до кости, и Шадоу разбра със сърцето си, че истинската буря действително е започнала.
Тогава в него се надигна странна радост и той започна да се смее, докато дъждът миеше голата му кожа, докато светкавиците блестяха и гръмотевиците тътнеха толкова силно, че Шадоу почти не чуваше смеха си. Ликуваше.
Беше жив. Никога досега не се беше чувствал така. Никога.
Помисли си, че ако наистина умре, ако умре точно сега, тук, на това дърво, ще си струва да изживее този единствен, съвършен, безумен миг.
— Ей! — извика той на бурята. — Ей! Аз съм. Тук съм!
Събра между голото си рамо и дънера на дървото малко вода, обърна глава и започна да пие, да лочи и да смуче, докато пиеше още и още, се смееше, смееше се от радост и възторг, а не от безумство, докато вече не можеше да се смее, докато дробовете му не се изтощиха и той не можеше вече да се помръдне.
В основата на дървото, на земята дъждът бе направил чаршафа полупрозрачен, беше го вдигнал и изтикал, така че сега Шадоу виждаше мъртвата ръка на Уензди, восъчна и бледа, и очертанията на главата му, и си спомни за Торинската плащаница208, спомни си отвореното момиче върху масата на Чакал в Кайро и после, сякаш напук на студа, забеляза, че му е топло и Удобно, че кората на дървото е гладка, и отново заспа — този път, дори и да сънува нещо, не го запомни.
На другата сутрин го болеше не само на някои места, не само там, където вървите се впиваха в плътта му или кората на дър-вото жулеше кожата му. Сега болката беше навсякъде.
Шадоу беше и гладен, с празни гърчове в стомаха. Главата му бумтеше. Понякога му се струваше, че е спрял да диша, че сърцето му вече не бие. Тогава затаяваше дъх, докато не чуеше как сърцето му блъска като океан в ушите му, и се виждаше принуден да всмуче от въздуха като гмуркач, който излиза от дълбините.
Имаше чувството, че дървото се е разпростряло от ада до рая, че той виси тук, откакто свят светува. Над дървото закръжи ястреб, кацна на един счупен клон недалеч от него, после полетя с вятъра на запад.
С напредването на деня бурята, която призори беше поутихнала, започна да се завръща. От единия до другия край на небето бяха плъзнали сиви размътени облаци, заръмя. Тялото в плющящия от вятъра захабен мотелски чаршаф под дървото сякаш се бе смалило, беше се събрало вътре в себе си като паста, оставена на дъжда.
Шадоу ту пламваше, ту премръзваше.
Когато отново започна да гърми, му се стори, че чува барабани, тъпани, които бият заедно с бумтежа на сърцето му, вътре в главата му и извън нея, все едно.
Възприемаше болката в цветове: в червеното на неонова табела на кръчма, в зеленото на светофар в дъждовна нощ, в синьото на празния видеоекран.
Катерицата скочи от кората на дънера върху рамото му и заби в кожата му остри нокти.
— Рататоск! — изцвърча тя. Докосна с муцунка Шадоу по устните. — Рататоск.
И пак рипна на дървото.
Кожата му пламтеше, сякаш в нея се бяха забили иглички, цялото му тяло изтръпна. Усещането беше непоносимо.
Животът му бе положен под него, върху плащаницата от мотелски чаршаф, беше положен в буквалния смисъл на думата, като предметите в дадаистичен пикник, като в сюрреалистична картина: Шадоу виждаше озадачения поглед на майка си, американското посолство в Норвегия, очите на Лора в деня на сватбата им…
Засмя се със спечени устни.
— Какво е толкова смешно, Пале? — попита Лора.
— Денят на сватбата ни — отговори той. — Ти подкупи органиста, за да изсвири не „Сватбения марш“, а мелодийката от „Скуби Ду“, докато вървиш към мен и олтара. Помниш ли?
— Разбира се, че помня, скъпи. „И аз щях да го направя, ако тия хлапета не ми се бъркаха“.
— Обичах те толкова много — каза Шадоу.
Усети устните й върху своите, бяха топли, влажни и живи, а не студени и мъртви, и така разбра, че това е поредната халюцинация.
— Ти не си тук, нали? — попита я той.
— Не — отвърна тя. — Но ти ме викаш за последен път. И аз идвам.
Сега му беше по-трудно да диша. Въжетата, прорязали плътта му, бяха отвлечено понятие, като свободната воля и вечността.
— Спи, Пале — каза Лора, макар той да си помисли, че вероятно е чул собствения си глас, и заспа.
Слънцето беше калаено петаче върху оловното небе. Лека-полека Шадоу осъзна, че е буден и че му е студено. Ала онази част от него, която разбираше това, изглеждаше много далеч. Сякаш от разстояние той усещаше, че устата и гърлото му пламтят, че са напукани и го болят. Понякога посред бял ден виждаше падащи звезди, друг път — огромни птици колкото камионетки, които летяха към него. Нищо не го достигаше, нищо не го докосваше.
— Рататоск. Рататоск.
Цвърченето се беше превърнало в мъмрене. Катерицата тупна тежко, с остри нокти върху рамото му и се взря в лицето му. Шадоу се запита дали не халюцинира: животинчето държеше в предните си лапички орехова черупка като чашка от куклена къщичка. Притисна черупката до устните на Шадоу. Той усети водата и неволно я всмукна, отпи от малката чаша. Накваси напуканите си устни, сухия си език. Намокри и устата си и глътна останалото, което не беше много.
Катерицата скочи пак на дървото и притича надолу, към корените, а после, след няколко секунди, минути или часа, Шадоу не можеше да прецени (помисли си, че всички часовници в съзнанието му са счупени и
