— Не — отсече Чернобог. — Това ще те погуби. Лоша, лоша, лоша идея.
— Така ли? Ще ме погуби? Това, че стоя при тялото?
— Аз не искам такова нещо на моето погребение — каза господин Нанси. — Когато умра, искам да ме заровят на някое топло място. И после, когато върху гроба ми минават красиви жени, ще ги сграбчвам за глезена, както в онзи филм.
— Не съм го гледал — каза Чернобог.
— Как да не си го гледал, гледал си го. В самия край е. Филм за гимназисти. Всички деца отиват на абитуриентски бал и…
Чернобог поклати глава, а Шадоу каза:
— Филмът, господин Чернобог, се казва „Кари“. Добре де, нека някой от двама ви ми разкаже за бдението.
— Ти му кажи — рече Нанси. — Аз шофирам.
— Не съм чувал за никакъв филм със заглавие „Кари“. Ти му кажи.
Нанси каза:
— Човекът, останал на бдението, бива завързван за дървото. Точно като Уензди199. После виси там девет дни и девет нощи. Без храна, без вода. Съвсем сам. Накрая срязват въжетата, за да го свалят, и ако той е жив… е, и това се случва — Уензди ще е получил своето бдение.
— Алвис вероятно ще ни прати някой от хората си — каза Чернобог. — Едно джудже може и да оцелее.
— Ще го направя аз — настоя Шадоу.
— Не — рече господин Нанси.
— Да — каза Шадоу.
Двамата старци замълчаха. После Нанси рече:
— Защо?
— Защото това е нещо, което ще направи жив човек — обясни Шадоу.
— Ти си побъркан — каза Чернобог.
— Може би. Но ще направя бдение на Уензди.
Когато спряха да заредят бензин, Чернобог оповести, че му е призляло и иска да се вози отпред. Шадоу нямаше нищо против да се премести отзад в микробуса. Там можеше да се протегне повече и да поспи.
Продължиха в мълчание. Шадоу усещаше, че е взел решение, голямо и странно.
— Ей, Чернобог — каза след малко господин Нанси. — Видя ли го техничарчето в мотела? Не се чувстваше щастливо. Беше си играло с нещо, което на свой ред си бе поиграло с него. Това им е най- лошото на новите хлапета — въобразяват си, че знаят всичко. Можеш да ги научиш на нещо само по трудния начин.
— Да — каза Чернобог.
Шадоу се беше опънал на седалката отзад. Чувстваше се така, сякаш е двама души или повече от двама. Дълбоко в себе си се радваше: беше
Имаше и друга част от него — може би, както помисли Шадоу, това бе Майк Айнсел, който беше изчезнал сякаш вдън земя с едно натискане на копчето в полицейското управление на Лейксайд, — която още се опитваше да проумее всичко, опитваше се да види цялата картина.
— Скрити индианци — каза той на глас.
— Какво? — долетя подразненият грак на Чернобог от предната седалка.
— Картинките, които оцветявахме като деца. „Виждате ли скритите индианци на тази картинка? На нея има десет индианци, можете ли да ги намерите?“ В началото гледаш и виждаш само водопад, скали и дървета, после се досещаш, че ако обър-неш картинката на една страна, ето тази сянка тук е индианец…
Той се прозина.
— Спи — каза Чернобог.
— Но цялата картина — рече Шадоу. После заспа и сънува скрити индианци.
Дървото беше във Вирджиния. Намираше се далеч от всичко, в края на стара ферма. За да стигнат във фермата, трябваше да пътуват близо час на юг от Блаксбърг, да минат по пътища с имена като Пениуинкъл Бранч200 и Рустър Спър201. На два пъти се наложи да се връщат и господин Нанси и Чернобог си изпуснаха нервите и започнаха да си подвикват и да подвикват на Шадоу.
Спряха да питат за пътя в малък универсален магазин в подножието на хълм, където шосето се раздвояваше. От дъното на магазина се показа старец, който ги зяпна: беше облечен в дочен гащеризон „Ошкош БиГош“202 и нищо друго, нямаше дори обувки. Чернобог си избра от тавата на щанда пушено свинско краче и излезе навън да го изяде, докато мъжът в гащеризона рисуваше на господин Нанси карти върху салфетки, като отбелязваше завоите и местата, по които да се ориентират.
Отново поеха на път, караше господин Нанси и след десет минути пристигнаха. На табелата върху портата пишеше ЯСЕН203.
Шадоу слезе от микробуса и отвори портата. Микробусът мина през нея и заподскача по ливадата. Шадоу затвори портата. Тръгна малко след микробуса, за да се поразтъпче, като притичваше, ако микробусът се отдалечеше много — беше му приятно да се раздвижи.
Откакто бяха поели от Канзас, беше загубил всякаква представа за времето. Колко бяха пътували, два дни? Три дни? Шадоу не знаеше.
Тялото отзад в микробуса явно не бе започнало да се разлага. Долавяше се лекият дъх на „Джак Даниълс“, примесен с още някаква миризма, може би на кисел мед. Но не миришеше неприятно. От време на време той вадеше от джоба си стъкленото око и го гледаше: пукнатината беше много дълбока и както предположи Шадоу, бе останала от удара на куршума, но ако не се броеше вдлъбнатинката отстрани на ириса, повърхността не бе наранена. Шадоу плъзгаше окото по дланите си, стискаше го, търкаляше го, побутваше го с пръсти. То бе призрачен сувенир, който обаче — странно — го успокояваше, и той подозираша че Уензди щеше да се развесели много, ако знаеше, че накрая окото ще се озове в джоба му.
Къщата във фермата беше тъмна и залостена. Тревата по ливадите, които изглеждаха запуснати, беше избуяла. Отзад покривът на плевнята беше хлътнал и беше покрит с черен найлон. Прехвърлиха се през една рътлина и Шадоу видя дървото.
Беше сребристосиво и бе по-високо от къщата. Беше най-красивото дърво, което бе виждал: призрачно и същевременно съвсем истинско, с почти съвършена симетрия. Освен това веднага му се стори познато и той се запита дали не го е сънувал, после си спомни, че не, че многократно го е виждал и преди него или негово изображение. Беше сребърната игла за вратовръзка на Уензди.
Микробусът заподскача и се заклати по ливадата и спря на пет-шест метра от дървото.
До него стояха три жени204. От пръв поглед Шадоу реши, че са Зорите, но не, бяха непознати. Изглеждаха уморени и отегчени, сякаш стояха там отдавна. Всяка държеше дървена стълба. Най-едрата от жените носеше и кафяв чувал. Приличаха на матрьошки: една висока — на ръст беше колкото Шадоу, ако не и по-едра, — една средна на ръст и третата, толкова дребна и сгърбена, че в началото Шадоу я сбърка с дете. Приличаха си много, със сигурност бяха сестри.
Най-дребната направи реверанс. Другите две само гледаха. Пушеха заедно една цигара и след като я изпушиха до филтъра, първата я загаси в един корен.
Чернобог отвори задната врата на микробуса, най-едрата от жените го изтика и леко, сякаш е чувал с брашно, вдигна тялото на Уензди и го отнесе при дървото. Положи го отпред, на около три метра от ствола. Заедно със сестрите си махна чаршафите. На дневна светлина Уензди изглеждаше по-зле, отколкото на свещите в мотелската стая, и след като го зърна за миг, Шадоу извърна очи. Жените му оправиха дрехите,
