Някъде в осем и половина сутринта Шадоу излезе с колата под наем от гората, спусна се по хълма, като караше най-много със седемдесет километра в час, и се върна в град Лейксайд три седмици, след като бе решил, че със сигурност го напуска завинаги.
Мина през града, изненадан колко малко се е променило през последните няколко седмици, които бяха цял един живот, и спря по средата на пътя, водещ към езерото. После слезе от колата.
По замръзналото езеро вече нямаше рибарски колиби и палатки, нямаше автомобили, нямаше мъже, насядали край дупките с въдица и пакет от дванайсет бири. Езерото беше тъмно, вече не бе покрито с плътен бял слой сняг, сега по леда имаше отразяващи светлината петна вода, а водата под леда беше черна, докато самият лед бе прозрачен и се виждаше мракът отдолу. Небето беше сиво, но леденото езеро бе мрачно и пусто.
Почти пусто.
На леда беше останала една кола, оставена върху замръзналото езеро почти под моста, така че задължително да я вижда всеки, който минава с автомобил, всеки, който върви пеш през града. Беше мръснозелена на цвят, бе от колите, каквито хората зарязват по паркингите. Нямаше двигател. Олицетворяваше един облог и чакаше ледът да стане достатъчно мек, податлив и опасен, та езерото да я прибере завинаги.
Пред късия път, водещ към езерото, беше опъната верига имаше и табела, на която се забраняваше да влизат хора или превозни средства. „ТЪНЪК ЛЕД“, пишеше на нея. Отдолу имаше няколко ръчно нарисувани знака, пресечени с черта: ЗАБРАНЕНО ЗА АВТОМОБИЛИ, ЗАБРАНЕНО ЗА ПЕШЕХОДЦИ, ЗАБРАНЕНО ЗА МОТОРНИ ШЕЙНИ. ОПАСНО.
Шадоу не обърна внимание на предупрежденията и заслиза предпазливо по брега. Беше хлъзгав, снегът вече се беше разтопил и бе превърнал пръстта под краката му в кал, а кафявата трева почти не предлагаше сцепление. Шадоу се заплъзга към езерото, после стъпи внимателно на късия дъсчен кей и от него долу на леда.
Водата върху леда, която се състоеше от разтопен лед и разтопен сняг, беше по-дълбока, отколкото изглеждаше отгоре, и ледът под нея бе по-гладък и хлъзгав от всяка ледена пързалка, така че Шадоу трябваше да стъпва много предпазливо, за да не изгуби равновесие. Заджапа през водата, която покриваше обущата му до връзките и се просмукваше вътре. Ледена вода. Където те докоснеше, и те вцепеняваше. Докато пъплеше по замръзналото езеро, имаше странното чувство, че се е отдалечил от самия себе си, сякаш се гледа на киноекран, във филм, където е главният герой, може би детектив.
Вървеше към таратайката с болезнената мисъл, че ледът е твърде размекнат, а водата под леда е студена, колкото може да бъде студена вода, преди да замръзне. Продължаваше да върви, като се хлъзгаше и залиташе. Няколко пъти падна.
Подмина празните бутилки и кутийки от бира, оставени да замърсяват леда, подмина кръглите дупки, пробити за риболова, дупки, които не бяха замръзнали отново и бяха пълни с черна вода.
Таратайката явно беше по-далеч, отколкото изглеждаше от брега. Шадоу чу откъм южната страна на езерото силен пукот, все едно се е прекършила пръчка, последван от звука на нещо огромно, което дрънчи, сякаш вибрира басова струна с размерите на езерото. Ледът пукаше и стенеше като стара врата, която роптае, че я отварят. Шадоу продължи да върви, като внимаваше да не падне.
„Това е самоубийство — прошепна благоразумен глас някъде в дъното на съзнанието му. — Защо не зарежеш всичко?“
— Не — каза той високо. — Трябва
И продължи да върви.
Стигна при таратайката и още преди да се е доближил, разбра, че е бил прав. Около автомобила се носеше зловоние, едва доловима отвратителна миризма, която същевременно бе и лош вкус долу в гръкляна на Шадоу. Той обиколи автомобила, надникна вътре. Седалките бяха разкъсани, целите на петна. Колата очевидно беше празна. Той опита да отвори вратите. Бяха заключени. Опита и багажника. Също заключен.
Съжали, че не е взел лост.
Стисна ръката си под ръкавицата в юмрук. Преброи до три, после стовари силно пестник по стъклото на прозореца откъм страната на волана.
Ръката го заболя, но страничното стъкло си остана невредимо.
Хрумна му да се затича — можеше да изрита прозореца и той със сигурност щеше да хлътне навътре, ако Шадоу не се подхлъзнеше и не паднеше върху мокрия лед. Но последното, което искаше, бе да клати таратайката — ледът под нея можеше да се пропука.
Погледна колата. После се пресегна съм радиоантената — беше от онези, които се изтеглят и се прибират навътре; тази тук обаче се бе заклещила в едно положение още преди десетина години, — и след като я поразклати, я откърши в основата. Хвана тънкия й край — навремето бе имала на върха метално капаче, но то отдавна се бе изгубило, — и със силни пръсти го изви на нещо като кука.
Пъхна разгънатата метална антена между гуменото уплътнение и стъклото на предния прозорец, чак до механизма, задействащ вратата. Започна да огъва, да движи, да пъха още по-навътре металната антена, докато не намери механизма, после го дръпна.
Усети как самоделната кука се изплъзва безполезно от ключалката.
Въздъхна. Пак затърси механизма, по-бавно, по-внимателно. Представяше си как ледът недоволства под краката му, докато той мести тежестта си. Бавно… и…
„Заледена е, нищо повече“, помисли си той. Пак я дръпна, като се хлъзгаше по леда, и най-неочаквано вратата на таратайката се отвори, разпръсквайки лед във всички посоки.
Вътре в колата зловонието беше по-силно, смърдеше на разложение и болест. На Шадоу му се повдигна.
Той бръкна под светлинното табло, напипа черната пластмасова ръчка, с която се отваряше багажникът, и я дръпна силно.
Нещо отзад изпука и вратата на багажника се отвори.
Шадоу тръгна по леда, като се пързаляше и разплискваше водата; внимаваше да е по-далеч от автомобила.
„В багажника е“, помисли той.
Багажникът беше отворен два-три сантиметра. Шадоу се пресегна и го вдигна.
Миризмата беше лоша, но можеше да е и много по-лоша: дъното на багажника беше пълно с три-четири сантиметра полуразтопен лед. Вътре имаше момиче. Беше облечено в алена грейка, която сега бе замърсена, мишата й коса беше дълга, а устата — затворена, затова Шадоу не успя да види сините ластичета по шините на зъбите, но знаеше, че са там. Студът я беше предпазил от разложение, сякаш бе стояла във фризер.
Очите й бяха широко отворени и както личеше, тя бе плакала, преди да умре: сълзите, замръзнали по страните й, още не се бяха разтопили.
— Била си тук през цялото време — каза Шадоу на трупа на Алисън Макгъвърн. — Виждал те е всеки, който е минавал по моста. Виждал те е всеки, който е минавал с автомобил през града. Рибарите са вървели покрай теб всеки ден. И никой не е знаел.
После осъзна колко глупаво е това.
Все някой е знаел. Все някой бе сложил момичето тук.
Шадоу посегна към багажника, за да провери дали може да извади момичето. Докато се облягаше на колата, пренесе тежестта си върху нея. Вероятно това отприщи всичко.
Може би от движенията на Шадоу, а може би не, но в този миг ледът под предните гуми се пропука. Предницата на автомобила хлътна няколко педи в тъмната вода на езерото. През отворената врата откъм волана в колата влезе вода. Водата на езерото се разплиска около глезените на Шадоу, макар че ледът,
