беше спомнил замръзналите сълзи по бузите на Алисън Макгъвърн. Хинзелман не се помръдна. Не остави ръжена. Не се обърна с лице към стената. Шадоу понечи да го хване и да се опита да му изтръгне ръжена, но в същия миг старецът метна нажеженото желязо към Мълиган.
Хвърли го някак сковано, сякаш за да отбие номера, и още докато го хвърляше, забърза към вратата.
Ръженът се плъзна по лявата ръка на Мълиган.
В тясната стая изстрелът отекна оглушително.
Един изстрел в главата, и всичко приключи.
Мълиган каза:
— Облечи се.
Гласът му беше глух и мъртъв.
Шадоу кимна. Отиде в съседната стая, отвори вратата на сушилнята и извади дрехите си. Дънките още бяха влажни, но въпреки това той ги обу. Когато се върна в другата стая, напълно облечен — но без яке, което бе някъде надълбоко, в замръзналата тиня на езерото, и без обувки, които не намери, — Мълиган вече беше извадил от камината няколко тлеещи цепеници и каза:
— На едно ченге не му е никак приятно, когато му се налага да извърши умишлен палеж, за да прикрие убийство. — След това погледна Шадоу. — Обуй нещо.
— Не знам къде ми е сложил обущата — отговори Шадоу.
— Да го вземат мътните дано — изруга Мълиган. След това рече: — Извинявай, Хинзелман.
Хвана стареца за яката и за токата на колана, обърна го, остави тялото с глава върху ръба на камината. Бялата коса запука и се подпали и стаята започна да се пълни с миризмата на тлееща плът.
— Не беше убийство. Беше самозащита — каза Шадоу.
— Знам какво беше. — отсече категорично Мълиган.
Вече беше насочил вниманието си към димящите цепеници, които бе нахвърлял из стаята. Бутна една при дивана, взе стар брой на „Лейксайд Нюс“, раздели страниците, после ги намачка и ги пусна върху цепеницата. Страниците на вестника станаха кафяви и сетне пламнаха.
— Излез — подкани Чад Мълиган.
Преди да излязат от къщата, той отвори прозорците и остави езичето на бравата на входната врата така, че тя да щракне, после я затвори.
Както беше бос, Шадоу отиде с него в полицейския автомобил. Мълиган му отвори предната врата, Шадоу се качи и изтри краката си в килимчето. После си обу чорапите, които вече бяха почти сухи.
— Ще ти купим ботуши във „Всичко за дома и фермата“ на Хенингс — каза Чад Мълиган.
— Какво чу, докато беше вътре? — попита Шадоу.
— Достатъчно — отговори Мълиган. После каза: — Прекалено много.
По пътя за магазина не казаха и дума. Шефът на полицейското управление попита:
— Кой номер носиш? Шадоу му каза.
Мълиган влезе в магазина и се върна с чифт дебели вълнени чорапи и кожени ботуши.
— От твоя размер имаше само това — обясни той. — Освен ако не искаш гумени ботуши. Реших, че не искаш.
Шадоу обу чорапите и ботушите. Ставаха му.
— Благодаря — каза той.
— Имаш ли кола? — попита Мълиган.
— Оставих я край пътя при езерото. Недалеч от моста. Мълиган подкара автомобила и излезе от паркинга на „Хенингс“.
— Какво стана с Одри? — полюбопитства Шадоу.
— Един ден, след като те отведоха, тя ми заяви, че ме харесвала като приятел, но че между нас нямало да се получи нищо, понеже сме били роднини и така нататък, после се прибра в Игъл Пойнт. Разби ми сърцето.
— Така си и знаех — каза Шадоу. — Това няма нищо общо с теб. Одри вече не е трябвала на Хинзелман тук.
Минаха покрай къщата на стареца. От комина на плътен слой се виеше бял пушек.
— Дошла е в града само защото му е била нужна. Помогна му да ме разкара оттук. Привличах вниманието, а той не го искаше.
— Мислех, че Одри ме харесва.
Спряха при автомобила, който Шадоу беше взел под наем.
— Какво ще правиш сега? — попита Шадоу.
— Не знам — призна Мълиган. За пръв път, откакто бяха излезли от стаята на Хинзелман, тревожното му лице започваше да изглежда по-живо. Но и по-притеснено. — Вероятно мога да направя две-три неща. Или… — Той направи с палец и показалец нещо като пищов, пъхна върховете на пръстите в устата си и ги извади. — Или си пускам куршум в черепа. Или изчаквам още ден-два, докато ледът почти се разтопи, завързвам на крака си парче цимент и скачам от моста. Или хапчета. Хоп, и готово. Или се качвам на колата и отивам в някоя от горите наблизо. И глътвам хаповете там. Не искам някое от момчетата ми да разчиства след мен. По-добре да го оставя на окръга, нали?
Той въздъхна и поклати глава.
— Ти, Чад, не си убил Хинзелман. Той е умрял много отдавна и много далеч оттук.
— Благодаря, че ми го казваш, Майк. Но аз наистина го убих. Застрелях хладнокръвно човек и прикрих престъплението. Ако ме попиташ защо съм го направил, защо наистина съм го направил, Бог ми е свидетел, няма да мога да ти кажа.
Шадоу протегна ръка и докосна Мълиган по китката.
— Този град принадлежеше на Хинзелман — рече той. — Според мен ти нямаше голям избор за случилото се. Смятам, че именно Хинзелман те е накарал да дойдеш. Искал е да чуеш онова, което чу. Устроил ти е клопка. Предполагам, че това е бил единственият начин да си тръгне оттук.
Посърналото изражение на Мълиган не се промени. Шадоу виждаше, че шефът на полицейския участък почти не е чул какво му казва. Беше убил Хинзелман, беше му направил погребален огън и сега, за да изпълни последната воля на Хинзелман, щеше да се самоубие.
Шадоу затвори очи, припомнил си мястото в главата си, където бе отишъл, когато Уензди му бе казал да направи сняг: мястото, прехвърлило се от ум в ум. Усмихна се, макар че не му се усмихваше, и каза:
— Чад. Не се вдетинявай.
В ума на другия мъж имаше облак, тъмен потискащ облак и след като насочи мислите си към него, Шадоу почти го видя, представи си как той се вдига като утринна мъгла.
— Чад — подхвана пак яростно, като се опитваше да проникне в облака, — сега градът ще се промени. Вече няма да е единственият хубав град в област, която изживява упадък. Ще заприлича много повече на останалите градове в тази част на света. Ще има много повече проблеми. Хора, изгубили работата си. Хора, изгубили здравия си разум. Повече хора, които ще бъдат наранявани. Повече дивотии. Ще им трябва шеф на полицията с опит. Градът има нужда от теб. — После Шадоу каза: — Маргрит има нужда от теб.
Нещо в буреносния облак, изпълнил главата на Мълиган, се размести. Шадоу усети промяната. Тогава той
— Тя те чака — каза Шадоу и докато го казваше, разбра, че е вярно.
— Марджи ли? — попита Чад Мълиган.
Макар че за нищо на света не би могъл да обясни как го е направил, макар че се съмняваше дали някога ще може да го повтори, в този миг Шадоу проникна съвсем лесно в ума на Чад Мълиган и извади от него събитията от следобеда точно и безстрастно, както гарван вади окото на животно, блъснато от кола.
Бръчките по челото на Чад се изгладиха и той примига сънено.
— Иди при Марджи — подкани го Шадоу. — Радвам се, че се видяхме, Чад. И умната.
— Разбира се. — Чад Мълиган се прозина.
Полицейската радиостанция изпука — имаше съобщение и Чад се пресегна за слушалките. Шадоу слезе от автомобила.
