Чернобог кимна. Челото му се покри с бръчки. Слънчевата светлина проблесна в бялата му коса и мустаци и от нея те сякаш станаха златисти.
— Да… — Той се свъси. — Не… — Чернобог замълча. — Я по-добре си върви. Моментът не е подходящ.
— Ще почакам, колкото трябва — отговори Шадоу. — Готов съм.
Чернобог въздъхна.
— Много глупаво момче си. Знаеш ли?
— Предполагам.
— Глупаво момче. А на върха на планината направи голямо добро.
— Направих каквото трябваше да направя.
— Може би.
Чернобог отиде при стария дървен бюфет, наведе се и издърпа изпод него черно правоъгълно куфарче. Ключалките отскочиха с глухо тракане. Чернобог отвори куфарчето, извади чук и го вдигна колкото да опита. Чукът приличаше на умален касапски чук, дървената му дръжка беше на петна.
После старецът се изправи и каза:
— Много съм ти задължен. Повече, отколкото предполагаш. Благодарение на теб нещата се променят. Пролет е. Истинска пролет.
— Знам какво съм направил — отговори Шадоу. — Нямах голям избор.
Чернобог кимна. В очите му имаше изражение, каквото Шадоу не помнеше да е виждал.
— Разказвал ли съм ти някога за брат си?
— За Белобог ли? — Шадоу отиде в средата на килима с размазана цигарена пепел по него и коленичи. — Каза, че не си го виждал отдавна.
— Да — потвърди старецът и вдигна чука. — Зимата беше тежка, момче. Много тежка. Но сега свършва. — Той поклати бавно глава, сякаш се е сетил нещо. И каза: — Затвори очи.
Шадоу затвори очи, вдигна главата си и зачака. Касапският чук беше студен, леденостуден и го докосна по челото леко като целувка.
— Бам! Ето тук — каза Чернобог. — И готово.
Върху лицето му имаше усмивка, каквато Шадоу не беше виждал преди, ведра, вдъхваща спокойствие усмивка като слънчева светлина в летен ден. Старецът отиде при куфарчето, прибра чука, после го затвори и пак го пъхна под бюфета.
— Чернобог? — попита Шадоу. —
— Да. Само днес — отвърна старецът. — А утре ще бъде Белобог. Но днес още е Чернобог.
— Тогава защо? Защо не ме уби, когато можеше?
Старецът извади от пакета в джоба си цигара без филтър.
Взе от полицата над камината голяма кутия кибрит и запали цигарата. Изглеждаше погълнат от мисли.
— Защото — каза след известно време старецът — има кръв. Но има и признателност. А зимата беше тежка, много тежка.
Шадоу се изправи. По коленете на дънките му, там, където беше коленичил, имаше прашни петна и той изтръска прахта. После каза:
— Благодаря.
— Винаги на твое разположение — отвърна старецът. — Следващия път, когато ти се доиграе на шашки, знаеш къде да ме намериш.
— Благодаря. Може и да ми се доиграе — рече Шадоу. — Но трябва да мине известно време.
Взря се в блесналите очи на стареца и се запита дали винаги са били с цвят на синчец. Стиснаха си ръце и никой от двамата не пожела „довиждане“.
Преди да излезе, Шадоу целуна Зора Утренняя по бузата, целуна Зора Вечерняя по ръката и тръгна надолу по стълбището, като взимаше по две стъпала наведнъж.
Послепис
Рейкявик в Исландия е странен град дори за онези, които са виждали много странни градове. Той е вулканичен град, топлината за него идва дълбоко изпод земята.
Има туристи, но не чак толкова много, колкото вероятно очаквате, дори в началото на юли. Грееше слънце, както бе гряло вече седмици наред: спираше да грее някъде за час-два малко след полунощ. Между два и три призори имаше нещо като мъгляв изгрев, после денят започваше отново.
Онази сутрин едрият турист бе обиколил почти открай докрай Рейкявик и бе слушал как хората говорят на език, който от хилядолетие почти не се е променил. Местните жители можеха да четат древните саги със същата лекота, както и вестник. На този остров витаеше усещането за приемственост, която го плашеше, но същевременно му се струваше отчайващо успокояваща. Той беше много уморен: заради негаснещата дневна светлина сънят бе почти невъзможен и през цялата дълга безнощна нощ туристът седеше в хотелската стая и четеше ту пътеводителя, ту „Дом на разбитите сърца“, роман, който преди няколко седмици бе купил на едно от летищата, но на кое точно, вече не помнеше. Понякога гледаше през прозореца.
Накрая часовникът, както и слънцето, възвестяваха, че е сутрин.
В един от многото магазини за сладкарски изделия той си купи шоколад и тръгна по тротоара, като от време на време виждаше нещо, което му напомняше, че Исландия по същността си е вулканична: завиваше зад някой ъгъл и за миг забелязваше сярата във въздуха. Това му напомняше не за Хадес, а за развалени яйца.
Много от жените, които подминаваше, бяха големи красавици: стройни и бледи. От типа жени, каквито беше харесвал Уензди. Шадоу се запита какво го е привлякло към майка му, която беше хубава, но не притежаваше никое от тези неща.
Шадоу се усмихваше на красивите жени, защото покрай тях му ставаше приятно, че е мъж, усмихваше се и на другите жени, защото се забавляваше.
Не знаеше кога точно е усетил, че го наблюдават. Някъде по време на разходката из Рейкявик почувства със сигурност, че някой го държи под око. Случваше се да се обърне, за да види кой го следи, и да се взира във витрините и в отразената улица отзад, но не забелязваше подозрителни хора, някой, който да го наблюдава.
Влезе в малко ресторантче, поръча си пушена патица, диви малини, полярна сьомга и варени картофи, изпи и една кока-кола, която му се стори по-сладка, с повече захар, отколкото помнеше кока-колата в Щатите.
Когато му донесе сметката, келнерът попита:
— Извинявайте. Американец ли сте?
— Да.
— Тогава честит Четвърти юли — каза сервитьорът. Изглеждаше доволен от себе си.
Шадоу не помнеше, че е Четвърти юли. Денят на независимостта. Да. Мисълта за независимост му харесваше. Остави на масата парите и бакшиша и излезе от ресторанта. Откъм Атлантическия океан подухваше хладен ветрец и Шадоу си закопча якето.
Седна на тревата по брега, загледа града, който го заобикаляше, и си помисли, че някой ден ще се наложи да се върне у дома. И някой ден ще се наложи да си направи дом, където да се връща. Запита се дали домът е нещо, което след известно време се случва с мястото, или е нещо, което накрая намираш, стига да си вървял достатъчно дълго, да си чакал и да си го искал силно.
По хълма при него дойде старец; беше заметнат с тъмносиво наметало, опърпано в долния край, сякаш човекът идваше от дълъг път, и носеше широкопола синя шапка с перо от чайка, закачливо втъкнато в лентата. Приличаше на застаряващ хипар, помисли Шадоу. Или на отдавна излязъл в пенсия бандит. Старецът бе нелепо висок.
Той приклекна на склона до Шадоу. Кимна му отсечено. Върху едното му око имаше черна пиратска превръзка, късата му бяла брада стърчеше. Шадоу се запита дали непознатият ще му иска цигара.
