по-дребна жена, чиято завързана на плитки коса беше с особен червен оттенък. Държаха се здраво за ръце, сякаш е достатъчно да се държат за ръце, за да се откъснат от света, и си говореха, по-точно, говореше главно Сам, а приятелката й слушаше. Шадоу се запита какво ли казва Сам. Докато говореше, се усмихваше.
Двете пресякоха улицата и минаха покрай мястото, където стоеше Шадоу. Момичето с плитките бе само на педя-две от него, той можеше да се пресегне и да го докосне, но двете изобщо не го видяха.
Той загледа как се отдалечават по улицата и усети, че го жегва тъга, сякаш вътре в него засвири минорен акорд.
Помисли си, че целувката си я биваше, но Сам не го беше гледала така, както гледаше момичето с плитките, и никога нямаше да го погледне.
— Чудо голямо. Винаги ще имаме Перу — каза той нечуто, докато Сам се отдалечаваше. — И Ел Пасо. Винаги.
После се затича след Сам и пъхна в ръцете й цветята. Побърза да си тръгне, да не би тя да му ги върне.
После тръгна нагоре по хълма, върна се при автомобила и като се ориентираше по пътните знаци, пое към Чикаго. Караше с максимално разрешената скорост или малко по-бавно.
Това бе последното, което трябваше да направи.
Не бързаше.
Пренощува в един от „Мотели 6“. На сутринта, когато стана, усети, че дрехите му още миришат като дъното на езерото. Въпреки това ги облече. Знаеше, че няма да му трябват още дълго.
Плати стаята. Отиде с колата при жилищния блок от кафяв пясъчник. Не се затрудни да го намери. Беше по-малък, отколкото го помнеше.
Изкачи стълбите с твърда стъпка — без да бърза, защото, ако бързаше, това щеше да означава, че изгаря от нетърпение да стигне при смъртта си, но не и бавно, което щеше да означава, че го е страх. Някой беше почистил стълбището: черните найлонови торби с отпадъци ги нямаше. Носеше се хлорната миризма на белина, а не на прогнили зеленчуци.
Боядисаната в червено врата на последния етаж беше широко отворена: във въздуха се носеше миризма на старо готвено. Шадоу се поколеба, после натисна звънеца.
— Идвам — извика женски глас и от кухнята се появи дребната като джудже, ослепително руса Зора Утренняя; забърза към него, като бършеше ръце в престилката.
Шадоу забеляза, че тя изглежда различно. Беше си сложила руж, старите й очи блестяха. Когато го видя, устата й се превърна в О и жената възкликна:
— Шадоу! Върна се? — Забърза към него с протегнати ръце. Той се наведе и я прегърна, а Зора Утренняя го целуна по бузата. — Толкова се радвам да те видя! — рече му тя. — А сега си върви.
Шадоу влезе в жилището. Всички врати (без, както би могло да се очаква, вратата на Зора Полуночная) бяха широко отворени, както и всички прозорци, които Шадоу успя да види. От време на време по коридора ставаше леко течение.
— Правите пролетно почистване — каза Шадоу на Зора Утренняя.
— Чакаме гост — отвърна тя. — А сега си върви. Но първо ще пийнеш ли едно кафе?
— Дойдох при Чернобог — обясни Шадоу. — Време е.
Зора Утренняя поклати глава и каза:
— Не, не. Не си дошъл при него. Не е хубаво да идваш.
— Знам — отговори Шадоу. — Но да ви призная, от общуването си с боговете научих едно: ако сключиш сделка, трябва да я спазиш. Боговете могат да нарушават всички правила. Ние не. Дори и да се опитам да си тръгна, краката ми пак ще ме доведат.
Жената издаде долната си устна, после каза:
— Вярно е. Но днес си върви. Ела пак друг път. Дотогава той ще си е отишъл.
— Кой е? — провикна се женски глас някъде от дъното на коридора. — С кого говориш, Зора Утренняя? Не мога да обърна сама дюшека.
Шадоу отиде в дъното на коридора и каза:
— Добро утро, Зора Вечерняя. Да ви помогна ли?
При тези думи жената в стаята изпищя от изненада и изпусна края на дюшека.
Стаята беше пълна с прах: той покриваше всички повърхности, дървото и стъклото, носеше се на валма и танцуваше из лъчите слънчева светлина, които влизаха през прозореца.
Шадоу помнеше тази стая. Онази нощ бяха дали именно нея на Уензди. Стаята на Белобог.
Зора Вечерняя го огледа плахо.
— Дюшекът — каза тя. — Трябва да го обърнем.
— Няма проблем — отвърна Шадоу.
Пресегна се, хвана дюшека, вдигна го с лекота и го преобърна. Дървеното легло беше старо и дюшекът тежеше почти колкото човек. Докато го слагаха, се разлетя прах.
— Защо си дошъл? — попита Зора Вечерняя. Както го зададе, въпросът не прозвуча дружелюбно.
— Дойдох — отговори Шадоу, — защото през декември един млад мъж игра на шашки с един стар бог и загуби.
Бялата коса на старицата беше прихваната на стегнат малък кок на темето. Тя се нацупи.
— Ела утре — каза Зора Вечерняя.
— Не мога — отсече той.
— Това е погребението ти. А сега иди да седнеш. Зора Утренняя ще ти донесе кафе. Чернобог ще си дойде скоро.
Шадоу отиде по коридора в хола. Беше същият, какъвто го помнеше, макар че сега прозорецът беше отворен. Сивият котарак спеше върху страничната облегалка на дивана. Когато Шадоу влезе, котаракът отвори едно око и после отново заспа най-невъзмутимо.
Именно тук Шадоу бе играл на шашки с Чернобог, именно тук бе заложил живота си срещу това старецът да се присъедини към тях в последната обречена измама на Уензди. През отворения прозорец влизаше свеж въздух и издухваше застоялия.
Зора Утренняя се появи с червен дървен поднос. На подноса, до чинийката, напълнена с дребни шоколадови таралежки, имаше емайлирана чашка с кафе, над което се виеше пара. Жената я сложи на масата пред Шадоу.
— Видях отново Зора Полуночная — обясни той. — Дойде при мен в подземния свят и ми даде луната, за да ми осветява пътя. И взе нещо от мен. Но не помня какво.
— Тя те харесва — рече Зора Утренняя. — Сънува толкова много. И бди над всички нас. Много е храбра.
— Къде е Чернобог?
— Разправя, че пролетното почистване не му понасяло. Излезе да си купи вестник и да поседи в парка. Да си вземе цигари. Може би днес няма да се прибере. Не е нужно да чакаш. Защо не си вървиш? Ела пак утре.
— Ще почакам — настоя Шадоу.
Нямаше никаква магия, която да го принуждава да чака, и той го знаеше. Искаше го
Отпи от горещото кафе, черно и сладко, както го помнеше.
Чу в коридора плътен мъжки глас и както седеше, изправи гръб. Със задоволство видя, че ръката му не трепери. Вратата се отвори.
— Шадоу!
— Здрасти — отвърна той. Продължи да седи.
В стаята влезе Чернобог. Носеше сгънат брой на „Чикаго Сън-Таймс“. Остави го на масичката, погледна Шадоу и протегна колебливо ръка. Здрависаха се.
— Дойдох — каза Шадоу. — Сделката. Ти изпълни своята част. Сега аз изпълнявам своята.
