Отиде при колата, която беше взел под наем. Видя сивата плоскост на езерото в центъра на града. Сети се за мъртвите деца, които чакаха на дъното.
Не след дълго Алисън щеше да изплава на повърхността…
Докато минаваше покрай къщата на Хинзелман, забеляза, че валмата пушек вече са се превърнали в пламъци. Чу вой на сирена.
Подкара на юг, към шосе петдесет и пет. Отиваше на последната среща. Но първо смяташе да се отбие в Медисън, за да каже едно „сбогом“.
Саманта Блак Кроу обичаше най-много да затваря вечер кафенето. Това й вдъхваше неописуемо спокойствие: тя изпитваше чувството, че отново внася ред в света. Пускаше си диск на „Индиго Гърлс“ и вършеше, каквото имаше да върши, преди да затвори, със свое си темпо и по свой си начин. Най-напред чистеше машината за еспресо. После обикаляше за последно заведението, за да се увери, че всички липсващи чаши и чинии са върнати в кухнята и че вестниците, които в края на всеки ден бяха разпилени из цялото кафене, са събрани и струпани на спретната купчинка при входа, готови за вторични суровини.
Саманта обичаше кафенето. То представляваше дълъг криволичещ низ от помещения, пълни с кресла, дивани и ниски масички, намираше се на улица, от двете страни на която имаше антиквариати.
Покри останалите парчета сладкиш с извара и ги прибра за през нощта в големия хладилник, после взе кърпа и избърса последните трохи. Беше й приятно да е сама.
На стъклото се почука и тя пренасочи вниманието си от работата към действителността. Отиде, отвори вратата и пусна една жена горе-долу на нейните години, с рижа коса, вързана на плитки. Казваше се Натали.
— Здрасти — поздрави Натали.
Застана на пръсти и целуна Сам, като разположи целувката удобно между бузата и ъгълчето на устата й. При такава целувка могат да се кажат много неща.
— Приключи ли?
— Почти.
— Искаш ли да идем на кино?
— Разбира се. С удоволствие. Но ми трябват още най-малко пет минути. Защо не почетеш „Ониън“231?
— Вече прегледах броя от тази седмица.
Тя седна на един стол близо до входа и зарови из купчината вестници, заделени за вторични суровини, докато не си намери нещо за четене, докато Сам прибираше последните пари от касата в сейфа.
Спяха заедно от седмица. Сам се запита дали именно това е връзката, която е чакала цял живот. Каза си, че когато види Натали, се чувства щастлива единствено заради химическите съединения и феромоните в мозъка си, и вероятно си беше точно така; въпреки това единственото, в което бе сигурна, беше, че види ли Натали, се усмихва, а когато са заедно, й е хубаво и спокойно.
— В този вестник пак са пуснали една от ония статии — съобщи Натали. — „Променят ли се Щатите?“
— И променят ли се?
— Не ни казват. Казват само, че може би Щатите се променят, но те не знаели как и не знаели защо, и това може би изобщо не се случвало.
Сам грейна в усмивка.
— Е, това изчерпва всички възможности, нали?
— Вероятно.
Натали сбърчи чело и пак се зачете във вестника. Сам изпра кърпата и я сгъна.
— Според мен точно сега — въпреки правителството, държавата и всичко останало, — всички най- неочаквано се чувстват добре. Може би просто защото се запролети малко по-рано. Зимата беше тежка и се радвам, че отмина.
— Аз също. — Мълчание. — Тук в статията пише как мнозина съобщавали, че сънуват странни сънища. Лично аз не съм сънувала нищо странно. Нищо по-странно от обикновено.
Сам се огледа, за да провери дали не е пропуснала нещо. Не, не беше. Беше си свършила добре работата. Свали престилката, окачи я в кухнята. После се върна и тръгна да гаси осветлението.
— Напоследък и аз сънувам странни сънища — сподели тя. — Бяха толкова странни, че започнах, след като се събудя, да си ги записвам в дневник. Но когато ги прочета отново, ми се виждат безсмислени.
Сам си облече якето и си сложи ръкавиците с размер, който става на всички.
— Занимавала съм се с тълкуване на сънища — рече Натали. Беше се занимавала по малко с всичко, като се почне от тайни бойни изкуства за самозащита и сауни и се стигне до фън шуй и джаз балет. — Разкажи ми ги. А аз ще ти ги разтълкувам.
— Добре. — Сам отключи вратата и угаси и последната лампа. Пусна Натали да мине пред нея, също излезе на улицата и зак-лючи кафенето. — Понякога сънувам хора, които падат от небето. Друг път съм под земята и разговарям с жена с бизонска глава. Случва се да сънувам и онзи тип, когото миналия месец целунах в една кръчма.
Натали сбърчи нос.
— Трябваше да ми кажеш.
— Може би. Но ти да не си помислиш нещо! Беше от целувките „разкарай се оттук“.
— Казала си му да се разкара ли?
— Не, казах го на всички останали. Жалко, че не беше там. Натали потракваше с обувки по тротоара. Сам крачеше до нея.
— Купил е колата ми — каза Сам.
— Онази моравата грозотия, която държиш при сестра ти ли?
— Да.
— И какво е станало с мъжа? Защо не си прибира колата?
— Не знам. Може би е в затвора. Или е мъртъв.
— Мъртъв ли?
— Вероятно. — Сам се поколеба. — Преди няколко седмици бях сигурна, че е мъртъв. Шесто чувство. Или както там го наричат. Просто бях сигурна. После обаче започнах да си мисля, че може и да не е мъртъв. Не знам. Вероятно шестото ми чувство не е чак толкова развито.
— Докога ще държиш колата му?
— Докато някой не я потърси. Мисля си, че той би предпочел да е така.
Натали погледна Сам, после я погледна още веднъж. А после каза:
—
— Кои?
— Цветята. Които
Сам погледна ръката си и се усмихна.
— Толкова си мила. Сигурно трябваше да кажа нещо, когато ми ги поднесе, нали? — рече тя. — Прекрасни са. Благодаря ти много. Но нямаше ли да е по-добре, ако бяха червени?
Бяха рози, с дръжки, увити в хартия. Шест, бели.
— Не съм ти ги поднасяла — отговори Натали и стисна устни.
Не каза и дума повече, докато не отидоха в киносалона.
Когато вечерта се прибра, Сам натопи розите в импровизирана ваза. Накрая ги изхвърли, но си записа как ги е получила, макар че една вечер, когато и двете бяха много пияни, разказа на Каролайн, появила се след Натали, за призрачните рози и Каролайн се съгласи с нея, че случката наистина, ама наистина си е много странна и необичайна, а дълбоко в себе си не повярва нито дума, така че всичко беше наред.
Шадоу беше спрял до уличен телефон. Обади се на „Справки“ и оттам му дадоха номера.
Не, обясниха му. Нямало я. Вероятно още била в кафенето.
На път за кафенето Шадоу спря да купи цветя.
Намери кафенето, прекоси улицата, застана на вратата на един от антиквариатите, загледа и зачака.
Заведението затваряше в осем и в осем и десет Шадоу видя как Сам Блак Кроу излиза от него заедно с
