както и сам знаеш, всъщност си беше мъртъв, когато те намерих там, върху леда. Как се чувстваш сега, Худини?
— Боли — отвърна Шадоу. — Всичко ме боли. Ти ми спаси живота.
— Понеже го спомена, ми се струва, че може би наистина ти го спасих. Можеш ли да задържиш сам главата си над водата?
— Сигурно.
— Ще те пусна. Ако започнеш да потъваш, пак ще те извадя.
Ръцете пуснаха главата му.
Шадоу усети как се плъзга напред във ваната. Извади ръце от водата, опря ги отстрани на ваната и се надигна. Банята беше малка. Ваната беше чугунена, емайлът беше надраскан, на петна.
В полезрението му изникна старец. Изглеждаше угрижен.
— По-добре ли се чувстваш? — попита Хинзелман. — Облегни се и се отпусни. Стоплил съм в стаята. Кажи ми, когато си готов, приготвил съм ти хавлия, която да облечеш, ще метна дънките ти в сушилнята, при другите ти дрехи. Става ли, Майк?
— Не се казвам Майк.
— Добре, щом така казваш.
Таласъмското лице на стареца се сгърчи, върху него се изписа притеснение.
Шадоу беше изгубил представа за времето: лежа във ваната, докато паренето не спря и той можеше да движи сравнително свободно пръстите на ръцете и краката си. Хинзелман му помогна да се изправи и да излезе от топлата вода. Шадоу седна на ръба на ваната и двамата смъкнаха заедно дънките.
Той облече сравнително лесно хавлията, която му беше малка, и като се държеше за стареца, отиде в стаята и се свлече върху допотопното канапе. Беше уморен и слаб, ужасно уморен, но жив. В камината горяха цепеници. От стените наоколо го гледаха пет-шест изненадани прашни глави на сърни, които си оспорваха пространството с няколко големи лакирани риби.
Хинзелман излезе с дънките на Шадоу, който чу как сушилнята в съседната стая замлъква и след малко възобновява тракането си. Старецът се върна с чаша, над която се виеше пара.
— Кафе — каза той. — То е стимулант. И съм капнал вътре малко шнапс. Съвсем мъничко. Едно време го правехме задължително. Един лекар няма да го препоръча.
Шадоу пое с две ръце кафето. Отстрани на чашата имаше картинка на комар и отдолу пишеше: „ДАЙ КРЪВ, ПОСЕТИ УИСКОНСИН“.
— Благодаря — каза той.
— За това са приятелите — отвърна Хинзелман. — Някой ден и ти може да спасиш моя живот. Но да не говорим за това.
Шадоу отпи от кафето.
— Мислех, че съм мъртъв.
— Извади късмет. Бях на моста — имах чувството, че точно днес ще е големият ден; когато човек стане на моите години, ги усеща тия неща, — затова отидох там със стария си джобен часовник и те видях как тръгваш по езерото. Извиках ти, ама съм сигурен, че ти не ме чу. Видях как колата пропада, видях как и ти пропадаш заедно с нея и си рекох, край, отиде си човекът, затова слязох на леда. Изплаши ме до смърт. Стоя под водата сигурно към три минути. Когато видях ръката ти да се подава от мястото, където беше хлътнал автомобилът, все едно видях привидение… — Той не се доизказа. — И на двамата ни провървя много: ледът не се пропука, докато те влачех към брега.
Шадоу кимна.
— Направил си добро — каза той на Хинзелман и таласъмското лице на стареца грейна.
Шадоу чу как някъде в къщата се затваря врата. Отпи от кафето.
Сега вече беше в състояние да разсъждава трезво и започна да си задава въпроси.
Запита се как един старец, мъж, два пъти по-нисък от него и вероятно три пъти по-лек, е успял да го изтегли, докато е бил в безсъзнание, по леда и да го влачи нагоре по брега до колата. Запита се как Хинзелман е успял да го вкара в къщата и да го сложи във ваната.
Хинзелман отиде при огъня, взе машата и внимателно сложи в пламтящия огън тънка цепеница.
— Искаш ли да знаеш какво правех върху леда?
Хинзелман сви рамене.
— Не ми влиза в работата.
— Знаеш ли какво не проумявам… — рече Шадоу. Поколеба се и се съсредоточи. — Не проумявам защо ми спаси живота.
— Възпитан съм така, че ако видя човек, изпаднал в беда… — подхвана старецът.
— Не — прекъсна го Шадоу. — Друго имах предвид. Имах предвид, че си убил всички онези деца. Всяка зима. Единствен аз се досетих. Сигурно си видял как отварям багажника. Защо просто не ме остави да се удавя?
Хинзелман наклони глава на една страна, почеса се замислело по носа и се заклати напред-назад, сякаш мисли.
— Уместен въпрос — рече той. — Вероятно защото имам дълг. А аз си връщам дълговете.
— Към Уензди ли?
— Към същия.
— Имало е някаква причина да ме скрие в Лейксаид, нали? И причината е, че тук е нямало да ме намери никой.
Старецът не каза нищо. Откачи от куката върху стената тежък черен ръжен и разръчка с него огъня, при което се вдигна облак искри и пушек.
— Това е моят дом — каза той подразнено. — Градът е
Шадоу допи кафето. Остави чашата на пода. Усилието беше изтощително.
— Откога си тук?
— Достатъчно дълго.
— И ти ли направи езерото?
Хинзелман го погледна изненадано.
— Да — потвърди той. — Аз направих езерото. Когато дойдох тук, го наричаха езеро, но то не беше нищо повече от извор, воденичен яз и поточе. — Той замълча. — Досетих се, че тази страна е същински ад за такива като мен. Тя ни яде. Не исках да бъда изяждан. Закова сключих сделка. Дадох им езеро, дадох им благоденствие…
— А единственото, което им е струвало това, е по едно дете всяка зима.
— Добри деца — каза Хинзелман и бавно поклати старата си глава. — Всички бяха добри деца. Избирах само такива, които харесвах. Освен Чарли Нелиган. Виж, той беше от калпаво семе. Кога ли беше, двайсет и четвърта година? Двайсет и пета? Да. Такава беше сделката.
— Хората в града — каза Шадоу. — Мейбъл. Маргрит. Чад Мълиган. Те
Старецът не каза нищо. Извади ръжена от огъня, първите петнайсетина сантиметра от върха се бяха нажежили до мътно-оранжево. Шадоу знаеше, че дръжката на ръжена се е нагорещила и е невъзможно да я държиш, но това явно не притесняваше Хинзелман, който отново разръчка огъня. Пак го пъхна с върха напред в пламъците и го остави там. После каза:
— Те знаят, че живеят на хубаво място, Докато всички други селища и градове в окръга… какъв ти окръг, в цялата тази част на щата, се сриват и са на път да изчезнат. Хората го знаят.
— И благодарение на теб ли?
— Този град — рече Хинзелман. — Аз бдя над него. Тук не се случва нищо и аз не искам да се случва. Разбираш ли? Никой не идва тук и аз не искам да идва. Точно заради това баща ти те прати тук. Не искаше да се разхождаш по света и да привличаш вниманието. Само това.
— И ти го предаде.
— Не съм го предал. Той си беше мошеник. Но аз винаги си плащам дълговете.
— Не ти вярвам — каза Шадоу.
Хинзелман се обиди. Подръпна с една ръка кичура бяла коса върху слепоочието си.
— Аз си държа на думата.
