върху който стоеше, още беше твърд. Той се огледа трескаво, за да види как да се измъкне, после вече бе твърде късно, ледът се надигна под остър ъгъл и го отхвърли към колата и към мъртвото момиче в багажника, задницата на автомобила също хлътна в студената вода на езерото, а заедно с нея и Шадоу. Беше девет и десет минути сутринта на двайсет и трети март.
Преди да потъне, Шадоу си пое дълбоко въздух и стисна очи, но студът на водата в езерото го блъсна като стена и го остави без дъх.
Влачен от автомобила, той се свлече надолу, в мътната ледена вода.
Беше под езерото, долу, в мрака и студа, теглен от тежестта на дрехите, на ръкавиците и обущата, увит и омотан в якето, което сякаш бе станало по-тежко и по-обемисто, отколкото го помнеше.
Опита да се оттласне по-далеч от автомобила, но той го теглеше заедно със себе си, после отекна трясък, който Шадоу чу с цялото си тяло, а не с ушите, левият му крак се изкълчи при глезена, огъна се и ходилото остана като в капан под колата, докато тя падаше на дъното на езерото. Шадоу изпадна в паника.
Отвори очи.
Знаеше, че там, долу, е тъмно, с разума си знаеше, че е прекалено тъмно, за да види нещо, въпреки това виждаше, виждаше всичко. Виждаше бялото лице на Алисън Макгъвърн, което го гледаше от отворения багажник. Виждаше и други автомобили — за облози от отминали години, — прогнили корпуси в тъмнината, полузаровени в тинята на езерото. „Какво ли са извлачвали върху езерото, преди да се появят автомобилите?“, запита се Шадоу.
Знаеше, че във всеки от автомобилите със сигурност има по едно мъртво дете. Много деца… и всяко бе стояло насред леда, пред очите на света, през цялата студена зима. А щом зимата си е отивала, всяко е хлътвало в студената вода на езерото.
Ето къде бяха: Леми Хотола и Джеси Ловат, Санди Олсен, Джо Мин и Сара Линдкуист, както и всички останали. Долу беше тихо и студено…
Шадоу дръпна ходилото си. Беше затиснато здраво, а напрежението в дробовете му ставаше непоносимо. В ушите го пронизваше ужасна остра болка. Той издиша бавно въздуха, който започна да се пени на мехурчета около лицето му.
„След малко — помисли Шадоу, — след малко трябва да си поема дъх. Или ще се задуша“.
Пресегна се надолу, обхвана с две ръце бронята на колата и я забута, като впрегна всичките си сили. Не се случи нищо.
„Това е само обвивката на кола — каза си Шадоу. — Махнали са двигателя. Той е най-тежък в един автомобил. Можеш да я отместиш. Само продължавай да буташ“. Пак забута.
В бавни предсмъртни мъки, като се отместваше със стотна от сантиметъра, колата се хлъзна в тинята и Шадоу издърпа крака си от тинята долу, а после се оттласна и се опита да заплува в студената вода на езерото. Не се и помръдна. „Якето — каза си той. — Заради якето е. Заклещило се е или се е закачило за нещо“. Издърпа ръцете си от якето, затърси с вцепенени пръсти замръзналия цип. После го дръпна с две ръце и усети как якето поддава и се разпаря. Побърза да се освободи от прегръдката му и се оттласна нагоре, по-далеч от автомобила.
Почувства устрем, но не и усещане за изкачване нагоре, нито за потъване надолу, задави се и болката в гърдите и главата му стана непоносима, той просто трябваше да си поеме въздух, да диша в студената вода, да умре. И точно тогава главата му се удари в нещо твърдо.
Лед. Шадоу заблъска по него с юмруци, ала в ръцете му не беше останала сила, нищо, за което да се залови, нищо, което да изтласка. Светът се беше разтворил в ледената чернилка под езерото. Не беше останало нищо освен студ.
„Това е нелепо — помисли Шадоу. После си спомни един стар филм с Тони Къртис229, който беше гледал като дете. — Трябва да се завъртя по гръб, да натисна леда нагоре, да долепя лице до него и да намеря въздух; ще мога да дишам, там някъде има въздух“, но той само се носеше из водата и замръзваше, вече не можеше да помръдне и мускул, дори и от това да зависеше животът му, както всъщност бе.
Студът стана поносим. Стана топъл. И Шадоу си помисли: „Умирам“. Този път имаше гняв, необуздана ярост, Шадоу ги впрегна и замахна с тях, замята се, насили мускули, готови да не се раздвижат никога повече, размърда ги.
Натисна нагоре с ръка и усети как тя дращи по ръба на леда и излиза нагоре във въздуха. Замята се в опит да се хване и почувства как друга ръка поема неговата и я тегли.
Главата му се удари в леда, който с долния си край му издра лицето, после главата му бе горе във въздуха и Шадоу видя, че се измъква през дупка в леда, и за миг единственото, което беше в състояние да прави, бе да диша и да остави черната вода на езерото да се стича от носа и устата му, сетне примига, ала очите му не видяха друго освен ослепителна дневна светлина, смътни очертания и човек, който го теглеше, дърпаше го да излезе от водата, говореше му нещо от рода, че ще премръзне, затова да излизал, хайде, мой човек,
Пое си дълбоко въздух, както се беше проснал на пукащия се лед — знаеше, че той няма да издържи дълго, но не можеше да направи нищо. Мислите му се точеха мудно и бавно като сироп.
— Остави ме — опита се да каже той. — Ще се оправя.
Думите му бяха размазани, всичко спираше.
Шадоу просто имаше нужда да си почине за миг, нищо повече, само да си почине, а после щеше да се изправи и да се раздвижи. Очевидно не можеше да лежи тук вечно.
Някой го дръпна рязко, по лицето му се плисна вода. Някой вдигна главата му. Шадоу усети как някой го влачи по леда, как той се пързаля по гръб върху гладката повърхност, и понечи да възроптае, да обясни, че просто иска да си почине малко — може би да поспи, нима искаше много? — и ще се съвземе. Само да го оставят на мира.
Не можеше да повярва, че е заспал, но стоеше насред огромна равнина и там имаше мъж с глава и рамене на бизон и жена с глава на огромен кондор, там беше и Уиски Джак, който стоеше между тях, гледаше го тъжно и клатеше глава.
Уиски Джак се обърна и бавно се отдалечи. Заедно с него тръгна и мъжът-бизон. Жената — птица гръмовержец, също закрачи, после приклекна, оттласна се и се заплъзга из небесата.
Шадоу беше обзет от чувство на загуба. Искаше му се да ги повика, да ги помоли да се върнат, да не го изоставят, ала всичко стана безформено, и размазано: те си бяха отишли, а равнините избледняха и всичко се превърна в пустош.
Болката беше остра, сякаш всяка клетка в тялото му, всеки нерв се разтопяваха, пробуждаха се и оповестяваха присъствието си, като го горяха и му причиняваха болка.
Зад тила му имаше ръка, която го държеше за косата, и друга — под брадичката. Шадоу отвори очи с очакването да види, че е в нещо като болница.
Беше бос. Беше облечен в дънки. От кръста нагоре беше гол. Във въздуха се носеше пара. Шадоу видя на стената отсреща огледало и малка мивка, както и синя четка за зъби в чаша с петна от паста по нея.
Информацията се обработваше бавно, сведение по сведение.
Пръстите на ръцете му пламтяха. Пръстите на краката също.
Той застена от болка.
— Спокойно, Майк. Спокойно — каза глас, който Шадоу познаваше.
— Какво? — попита той или се опита да попита. — Какво става?
Прозвуча измъчено и чуждо за ушите му. Лежеше във вана. Водата беше топла. Шадоу си помисли, че е топла, макар че не беше сигурен. Стигаше му до врата.
— Ако някой е премръзнал до смърт, най-глупаво е да го сложиш край огън. Другото най-глупаво нещо, което можеш да направиш, е да го увиеш в одеяла, особено ако той е в студени мокри дрехи. Одеялата задържат студа вътре. Третото най-глупаво нещо — но това е личното ми мнение, — е да му източиш кръвта, да я стоплиш и пак да му я влееш. Ето какво правят днешните лекари. Сложно, скъпо. Глупаво.
Гласът идваше някъде над и зад Шадоу.
— Най-умното, най-ефикасното, което можеш да сториш, е онова, което моряците от столетия правят с мъже, паднали зад борда. Слагаш ги в топла вода. Не
