нито едно празно място, а на 17 Г седеше жена на средна възраст. Шадоу й показа края на бордната карта, тя му показа своята: местата се дублираха.
— Може ли да седнете? — попита стюардесата.
— Не — отвърна Шадоу. — Опасявам се, че не мога.
Тя изцъка, провери бордните карти, поведе го обратно към началото на самолета и му посочи празното място в първа класа.
— Както личи, днес ви е щастлив ден — рече му стюардесата. — Искате ли нещо за пиене? Има малко време, докато излетим. А съм сигурна, че след всичко това едно питие няма да ви дойде зле.
— Една бира, ако обичате — отговори Шадоу. — Каквато ви се намира.
Стюардесата се отдалечи.
Мъжът със светлия костюм на съседната седалка почука с нокът по часовника си. Беше черен ролекс.
— Закъснение — заяви и го озари с усмивка, в която нямаше никаква топлина.
— Моля?
— Казах: закъснение.
Стюардесата връчи на Шадоу чаша бира.
За миг Шадоу се запита дали мъжът не е луд и после реши, че той очевидно му говори за самолета, принуден да чака последния пътник.
— Извинявайте, ако съм ви забавил — отвърна той любезно. — Бързате ли?
Стюардесата се върна и взе празната бира. Мъжът със светлия костюм й се ухили и рече:
— Не се притеснявайте, ще я държа здраво.
Тя му остави чашата „Джак Даниълс“, макар й да промърмори с половин уста, че нарушавала правилника на авиокомпанията („Нека аз, скъпа, реша дали го нарушавате“).
— Времето със сигурност е важно — заяви мъжът. — Но аз всъщност се безпокоях, че ще изпуснете самолета.
— Много мило от ваша страна.
Самолетът стоеше неспокойно на земята, двигателите боботеха, нетърпеливи да политнат.
— Друг път мило — каза мъжът в светлия костюм. — Имам работа за вас, Шадоу.
Рев на двигатели. Малкият самолет се устреми напред и отхвърли Шадоу към облегалката. После се извисиха и светлините на летището под тях започнаха да се смаляват. Шадоу погледна мъжа на съседната седалка.
Косата му беше червеникаво прошарена, брадата му — съвсем къса — бе прошарено червена. Грапаво четвъртито лице с бледосиви очи. Костюмът изглеждаше скъп и беше с цвят на разтопен ванилов сладолед. Вратовръзката му бе от тъмносива коприна, а иглата представляваше дърво, изработено от сребро: дънер, клони и дълбоки корени.
Докато излитаха, мъжът държеше чашата с „Джак Даниълс“ — не се разплиска и капка.
— Няма ли да ме попитате каква работа? — рече той.
— Откъде знаете кой съм?
Мъжът прихна.
— О, на този свят няма нищо по-лесно от това да разбереш как хората наричат себе си. Малко мислене, малко късмет, малко памет. Попитайте каква работа.
— Няма — отсече Шадоу.
Стюардесата му донесе друга бира и той отпи.
— Защо?
— Прибирам се у дома. Имам си работа, която ме чака. Не ми трябва друга.
Кривата усмивка на мъжа външно не се промени; сега обаче той изглеждаше наистина развеселен.
— Нямате работа, която ви чака — заяви той. — Там не ви чака нищо. А аз ви предлагам напълно законна работа: добри пари, здравна осигуровка, чудесни премии. Ако доживеете до пенсия, ще ви осигурявам и за нея. Как мислите, няма да е зле, нали?
— Сигурно сте видели името ми на сака — каза Шадоу.
Мъжът не отговори.
— Който и да сте — продължи Шадоу, — няма откъде да знаете, че ще се кача на този самолет. Самият аз не знаех и ако самолетът ми не бе отклонен към Сейнт Луис, изобщо нямаше да се кача на този. Явно сте голям шегаджия. Или се опитвате да ми пробутате нещо. Но според мен ще пътуваме по-приятно, ако още сега сложим край на този разговор.
Мъжът сви рамене.
Шадоу взе брошурата на авиокомпанията. Малкият самолет се тресеше и подскачаше из небето, от което на Шадоу му бе трудно да се съсредоточи. Думите се носеха из съзнанието му като сапунени мехури и изчезваха само миг, след като ги е Разчел.
Мъжът до него седеше кротко и отпиваше от чашата с „Джак Даниълс“. Очите му бяха затворени.
Шадоу прочете списъка с музикалните канали в самолетите с презокеански полети, после се загледа в картата на света с червени черти по нея, които показваха докъде лети авиокомпанията. Накрая изчете брошурата от кора до кора, затвори я без желание и я пъхна в джоба.
Мъжът отвори очи. Шадоу си помисли, че те са някак странни. Едното бе по-тъмносиво от другото. Непознатият го погледна.
— Между другото, Шадоу, моите съболезнования за жена ви — каза той. — Тежка загуба.
На Шадоу му идеше да го удари. Вместо това си пое дълбоко дъх („Чуй ме, мой човек, не се заяждай с ония по летищата — го беше посъветвал Джони Ларч, — още преди да си се усетил, пак ще те тикнат тук“.). Преброи до пет.
— Наистина тежка — рече той.
Мъжът поклати глава и въздъхна.
— Жалко, че е починала.
— Загинала е в автомобилна катастрофа — обясни Шадоу. — Има и по-страшни начини да умреш.
Мъжът бавно поклати глава. За миг на Шадоу му се стори, че е безплътен, сякаш най-неочаквано самолетът бе станал по-истински, а непознатият до него — по-нереален.
— Шадоу — каза той. — Това не е шега. Не е измама. Мога да ти плащам повече от всеки друг. Ти си бивш затворник. Едва ли ще се извие дълга опашка от кандидати, които се надпреварват кой да те назначи.
— Господин който и да сте — рече Шадоу достатъчно високо, за да бъде чут и през тътена на двигателите, — на тоя свят няма достатъчно пари.
Усмивката стана по-широка. Шадоу се усети, че си мисли за едно предаване за шимпанзетата по телевизията. В него се твърдеше, че когато маймуните и шимпанзетата се усмихват, то е само за да оголят зъби в гримаса на омраза, на агресия или ужас. Когато едно шимпанзе ти се хили, не те чака нищо добро.
— Работете за мен. Е, сигурно има и известен риск, но ако оцелеете, ще получите каквото си поискате. Бихте могли да станете следващият цар на Америка. Кой ще ви възнагради така богато? — попита мъжът. — А?
— Вие кой сте? — полюбопитства Шадоу.
— А, да. Информационната епоха… ще ми налеете ли още една чаша „Джак Даниълс“, госпожице? И не прекалявайте с леда… не че някога е имало други епохи. Информация и познания: две валути, които не се обезценяват никога.
— Попитах кой сте.
— Я да помисля. Доколкото виждам, днес ми върви, защо да не ме наричате Уензди11? Господин Уензди. Но бихте могли да ми викате и Тъзди12, нали?
— Какво е истинското ви име?
— Ако работите достатъчно дълго и достатъчно добре за мен, може и да ви кажа — отговори мъжът със светлия костюм. — Предлагам ви работа. Помислете. Никой не очаква от вас да приемете веднага, все пак не знаете дали не скачате в аквариум, пълен с пирани, или в ров с мечки. Не бързайте.
