— Какво да те правя?
Тя се клати върху него: набъбналата глава на члена му се търка о влажните устни на влагалището й.
— Ще ме наричаш ли богиня? Ще отправяш ли молитви към мен? Ще ме боготвориш ли с тялото си?
Той се усмихва. Виж я ти какво искала. Вечерно време всички превъртаме по малко.
— Разбира се — отговаря мъжът. Тя бръква между краката си и си вкарва члена. — Приятно е, нали, богиньо? — пита той през стонове.
— Боготвори ме, скъпи — казва проститутката Билкис.
— Да — отвръща мъжът. — Боготворя гърдите, косата, катеричката ти. Боготворя бедрата, очите, устните ти, червени като череши…
— Да — простенва жената и продължава да се клати върху него.
— Боготворя зърната на гърдите ти, от които тече млякото на живота. Целувката ти е като мед, милувката ти пари като огън и аз я боготворя. — Думите му стават по-ритмични и следват тласъците, движението на телата им. — Носи ми сутрин своята страст, носи ми вечер утеха и благословение. Направи така, че да минавам невредим през страшни места, направи така, че още веднъж да дойда, да спя до теб и да те любя. Боготворя те с всичко вътре в мен, с всичко вътре в съзнанието ми, с всичко, което съм бил, с всичките си блянове и… — Той млъква и си поема дъх. — Какво
Мъжът поглежда надолу към слабините си, към мястото, където двамата са се слели, ала жената го докосва с показалец по брадичката и изтиква главата му назад, така че той отново вижда само лицето й и тавана.
— Продължавай да говориш, скъпи — подканя тя. — Не спирай. Не е ли приятно?
— По-приятно от всичко, което съм изпитвал — потвърждава мъжът и е искрен. — Очите ти са звезди, които блестят в… мамка му… на небосвода, устните ти са нежни вълни, които лижат пясъка, и аз ги боготворя.
Той прониква все по-надълбоко и по-надълбоко в нея, чувства се като наелектризиран, сякаш от кръста надолу тялото му е заредено с похот: разпасан, възбуден, блажен.
— Донеси ми своя дар — проронва мъжът, който вече не знае какво говори, — едничкия си истински дар, винаги ме прави толкова… винаги така… моля те… аз…
После насладата избухва в оргазъм, от който мозъкът му се изстрелва в някаква пустош, и докато той прониква все по-надълбоко и надълбоко в жената, главата, цялото му същество, самата му същност сякаш се изпразват…
Затворил очи, мъжът се гърчи от спазми и се наслаждава на мига, сетне усеща някакъв тласък и макар че удоволствието продължава, изпитва чувството, че виси с главата надолу.
Отваря очи.
Мъчи се отново да открие мислите и разума, представя си раждане и в миг на съвършена следоргазмена яснота се пита без страх дали онова, което вижда, е измама.
Ето какво вижда:
Той е вътре в жената чак до гърдите, наблюдава невярващо и изумено, а тя слага и двете си ръце върху раменете му и натиска леко тялото му.
Той се плъзга, хлъзга се още по-навътре в жената.
— Как го правиш? — пита я или поне му се струва, че я пита, но може да е само в главата му.
— Не аз, а ти, скъпи, го правиш — прошепва жената.
Той усеща как устните на вагината й се стягат около гърдите и гърба му, как го обгръщат и обвиват. Пита се как ли изглежда всичко това отстрани, ако някой ги наблюдава. Пита се защо не е уплашен. И тогава проумява.
— Боготворя те с тялото си — проронва мъжът, докато жената го набутва вътре в себе си.
Срамните й устни обвиват плавно лицето му и очите му хлътват в мрака.
Жената се протяга като огромна котка на леглото, после се прозява.
— Да — казва тя. — Боготвориш ме.
От телефона „Нокия“ еква писклив бурен аранжимент на „Ода на радостта“. Жената го взима, натиска един от бутоните и доближава телефона до ухото си.
Коремът й е плосък, срамните устни са малки и стегнати. По челото и над горната й устна проблясва пот.
— Да — казва жената. После добавя: — Не, скъпи, няма го. Отиде си.
Изключва телефона и се свлича върху леглото в тъмночервената стая, после пак се протяга и затваря очи, и заспива.
Глава 2
На гробището я откараха с разкошен дълъг кадилак, на гробището я откараха, и няма да се върне пак.
— Позволих си да поискам да занесат поръчката на твоята маса — обясни господин Уензди, докато си миеше ръцете в мъжката тоалетна на пивница „Крокодилите на Джак“. — Все пак трябва да обсъдим доста неща.
— Не съм на това мнение — отсече Шадоу.
Избърса си ръцете с хартиена салфетка, намачка я на топка и я пусна в кошчето за отпадъци.
— Трябва ти работа — заяви Уензди. — Никой не наема бивши затворници. Вие плашите хората.
— Имам си работа. При това добра.
— Във „Фермата за мускули“ ли?
— Може би — рече Шадоу.
— Не. Нямаш работа. Роби Бъртън е мъртъв. Без него „Фермата за мускули“ също е мъртва.
— Ти си лъжец.
— Естествено. И то добър. Най-добрият на света. Но се опасявам, че за това не те лъжа. — Той бръкна в джоба си, извади сгънат вестник и го връчи на Шадоу. — Седма страница — каза му. — Хайде да се връщаме в заведението. Можеш да го прочетеш на масата.
Шадоу бутна вратата и се върнаха в ресторанта. Въздухът се синееше от дима, „Дикси Къпс“14 пееха „Айко, Айко“15. Шадоу се подсмихна — беше познал старата детска песничка.
Барманът посочи маса в ъгъла. В единия й край имаше хамбургер и чиния чили, а на мястото отсреща — пържола алангле и порция пържени картофи.
Шадоу седна на масата. Остави вестника.
— Това е първото ми ядене като свободен човек. Първо ще хапна и чак тогава ще я чета тая седма страница.
Изяде хамбургера. Беше по-хубав от затворническите. След две-три хапки реши, че и чилито е хубаво, но не е най-хубавото в щата.
Лора го готвеше страхотно. Подбираше нетлъсто месо, едър шарен боб, нарязани на ситно моркови, бутилка — бутилка и нещо тъмна бира и току-що нарязани люти чушки. Оставяше го да покъкри малко, после добавяше червено вино, лимонов сок и щипка пресен копър, а накрая слагаше на око и от своите подправки за чили. Не веднъж и два пъти Шадоу се бе опитвал да я накара да му покаже как го готви: наблюдаваше я винаги, гледаше я как реже лука и го пуска в зехтина на дъното на тенджерата. Дори си
