беше записал рецептата с всичките продукти и веднъж з края на седмицата, когато Лора я нямаше, си сготви като нейното чили. Общо взето, се получи — при всички положения ставаше за ядене, но не беше чилито на Лора.
Съобщението на седма страница бе първото описание на смъртта на жена му, което четеше. Лора Мун, за която в статията се казваше, че била на двайсет и седем години, и Роби Бъртън на трийсет и девет години пътували по междущатската магистрала, когато навлезли в платното за насрещно движение, точно пред огромен тир. Камионът ударил колата на Роби и тя отхвърчала отстрани на пътя.
Спасителните отряди извадили от смачкания автомобил Роби и Лора. Докато ги закарат в болницата, и двамата вече били мъртви.
Шадоу сгъна отново вестника и го плъзна по масата към Уензди, който ядеше с наслада пържолата, кървава и синьолилава, сякаш изобщо не е виждала огън.
— Прибери си го — рече Шадоу.
Карал Роби. Сигурно е бил пиян, макар че в статията не се казваше нищо по въпроса. Шадоу се усети, че си представя лицето на Лора, когато е разбрала, че Роби е много пиян и не може да шофира. Сценарият изникна в съзнанието му и той не бе в състояние да направи нищо, за да го спре: Лора крещи на Роби, крещи му да отбие встрани, после трясъкът на автомобила, блъснал се в тира, и воланът, който отхвърча…
…Колата встрани от пътя, натрошено стъкло, което в светлината на фаровете блещука като лед и диаманти, кръв, която се стича на рубини по пътя. Две тела, извадени от смачканата кола и старателно положени едно до друго на банкета.
— Е? — попита господин Уензди.
Беше си изял пържолата, беше я изгълтал, сякаш умира от глад. Сега дъвчеше пържените картофи — бучеше ги стръвно с вилицата.
— Прав си — отвърна Шадоу. — Нямам работа.
Извади от джоба си монета от двайсет и пет цента и я сложи с езито нагоре. Метна я във въздуха, като я удари с пръст, сякаш се върти, после я хвана и я залепи отгоре ръката си.
— Ези или тура? — попита.
— Защо? — рече Уензди.
— Не искам да работя за човек, на когото му върви по-малко, отколкото на мен. Ези или тура?
— Ези — рече господин Уензди.
— Съжалявам — заяви Шадоу, без дори да си прави труда да поглежда монетата. — Тура е. Нагласих го.
— Нагласените игри са най-лесни за печелене — рече Уензди и се закани с квадратен пръст на Шадоу. — Погледни още веднъж.
Той погледна. Наистина се беше паднало ези.
— Явно нещо съм объркал, докато съм мятал монетата — каза той озадачено.
— Не си знаеш интересите — рече Уензди и Шадоу се усмихна. — Аз просто съм си късметлия, голям късметлия. — После вдигна очи. — Не може да бъде! Лудия Суийни16. Ще пийнеш ли нещо с нас?
— „Саудърн Къмфърт“17 с кола, без лед — отговори глас някъде зад Шадоу.
— Ще ида да кажа на бармана — рече Уензди. Стана и понечи да тръгне към бара.
— Мен няма ли да ме питаш какво ще пия? — попита Шадоу.
— Вече знам — натърти Уензди и отиде при барплота. Патси Клайн пак запя от музикалната кутия: „Разходка след полунощ“.
Саудърн Къмфърт с колата седна до Шадоу. Беше с къса рижа брада. Бе облечен в дънково яке на ярки декоративни кръпки и отдолу с лекьосана бяла тениска. На тениската пишеше:
АКО НЕ МОЖЕШ ДА ГО ИЗЯДЕШ, ИЗПИЙ ГО, ИЗПУШИ ГО ИЛИ ГО ИЗШМЪРКАЙ… ПОСЛЕ ГО ИЗЧ…!
Носеше и бейзболна шапка, на която пък пишеше:
ОБИЧАЛ СЪМ САМО ЕДНА ЖЕНА И ТЯ БЕШЕ ЧУЖДА… СОБСТВЕНАТА МИ МАЙКА!
Човекът отвори с мръсния нокът на палеца си пакет „Лъки Страйк“, извади цигара и почерпи Шадоу. Той понечи да я вземе по навик — не пушеше, но цигарите ставаха за размяна, — после се сети, че вече не е в затвора, и поклати глава.
— Значи работиш за нашия човек, а? — попита брадатият. Не беше трезвен, макар че още не беше и пиян.
— Май да — отвърна Шадоу. — А вие какво работите? Брадатият запали цигара.
— Гном. — И се ухили.
Шадоу не се усмихна.
— Виж ти! — рече. — В такъв случай не трябва ли да пиете „Гинес“?
— Стереотипи. Научете се да мислите с повече въображение — посъветва го брадатият. — Ирландия не се свежда само до „Гинес“.
— Не говорите с ирландски акцент.
— Тук съм от ужасно отдавна.
— Значи
— Обясних ви вече. Гном съм. Ние, гномите, не сме родом от скапаната Москва.
— Да де, сигурно.
Уензди се върна на масата; носеше с лекота в огромната си като лапа ръка трите питиета.
— За теб, Лудия, „Саудърн Къмфърт“ и кола, за мен „Джак Даниълс“. А
— Какво е?
— Опитай го.
Напитката беше кафеникавозлатиста. Шадоу отпи малка глътка и усети върху езика си странна смесица от кисело и сладко. Долавяше отдолу и алкохола, необичайния вкус. Напомняше му малко ракията, която си правеха сами в затвора в найлонов плик за отпадъци, където слагаха прогнили плодове, хляб, захар и вода, но бе по-сладка и доста по-странна.
— Е, опитах я — оповести Шадоу. — Какво е?
— Медовина — отговори Уензди. — Вино с мед. Питието на героите. Питието на боговете.
Шадоу отпи още веднъж. Реши, че да, вече е доловил освен другото и вкуса на мед.
— Прилича на саламура — заяви той. — Сладко вино от саламура.
— Прилича на пикня на пиян диабетик — съгласи се Уензди. — Ненавиждам я.
— Защо тогава си ми я донесъл? — попита с основание Шадоу.
Уензди го погледна с различните си очи. Шадоу отсъди, че едното е стъклено, но така и не можеше да прецени кое от двете.
— Донесох ти медовина, защото така е по традиция. А сега имаме нужда от възможно най-много традиция. За да скрепим сделката.
— Още не сме сключили сделка.
— Как така да не сме!? Ти вече работиш за мен. Охраняваш ме. Разкарваш ме с колата насам-натам. Изпълняваш дребни поръчки. В краен случай, но само в краен, нараняваш хора, които трябва да бъдат наранени. Ако умра, което е малко вероятно, ми устройваш бдение. В замяна ще се постарая да удовлетворя както подобава нуждите ти.
— Мами те — предупреди Лудия Суийни. — Той е мошеник.
— Точно така, мошеник съм — потвърди Уензди. — Точно затова имам нужда от човек, който да отстоява възможно най-добре интересите ми.
Песента, долитаща от джукбокса, заглъхна и за миг заведението притихна и всички разговори замряха.
— Веднъж ми казаха, че такива моменти, когато най-неочаквано всички млъкват, се случват само в еди-колко си часа и двайсет минути или еди-колко си часа без двайсет минути — отбеляза Шадоу.
Суийни посочи часовника над бара — беше сложен в огромната бездушна паст на една от препарираните алигаторски глави. Беше единайсет и двайсет.
