Той затвори очи и отново се облегна.
— Не мисля, че ще приема — рече Шадоу. — Не сте ми симпатичен. Не искам да работя за вас.
— Както казах — натърти мъжът, без да отваря очи, — помислете добре. Не бързайте.
Самолетът се разтресе и кацна, няколко пътници слязоха. Шадоу погледна през илюминатора: намираха се на малко летище насред пущинака и преди Игъл Пойнт имаше още две малки летища. Шадоу премести поглед върху мъжа в светлия костюм — как беше, май господин Уензди? Изглеждаше заспал.
Шадоу стана импулсивно, грабна сака и слезе по стълбичката от самолета на мокрия лъскав тартан, после тръгна със спокойна крачка към светлините на летището. По лицето му забръска лек дъждец.
Преди да влезе в сградата, спря, обърна се и погледна назад. От самолета не беше слязъл никой друг. Наземният персонал изтика стълбичката встрани, затвориха вратата и самолетът излетя. Шадоу влезе вътре и взе автомобил под наем — както се оказа на паркинга, малка червена тойота.
Разгърна картата, която му бяха дали. Сложи я на дясната седалка. Игъл Пойнт беше на четиристотин километра. Бурите бяха отминали, ако изобщо бяха стигали чак дотук. Беше студено и ясно. Пред луната препускаха облаци и за миг Шадоу не бе сигурен кое се движи, дали облаците, или луната.
Час и половина кара на север.
Ставаше късно. Беше гладен и когато усети, че всъщност е направо прегладнял, отби от магистралата и навлезе в град Нотамън (нас. 1301 души). На бензиностанцията на „Амоко“ напълни резервоара догоре и попита отегчената касиерка къде може да хапне.
— В кръчмата „Крокодилите на Джак“ — отговори тя. — Пада се на запад, по северния окръжен път.
— Кръчмата на крокодилите ли?
— Да. Джак твърди, че с тях било по-живописно. — Жената му нарисува карта върху обратната страна на морав флайер с реклама за печени пилета, парите от които щели да отидат за младо момиче, нуждаещо се от бъбрек. — Има два-три крокодила, една змия и една от ония чудесии, дето приличат на голям гущер.
— Игуана ли?
— Да, игуана беше.
През града, по мост, още три-четири километра и Шадоу спря пред ниска правоъгълна сграда със светеща реклама на бира „Пабст“.
Паркингът беше наполовина празен.
Вътре бе много задимено, от джукбокса пееше Патси Клайн. Шадоу затърси с поглед крокодилите, но не ги видя. Запита се дали жената на бензиностанцията не го е взела на подбив.
— Какво да бъде? — попита барманът.
— Наливна бира и хамбургер с всичките му притурки. И пържени картофи.
— Порция чили като начало? Най-вкусното в щата.
— Защо пък не? — съгласи се Шадоу. — Къде е тоалетната?
Мъжът посочи вратата в ъгъла. На нея беше закачена препарирана глава на алигатор. Шадоу влезе.
Тоалетната беше чиста и добре осветена. Първото, което направи Шадоу, бе да се огледа: по навик („Не забравяй, Шадоу, докато пикаеш, няма как да се защитаваш“, каза както винаги тъжно Тъжния някъде в съзнанието му). Отиде при писоара вляво. После смъкна ципа на панталона си и пика цяла вечност — усети облекчение. Зачете се в пожълтелите изрезки от вестници, сложени в рамки на равнището на очите; имаше и снимка на Джак и два алигатора.
Откъм писоара точно вдясно долетя любезно сумтене, макар че Шадоу не беше чул някой да влиза.
Прав, мъжът в светлия костюм беше по-едър, отколкото му се беше сторил, докато бе седял до него в самолета. Беше висок почти колкото Шадоу, а Шадоу беше много висок. Гледаше право пред себе си. Изпика се, изтръска последните капки и си вдигна ципа.
После се усмихна като лисица, която яде лайна през ограда от бодлива тел.
— Е, господин Шадоу — рече господин Уензди, — имаше достатъчно време да помислиш. Приемаш ли работата?
В тъмночервена стая — цветът на стените наподобява суров черен дроб — има висока жена, комиксово облечена в прекалено тесен копринен къс панталон, с гърди, които стърчат над жълтата блуза, завързана под тях. Черната й коса е вдигната и е прихваната на висок кок. До нея стои нисък мъж в масленозе-лена тениска и скъпи дънки. В дясната си ръка държи портфейл и клетъчен червено-бяло-син телефон „Нокия“.
В червената стая има легло с бели чаршафи от нещо като сатен и с тъмночервена завивка. В долния край на леглото има дървена масичка, на която са сложени каменна статуетка на много широка в ханша жена и свещник.
Жената подава на мъжа малка червена свещ.
— Вземи — казва му. — Запали я.
— Аз ли?
— Да — потвърждава жената. — Ако искаш да ме имаш.
— По-добре да ми беше духала в колата.
— Може би — казва тя. — Не ме ли желаеш?
Ръката й се плъзга по тялото, от бедрото към гърдата, движение като на реклама, сякаш жената представя нов продукт.
От червените копринени шалове върху лампата в ъгъла на стаята светлината е червена.
Мъжът гледа похотливо жената, после взима свещта и я слага в свещника.
— Имаш ли огънче?
Тя му подава кибрит. Мъжът откъсва една от клечките, пали фитила: той потреперва, сетне се разгорява с устойчив пламък, от който безликата статуя сякаш се раздвижва заедно с ханша и гърдите.
— Сложи парите под статуята.
— Петдесетачка.
— Да — казва тя. — А сега ела и ме люби.
Той разкопчава дънките и съблича масленозелената тениска. Жената разтрива с кафяви пръсти белите му рамене, после го обръща и започва да го люби с ръце, с пръсти и език.
На него му се струва, че осветлението в червената стая е станало по-приглушено и единствената светлина идва от свещта, която гори с ярък пламък.
— Как се казваш? — пита я той.
— Билкис13 — отвръща жената, след като вдига глава. — Със „с“.
— С какво?
— Все едно. Той вече стене.
— Дай да те чукам — казва й. — Трябва да те чукам.
— Добре, миличък — отвръща тя. — Ще се чукаме. Но ще направиш ли нещо за мен?
— Ей! — избухва внезапно той. — Плащам си, забрави ли! Тя го яхва с едно плавно движение и прошепва:
— Знам, миличък, знам, че ми плащаш, пък и я се погледни, аз би трябвало да плащам на теб, голяма късметлийка съм…
Той се подсмихва, за да й покаже, че няма да се хване на курвенските й приказки, не е вчерашен, тя е уличница, докато той все пак е продуцент и е наясно с тези номера, с които тя се опитва да му смъкне още пари; жената обаче не иска пари. Вместо това казва:
— Скъпи, докато ми го даваш, докато ми вкарваш това голямо твърдо нещо, ще ме
