— Искаме да ви съобщим нещо. Нещо наистина вълнуващо.
Тя ме поглежда и аз не мога да се сдържа да не й изпратя двайсет и четири каратова усмивка.
— Не знам как да ви го кажа, затова ще карам направо — но искам да ви предупредя, че е абсолютно секретно и не трябва да излиза извън тези четири стени… Казват че в началото не бива де се съобщава никому, защото… е, знаете защо. Но ние сме толкова развълнувани, че не можем да го запазим в тайна. С една дума — ние забременяхме!
— Поздравления! — възкликва Джени, която е световен експерт номер едно по ентусиазираното поздравяване на хора. Тя започва да издава бухащи звуци, преминава в цвърчене, засиява като слънчево изригване и ни обсипва с целувки като участник в телевизионна игра. Следвайки нейния пример, Стела се присъединява към бухането, цвърченето, сиянието и целувките, след което двете с един мах се вдигнат и повличат Изи към кухнята.
По-късно през нощта двамата с бременната ми съпруга правим разбор на вечерта. Аз й разказвам за разговора с Тревър и Лий, а тя за нейния със Стела и Джени. Тъй като приятелките й не са толкова откровени, колкото моите — Лий например си призна, че за нищо на света няма да последва примера ми в близко бъдеще, — Изи споделя, че е почувствала различни степени на озлобление от новината. Не ожесточеното озлобление, с което ти забиват кама в гърба, а онова, което инстинктивно би проявило добро по природа дете, което все още не са обучили на маниери. Според жена ми Стела и Джени са реагирали така, защото новината ги накарала да се замислят за собствените си интимни връзки. В пълно противоречие с онова, което е споделил Тревър, Изи твърди, че Джени никога откакто са заедно не е повдигала пред него въпроса за деца: знаела, че тази тема е безпредметна заради разрива между него и Адалия.
Стела пък изиграла пасивно-агресивна комедийна сценка.
— Ти активира биологичния ми часовник, Изи — рекла тя с кисела усмивка. — Аз съм трийсет и три годишна жена, която ходи с двайсет и четири годишно момче, и докато то поиска деца, старите ми яйчниците отдавна ще са се спаружили.
Според Изи тя само наполовина се шегувала. След като Стела тръгна с Лий, Джени и Изи се отнасяха с нея като отчаяни стринки, а и тя самата не бе съвсем сигурна за връзката си. Като добри приятелки те не й казваха истината — която бе, че тя и Лий са обречени на провал от самото начало, защото не тези думи би искала да чуе. Вместо това я убеждаваха, че противоположностите се привличат, че любовта винаги побеждава и че накрая всичко ще се нареди.
Общо взето новината ни безспорно е предизвикала объркване и частично отчуждение у всеки един от четиримата ни приятели.
гледам
Следващият вторник, рано вечерта. Денят беше доста горещ и все още е топло. Хората са се разхвърляли по къси ръкави, а всички пъбове и барове, покрай които минавам, са заобиколени от клиенти, които пият под открито небе. Отивам към Ковънт Гардън да се срещна с Изи, за да излезем за пръв път от векове. Решили сме, че трябва да бъдем наистина печени родители, макар че всичко, което ни се иска да правим вечер след работа, е да си седим вкъщи, плътно сгушени на дивана пред телевизора. Накратко — да мътим. Но тази вечер сме на ринга, само за да докажем и покажем, че все още можем да го правим. Планът ни е да се видим с Лий и Стела, за да мушнем по няколко питиета на партито за откриването на нов бар на Джеймс Стрийт, след което да се срещнем с Джени и Тревър и да отидем в „Астория“ да слушаме жива музика — аз имам покана и съм запазил още пет места. После ще поостанем на купона след шоуто и ще се приберем у дома.
Изи ми се обажда, че ще закъснее половин час заради снимки в едно студио в Кентиш Таун. Включвам дискмена и се отправям към Лонг Акр, надявайки се да се разсея като позяпам по витрините и слушам стария албум на Елиът Смит „ХО“.
На половина път осъзнавам, че съм залепнал за витрината на един магазин. Поглеждам надписа над главата си — „Бейби Гап“. Озъртам се крадешком в двете посоки и влизам през вратата в място, което, по всичко личи, се намира на друга планета. Между рафтовете се разхождат жени от всички възрасти, които според мен са бъдещи майки, майки с деца, свекърви и тъщи или приятелки на майките. Аз съм единственото мъжко същество, което не е привързано с юзди или возено в детска количка. В едно от големите огледала зървам отражението си и осъзнавам, че стърча насред магазина като Гъливер сред лилипутите, но това не ме притеснява. Дискменът ми създава илюзия за недосегаемост, нещо като мантия невидимка, позволяваща ми да се скитам безпрепятствено!
Неочаквано ме привлича небесносиньо гащеризонче за деца от 6 до 8 месечна възраст. Откачам го, вдигам го високо във въздуха, както виждам, че правят много от клиентките в магазина, и въображението ми отново препуска като отвързано конче. Представям си моето бъдещо бебе, облечено в него, а после и с оранжева шапка за слънце, украсена с животински уши. Моето бебе ще бъде най-добре облеченото дете в детските ясли. След това откривам работно комбинезонче от лимоненозелено рипсено кадифе и с мен е свършено. Застанал в средата на магазина, аз материализирам образа на моето дете от глава до пети. Изи, решавам, ще бъде основният донор за външния му вид, защото има замисленото сладко личице, с което всяко дете ще напредне в живота. Аз може би ще се намеся с ушите или брадичката си, но като цяло искам бебето да прилича повече на нея, отколкото на мен. Личността му обаче ще бъде петдесет на петдесет наследена от двама ни. От мен то ще вземе относително аналитичния ум, способността да запазвам самообладание в кризисни ситуации и любовта към музиката. Изи ще му предаде своята щедрост, таланта си да действа успокояващо на хората и малка доза невротичност, за да не чувства превъзходство над себеподобните. Двамата заедно ще му предадем любовта си към писаното слово, чувството за хумор и способността да се обличаме с вкус. Останалото може да се вземе от различните родители, баби и дядовци, вуйни и вуйчовци, чичовци и лели и за късмет може би съвсем малко от някой неизвестен. Ето какво ме кара да си мисля детското гащеризонче, което държа в ръцете си. Кара ме да мисля, че всичко на този свят е възможно.
Десет минути по-късно телефонът ми зазвъня отново, предполагам, че се обажда Изи да ми каже, че е в таксито и скоро ще бъде при мен. Но не е тя. Една жена от фотостудиото в Кентиш Таун, където Изи е днес следобед, ми съобщава, че жена ми е откарана в болницата с болки в корема. Казва да отида колкото е възможно по-бързо. Напускам магазина тичешком.
думи
Наближава седем, когато влизам в акушерското крило на болницата Уитингтън. Казвам името си на сестрата и тя ме моли да седна, докато намери доктор, който да говори с мен. Не сядам, оставам като пуснал корени в пода, а очите ми са вперени във вратата, през която тя току-що е излязла. В таксито на път към болницата няколко пъти съм разиграл наум най-лошия сценарий. Повтарям си, че ако предусещам най- лошото, то вероятно няма да се случи.
Сестрата се връща с един доктор. Той е висок и млад, по-млад от мен, и аз си мисля, че това е добър знак всичко, което е учил, все още е съвсем прясно в главата му. Казвам си, че е човек, на когото мога да имам доверие. Човек, който няма да ме предаде. Докторът ме поздравява, ръкува се и ме отвежда встрани. Обяснява ми, че Изи е добре, но е пометнала. Допълва, че помятанията в ранния стадий на бременността са често явление, че стават по най-различни причини и че не бива да се отказваме, а да опитаме отново след известно време. Питам го дали мога да видя Изи, но той отвръща, че ще я посети консултант. В този момент се обажда пейджърът му и той се извинява — имат нужда от него някъде в болницата. Благодаря му, че е отделил от времето си, и се взирам в отдалечаващия се гръб. Сигурен съм, че е дал най-доброто, на което е способен, защото прилича на човек, който би го направил.
Знам, че трябва да се обадя на много хора, особено на майката на Изи и на моите родители, но не успявам да събера сили и да им кажа, че всичко е било напразно. Имената, които Изи и аз измисляхме, надеждите, които хранехме за бъдещето на нашето дете, любовта, която изпълваше сърцата ни — всичко напразно. Това мразя най-много — загубата на потенциал, хилядите неща, които нямаше да се сбъднат заради онова, което се бе случило. Не мога да открия никакъв извор на утеха. Каквото и да стане в бъдеще, това дете никога няма да се роди.
