Нетърпелив да получа повече новини за Изи, кръстосвам чакалнята. Взимам си чаша кафе от кафе- машината и го оставям да изстине. Купувам си „Марс“ от автомата до нея, разкъсвам обвивката и го хвърлям, докато накрая забелязвам нещо, което да отвлече вниманието ми — стойка с медицински брошури. Преглеждам дузина, за да открия нещо, което може би ще ми помогне. Ето. Взимам брошурата от стелажа, облягам се на стената и се зачитам.
Докато преглеждам съдържанието, не спирам да мисля за автора. Дали той или тя е журналист като мен и Изи? Дали изкарва прехраната си като пише статии за болниците, така, както аз пиша за музика? Опитвам се да си го представя как седи пред компютъра със списък от болести и страдания, които трябва да бъдат преведени смилаемо на нормален човешки език. Дали някога си представя хората, които ще го четат? Или просто сяда пред клавиатурата и добросъвестно описва всичко, което може да навреди на човешкото тяло? Когато приключвам с четенето, смачквам брошурата и я хвърлям в кошчето за боклук, което вече прелива от празни тенекиени кутии за напитки и пластмасови чаши за кафе. От всички факти в листовката в главата ми е останал само един — трийсет процента от първите бременности завършват с аборт.
Едно на всеки три човешки същества.
Оглеждам чакалнята и си избирам трима от дузината, които я населяват — младо момиче, което чете списание, жена на средна възраст с бинтован крак, сетне свеждам поглед към маратонките си и включвам и себе си в тройката.
Всеки път двама души се отървават, а един го отнася. В случая нещастникът съм аз. Само че не е честно. Фактът, че както каза докторът „понякога стават такива неща“, не ми помага да разбера защо стават, особено от гледна точка на поддържаната от мен изначално оптимистична теория, че на добрите хора не се случват лоши неща.
Когато най-накрая успявам да видя Изи, тя не изглежда ни най-малко променена. Все още носи същите дрехи, които я видях да облича сутринта. Сутринта, когато всичко бе толкова по-различно. Това ми навява мисълта, макар и мимолетна, че всичко е лош сън. Че всичко някак си е както трябва.
— Обичам те — казвам, като я прегръщам силно. — Ще се оправим.
— Аз не го обичах достатъчно — хлипа Изи и сълзи се стичат по лицето й. — Затова той си отиде.
— Не. — Изненадвам се, че е смятала бебето за момче. — Грешиш. Ти го обичаше. Обичаше го и за двама ни. И ако е било възможно по някакъв начин той да го узнае, знаел го е. Никой не е виновен, Изи. Просто това е една от нещата, които се случват.
минало
Когато новината се разпространява, всички са невероятно мили: Тревър и Джени уверяват, че са готови да помогнат с всичко необходимо, а Стела и Лий непрекъснато звънят да питат как сме. Наистина са добри приятели.
Няколко дни след като изписват Изи от болницата, решаваме да прекараме известно време далеч от Лондон и се отправяме към лятната къща на майка й в Уелс. Вероятно си въобразяваме, че ако не сме у дома, ще успеем да се отървем и от проблемите. Искаме само да престанем да мислим за онова, за което мислим постоянно, но не можем да се справим. Никой от нас няма смелостта да спомене думата аборт. Никой не иска да припомни на другия преживения ужас. Смешно е, разбира се, защото онези ключови часове в болницата не ни излизат от главите: връщаме се към тях поотделно, отново и отново, в желанието си миналото да не беше се случвало.
копнея
Когато се случи нещо ужасно и когато ти си в центъра му, имаш чувството сякаш никога няма да бъдеш отново същият. Струва ти се, че всеки ден от живота ти от тук нататък ще бъде потопен в еднообразна, потискаща сивота. Понякога мислиш, че никога няма да се усмихнеш отново. Сетне, разбира се, идва денят, когато яростта и горчивината отслабват, а катастрофата изглежда като далечен спомен от някакъв друг живот. Започваш отново да се чувстваш… окей. Не страхотно, не добре, но не и толкова зле. Можеш да се смееш, без да чувстваш вина. Да се усмихваш, без да ти се иска да плачеш.
Нещата се оправят, а Изи и аз се отнасяме един към друг милион пъти по-добре, отколкото когато и да било. Купуваме си нова кола — бял Мерцедес 280 SL от 1964 година, кабриолет и в сравнително добро състояние. Първия уикенд отиваме до Брайтън със свален гюрук. Така се чувстваме свободни. Отново се усещаме млади. Помятането на Изи ни е накарало да се почувстваме като пълноценни възрастни, което не допада и на двама ни. Колата ни възвръща младостта и правото да бъдем безгрижни.
благороден
Няколко седмици по-късно пътуваме с колата към ресторант в Ландбрук Гроув, за да се видим с Тревър и Джени. Вали дъжд и една от чистачките неприятно скърца. Човекът, от когото купихме колата, инсталирал компакт-дисково устройство, така че слушаме „Never a Dull Moment“ на Род Стюарт, точно музика за пътуване според мен. Двамата с Изи припяваме тихичко „You Wear It Well“, която и двамата смятаме за една от най-добрите песни, написани някога. На втория припев Изи неочаквано намалява звука. Понечвам да я попитам, но нещо ме спира.
— Дейв — започва тихо тя. — Мислех си за децата. Знам, че онова, което се случи, би трябвало да ме накара да искам деца повече от всякога. Но не е така. Трябва да бъда честна с теб… — тя се разплаква, после успява да преглътне сълзите и продължава. — Не съм сигурна, че мога да издържа това още веднъж. Просто не мисля, че ще успея. Съжалявам, ако ти приличам на страхливка. Наистина съм такава. Но… поне в близко бъдеще бих искала и двамата да забравим. Не мога… дори се страхувам да мисля какво ще стане, ако всеки път ще се провалям. Знам още преди да го кажеш, че не е задължително да става всеки път. Но за мен дори веднъж вече е прекалено много.
Отбивам колата встрани от пътя и я увещавам, че я разбирам. Казвам й, че аз също не съм сигурен. Уверявам я, че според мен ще бъде най-добре, ако засега забравим за децата.
тишина
Това решение се оказва повратен момент за Изи. То е импулсът, благодарение на който тя загърбва миналото и решава да живее за бъдещето. Това е моментът, в който Изи пак става старата Изи. Скоро всичко отново е нормално.
Всичко освен мен.
Въпреки че разбирам нейните опасения за опита да имаме друго бебе и макар далеч да не съм сигурен, че ще успея да понеса разочарованието още веднъж, истината е, че двамата стигаме до различни заключения за нашето бъдеще. Аз повече от всичко на света искам да имаме дете. Искам да бъда баща. Искам го повече от всичко, което съм искал някога в живота си. И понеже съм принуден да крия това от целия свят, се чувствам много по-тъжен и празен, отколкото когато и да било. Но не казвам на Изи. Не казвам никому. Това ще си остане си е моя тайна.
Част втора
(Ноември — декември 2000)
Хората ми казват: „Всичко, което пишеш, е за отношенията между хората.“ Отговарям им: „Че има ли нещо по-интересно? Съществуват милион вариации. Бих могла да напиша милион песни за тях.“
