на работа
В понеделник сутринта малко преди десет сядам на бюрото си и включвам компютъра, заслушан в тихичкото му цвърчене за „добро утро“. Както всички добри чиновници, и аз нямам намерение да го използвам в близкия половин час, но го включвам само за да обявя пред света намеренията си, че скоро имам намерение да се заловя за работа. В „Лаудър“ е прието да се работи до късно, така че шефът не се тревожи много-много, когато някой от нас не дойде точно в десет сутринта — в девет случая от десет обикновено си отспиваме заради ангажиментите от предишната нощ — концерти, купоните след тях, жива музика, изобщо, изпитанията, на които се подлагаме в името на работата си. Аз обаче не съм ходил на подобни среднощни мероприятия от доста време. Просто нямам желание.
Рутинната ми програма за първия половин час работа включва закуска на бюрото — препечена кифличка с кафе — след което преглеждам всекидневната преса. Но днес в офиса е пристигнал новият брой на нашето списание, така че започвам да го прелиствам. Обичам да препрочитам материалите, които аз съм написал. От лявата ми страна редакторът Бил Рийд седи с крака върху бюрото и слуша промоционален запис от новия албум на Бъста Раймс на редакционната уредба, отдясно щатният автор Джон Касиди преглежда сутрешната си поща. На бюрото отсреща помощник-редакторът Марк Атууд спори по телефона с приятелката си. Всички от дизайнерския отдел са седнали пред компютрите си в задната част на офиса. Тримата от производствения отдел са в центъра на офиса, а останалите от редакцията — Кол Кемпбъл, редактор на новините, и Лайъм Бърк, младши автор, са потънали в разговор край принтера. Единственият, който липсва, е Ник Рандал — главният редактор на „Лаудър“.
Тъкмо се готвя да започна с прегледа на новия брой, когато Криси ми връчва старомодна паметна записка. Всеки ден получавам поне дузина бележки по имейла, повечето от които пренебрегвам, защото обикновено с отнасят за досадни теми като канцеларските материали. Бланката в ръцете ми обаче е знак за лоши новини. Тя казва: „Не ме пренебрегвай!“ И докато заедно с останалите си колеги се отправям към заседателната зала, както призовава записката, стомахът ми тревожно се свива Доста точно предчувствам какви ще бъдат лошите новини, които предстои да чуя.
спад
Пристигнали са последните данни за продажбите на „Лаудър“ и новините са лоши. Списанието ни отбелязва най-силен спад на читателска аудитория не само сред музикалните заглавия, но в целия издателски сегмент. Статистика като тази, както ни обяснява заместник изпълнителният директор, може да означава само едно: „Лаудър“ ще бъде закрит незабавно. Заради непрекъснато падащия ни тираж Изи още миналата година ме бе предупредила да напусна кораба, но аз я уверявах, че така е в цялата музикална индустрия. Ако поп изпълнителите не пускат високопрофесионални албуми, за които хората искат да четат, нищо чудно, че трябва да се борим, за да задържим продажбите. Освен това бях убеден, че „Лаудър“ може да се измъкне от затишието с издути платна.
Закриването на едно списание не е голяма изненада в този бизнес и ми се е случвало по-често, отколкото бих искал да си спомням. Започнах първата си работа като музикален журналист на свободна практика през далечната 1992 година в „Старт“ — списание, което спря след първите осем броя. След това, тъй като твърдо бях решен да не правя нищо друго освен да пиша за музика, си изкарвах хляба като от време на време подготвях прегледи за седмичния музикален вестник „Саунд Клаш“, преди да преглътна гордостта си и да продам свободата си заради няколко заглавия, които никога няма да се изявят в биографията ми: „Ти Ви“, „Кейбъл енд Сателайт Плас“ и „Кериърс Чойс“. Намерих първата си работа на постоянен договор като стажант журналист в едно ново музикално издание, наречено „Компакт“, което спря само след два броя. Шест месеца по-късно станах щатен журналист в „Ъп“ — списание за музика и лайфстайл, насочено към мъжката аудитория от 18 до 25 години, което просъществува две години. След него работих на хонорар за „Билоу Зироу“ — универсално списание за мъже и жени, сгромолясало се след около година. Към този момент обаче репутацията ми като автор вече бе достатъчна, за да ми осигури поста старши редактор в „Лаудър“. Задържах се в него пет години, повече отколкото на която и да е друга работа. А ето че сега и това свърши.
Като се има предвид относително приличното обезщетение и очакването, че няма да бъде толкова трудно да си намеря друга работа, съм доволен от новопридобитото си положение на безработен. Може пък това да е тласъкът, от който се нуждая, за да направя нещо ново. Обичайният изход за един трийсет и кусур годишен музикален наемен писач е да се насочи към издания за по-възрастната аудитория, които за мен са равнозначни на някой от онези ужасни концерти, възраждащи осемдесетте, на които оплешивяващи останки от някога велика банда манифестират по сцената, без да си дават сметка за пародията, в която са се превърнали. Другата възможност е да отида в някой национален вестник като един от рок критиците, чиито снимки стоят до колонките им. Неколцина музикални журналисти, от които се възхищавах в моята младост, го направиха, и въпреки че е приличен компромис, не мога да спра да мисля, че повече напомня на признаване на поражението. Какъв е смисълът да пишеш за хора, които нямат достатъчно интерес към музиката, за да си купят специализирано издание? Защо да си правиш труда с музикален преглед, когато единственото, което читателите ти искат да прочетат, е кой диск да си купят, за да озвучат следващото си вечерно парти? Искам да продължа да пиша за музика и да пиша за аудитория, която ще я оценява по начина, по който трябва да се оценява: когато музиката е в сърцето и главата ти и означава за теб повече, отколкото животът и смъртта.
купувам
Девет вечерта е, седя на стола в кухнята и пия бутилка бира „Бекс“, докато Изи приготвя вечерята. Прекарал съм по-голямата част от моя свободен ден заедно с бившите ми колеги в „Орела“ на Чаринг Крос Роуд в опити да удавим колективната си мъка. Щом бе научила новината за закриването на „Лаудър“, Изи ми звънна по мобилния. Беше сърдита, че аз не съм й се обадил веднага. Преговорихме различните възможности и скоро осъзнахме, че нещата не са чак толкова лоши. Да, наистина трябваше да плащаме ипотеката, кредитната карта и банковия заем, но благодарение на парите, които Изи бе наследила от баща си, имахме достатъчно спестявания в различни сметки с високи лихви, за да не изпадаме веднага в паника. И преди се бях справял с подобни удари, а жена ми бе сигурна, че и сега ще се справя. Междувременно просто трябваше да си намеря някаква работа на свободна практика и имайки това наум, Изи е първата, която ми отправя предложението.
— Защо не напишеш нещо за „Фам“ — казва тя, докато мие ръцете си под чешмата. — Ти си добър — продължава. — Би могъл да водиш една от онези прочувствени рубрики от типа „За какво мислят мъжете“. Само да видиш какви момчета ни пишат тези неща — съмнявам се, че някой от тях е имал връзка с момиче не само в близкото минало, така че на кого му пука какво мислят те? Ти си готин мъжкар, който слуша сериозна музика на своята сериозна уредба със сериозните си слушалки, защото партньорката му не позволява да я пуска високо, тъй като гледа телевизионни сериали с мускулести типове. Съществуват милиони като теб и аз съм напълно сигурна, че 90% от читателките на „Фам“ си имат по един такъв вкъщи — смее се тя. — А ти си много добър в тази работа, Дейв. Жените ще си падат да знаят какво става в главата ти. Какво говоря? И аз си падам.
Колкото и да уважавам работата на Изи, дълбоко в сърцето си й прощавам само защото е момиче. Истината е, че не мога да понасям тъпотиите на женските списания. Мразя хороскопите и здравните колони. Мразя страниците, посветени на мода и грим. Особено мразя съветите за секс от рода на „как да постигнем многократен оргазъм“ и безкрайните статии за това как да направим връзката ни „продуктивна“. За мен да пишеш за музика, означава да пишеш за наистина важните неща в живота, докато да пишеш за любовните взаимоотношения е страхотен начин да убедиш модните къщи, фирмите за козметика и производителите на замразени нискокалорични храни да участват с реклами за милиони лири.
— О, благодаря — отвръщам — но без мен. Аз съм музикален журналист, Изи. Това мога да правя. Не мога да пиша за чувства. Не мога да пиша за сърдечни връзки. Всичко това е прекалено…
