че шестима от шестима са съгласни, че единственото нещо, което бихме искали от жените в живота си, е да ни казват кое е правилно, вместо все да ни оставят да гадаем. Както каза приятелят ми Тревър: „Ние сме разумни хора. Ако те ни говореха с устни вместо с мозъчните си вълни, щяхме да знаем какво точно да правим.“ Е, вие сте на ход. Запазете игричките с гатанки за Коледа при баба и дядо, оставете психическия обмен на мисли за екстрасенси като Юри Гелер и започнете да разговаряте с мъжете си като с обикновени човешки същества.
впоследствие
Изи харесва статията. Всъщност я харесва толкова много, че изпраща копия до всички във „Фам“ — да се позабавляват. Оценката — написаното е толкова сполучливо, че ще го пуснат в следващия брой. Чувствам се много гот. Сякаш съм в началото на нещо ново. Толкова съм въодушевен, че, както бях обещал на Изи, през следващата седмица се обаждам на всички приятели в бранша. Предлагат ми прилично количество поръчки — няколко отзива за концерти за национален вестник (които приемам), два обзора за следващата седмица в „Лууп“ — музикално списание, което бе основен конкурент на „Лаудър“ (отхвърлям ги поради гордост), безкрайно много призиви да подпомогна едва кретащи музикални уеб страници (които също отхвърлям). Никое от тях обаче не ме привлича така, както статията за „Фам“. Всичко ми изглежда толкова сухарско и до болка познато, че едва съумявам да се мотивирам. Дори сериозно се замислям дали да не променя кариерата си, да започна нещо различно от музикална журналистика. Например да стана гимназиален учител но английски или да взема следдипломна специализация. Привлича ме всичко с изключение на онова, с което съм се занимавал през последните десет години.
избор
В осем часа вечерта следващия петък Изи, нашите приятели и аз сме в местния видео клуб на Фортис Грийн Роуд. Клубът е пълен с хора като нас… понатрупало години поколение, за което да си седиш вкъщи и да гледаш видео се превръща в заместител на „да обиколим клубовете и да прекалим с пиенето“. Тук сме повече от половин час и все не можем да постигнем съгласие. Лий е гледал всичко, което предлага видеотеката. Стела и Джени са гледали „Гладиатор“ два пъти, докато е вървял по екраните, и искат да го гледат отново. Изи настоява да вземем „Перфектна буря“, защото бил пример за най-добрата кинематография, която изобщо можела да се види, а не защото, както подчертава с доволна усмивка тя, е обсебена от идеята да поглъща образа на Джордж Клуни, облечен в мокра фланелка. Тревър, който е голям почитател на плоските холивудски комедии, не може да избере между „Ах, тази Мери“ и „Американски пай“, но е съгласен да приеме нашия избор.
Единственият човек, който не изказва мнение по въпроса, съм аз. Не съм решил все още, защото обикалях из магазина и гледах рафтовете с излезли през годините видеокасети, като си съставях наум списък на филмите с бебета. Ето междинния резултат: „Трима мъже край люлката“, „Да отгледаш Аризона“, „Виж кой говори“, „Девет месеца“, „Бебето на Розмари“, „Тя ще има бебе“.
Списъкът можеше да бъде забавен, ако не е толкова тъжен.
ден
Късно същата нощ, след като сме изгледали „Гладиатор“ и вечеряли пица, не мога да заспя. Опитвам се да определя защо толкова отчаяно искам да бъда баща. Стигам до заключението, че желанието ми вероятно е по-малко свързано с тиктакането на въображаемия биологичен часовник — въпреки че сигурно и това има някакъв смисъл, и повече с връзката ми с Изи. В края на краищата, това си е класическият гвоздей в телевизионната сапунка — жената забременява с надеждата, че ще обвърже по-силно мъжа си — само че в случая жената съм аз. Освен това не смятам, че има нещо сбъркано във връзката ми с Изи. Аз я обичам. Тя мен също. Понякога се караме за глупости, но винаги се одобряваме. Къде е проблемът?
Чудя се дали съм отегчен, защото толкова дълго време съм само с една жена. Но отговорът отново е не. Щастлив съм с нея. Щастлив съм, че сме заедно. Много хора наричат нашия начин на живот завиден. И двамата имаме (по-точно аз имах) добра кариера, а благодарение на парите, които Изи наследи от баща си, стъпихме в сферата на собствеността без да е необходимо да ипотекираме душите си. В известен смисъл притежаваме всичко — но някак си то няма никакво значение.
Разбира се, аз не смятам, че животът ни е безсмислен без бебе. По-скоро чувствам, че детето ще ни донесе допълнителна причина да ставаме сутрин, да се стараем да постигнем нещо. Някои хора не се нуждаят от допълнителна причини, за да върви животът им. Знам това, защото бях един от тях. Но някъде по пътя преминах в противниковия лагер — сега съм от онези, които се нуждаят от деца, както се нуждаят от въздух, за да дишат. Никога не съм харесвал прекалено силно да имам нужда от някого или от нещо. Едно от нещата, които ме привлякоха най-много у Изи, беше, че тя е тъй силна, тъй независима. Може би това е проблемът ми — след цялото време, което сме преживели като отделни личности, сега искам да бъдем едно.
младост
Вторник сутринта е. Седя на кухненската маса пред портативния си компютър и пиша статия за концерта, на който бях предишната вечер. Мобилният ми звъни. Дисплеят твърди, че „номерът не може да бъде идентифициран“.
— Ало?
— Здрасти, Дейв, аз съм.
Джени.
— Здрасти, Джен. Какво мога да сторя за теб?
— Какво правиш?
— Пиша статия за един концерт.
— Добри ли бяха?
— Кои? Групата ли?
Тя се разсмива.
— Ами да, групата. Разбира се, че за тях говоря.
— Не бяха особено оригинални.
— Това ли смяташ да напишеш в рецензията си?
Този път аз се засмивам. Джени никога не ме разпитва за музика, ако няма намерение да ме помоли за нещо друго.
— Какво целиш? — осведомявам се.
— Нуждая се от огромна услуга.
— Давай.
— Току-що прочетох онази статия, която си написал за списанието на Изи и… е, чудя се дали няма начин да направиш нещо и за мен.
— За какво?
— Съвсем кратко материалче. Четиристотин думи, не повече. Мисля, че за теб ще бъде много просто. Ти наистина си талантлив. Ще изкараш лесни пари.
Долавям отчаяние в гласа й.
— Хлапешка статийка за лъжите, които момчетата в пубертета говорят на момичетата — продължава тя. — Няма да ти отнеме много време и макар да знам, че винаги си се шегувал с работата ми, аз…
— Добре, имаш я — потвърждавам.
— Какво?
— Казах, че ще я напиша. Остава ми съвсем малко, за да довърша тази рецензия. Още половин час и се хващам за твоя опус.
— Дейв — изрича Джени, — ти си един истински спасител.
