— Всичко, което поискаш.
— Колко ще получа?
— Триста и петдесет лири. Това е стандартният хонорар за нов сътрудник.
— Ще го направя за четиристотин.
— Триста и петдесет. Съгласявай се или довиждане.
— Съгласен, но при едно условие.
— Какво?
— Да спя с редакторката, която ми уреди работата.
пиша
Започвам да пиша материала в неделя късно следобед, докато Изи преглежда неделните вестници. Първоначално не приемам работата на сериозно и първите ми наброски са толкова ужасни, че прибавям още и още, редактирам и зачерквам и пак дописвам и пак редактирам. Когато го завършвам в понеделник следобед, очеркът е 1200 думи, прекалено дълъг, поувлякъл съм се. Чувствам се странно, пишейки статия за подобен читателски кръг. Имам усещането сякаш използвам някаква различна част от мозъка си. Но в същото време изпитвам истинско облекчение, че не се налага да търся надути синоними за „боклук“, нито да свалям от запис плещенията на някои певци, опитвайки се да ги направя да звучат разбираемо. Фактически за пръв път от доста време съм искрено вдъхновен от работата, която върша. Докъм три часа успявам да съкратя статията до 800 думи. Озаглавявам я „Изкуството да говориш без думи“ и я изпращам по електронната поща на Изи в офиса.
говоря
До: izzy.harding@bdp.co.uk
От: dave_atc0l@hotmail.com
Относно: Статия за „Фам“
Скъпа моя,
Прилагам статията, която ти обещах. Тя е искрена, пълна е с дребни клишета и все едно не съм я писал аз. Не съм голям фен на провокиращите сексуални стереотипи, но сметнах, че в този вид творчество трябва да се проявя малко повече като пич, и макар ти никога да не си била особено веща в изкуството да говориш без думи, познавам доста жени, които са.
Обичам те
P.S. Ще забележиш, че за да илюстрирам различните гледни точки, съм използвал анекдоти, разказани от нашите приятели. Мислех си да променя имената, за да предпазя невинните от обругаване, но я виж колко по-смешно е така.
Представете си следната сцена: моят приятел Тревър стои пред щанда в „Уокс Лирикъл“ с приятелката си, когато забелязва онзи ПОГЛЕД.
— Какво? — пита разтревожено той.
— Знаеш какво — тросва се тя.
— Не знам — в гласа му има протест.
— Ако ме обичаше, щеше да знаеш — отвръща тя, след което изфучава като тайфун, оставяйки го с кутия ароматни свещи в ръце.
Когато след няколко дни Тревър сподели тази история с мен и останалите ни приятели в кръчмата, всички кимнахме в знак на мълчаливо съгласие.
— Това е изкуството на жените да говорят без думи — обясних аз. — Може да ти провалят целия ден.
Изкуството да говориш без думи (ще го наричам оттук нататък ИДГБД) отдавна е източник на объркване и страх сред мъжкото съсловие. Спомням си един случай, когато бяхме с група другари — повечето мъже — в една кръчма и наша близка приятелка влезе разплакана. Тя обмени само един поглед с моята по-добра половинка, след което изчезна в тоалетната.
— Какво става? — попитах моята прекрасна лейди.
— Скъсала е с Тони, току-що се е скарала с майка си, котката й е болна, не може да реши за безръкавната рокля на цветя, която видяла в „Куукеи“ и… Ох, ами да, не понася работата си.
— И ти научи всичко това от един поглед? — попитах.
— Разбира се — отвърна тя. — Не е ли очевидно?
Добре, гореописаното може да е малко преувеличено, но не е далеч от истината. Когато ИДГБД се използва като инструмент за добро, то е удивително и прекрасно умение, но когато се използва като инструмент на злото (т.е. срещу мен), тогава е страшно.
Първата ми среща с ИДГБД стана, когато бях в тийнейджърска възраст, докато се мотаех из парка. Мислех си за разни мои работи, когато някакво случайно момиче се появи отникъде, застана до мен, вися половин час без да каже нито дума и изчезна. На следващия ден в училище разбрах, че Мелани Чисък и аз сме официални гаджета. Как стана това? Благодарение на ИДГБД, ето как. В нейния свят да стои до мен е равносилно на обяснение в любов, докато в моя свят това означава, че или се е загубила, или е объркана, или чака автобуса. Много конфузно положение.
През последните петнайсет години свикнах да мисля, че ставам все по-умен и по-умен, но когато се сблъскам с ИДГБД, отново съм толкова безпомощен, колкото като тийнейджър. Например, с жената на моя живот неотдавна бяхме на парти. Побъбрих с няколко човека, които не познавах, потанцувах и малко след два се прибрахме вкъщи. Мислех, че е била приятна вечер. В колата обаче бях подложен на мълчаливо мъчение. След куп молби и увещания бях осведомен, че съм се провинил като човек, с когото е флиртувано.
— Но коя е флиртувала? — попитах шокиран.
— Онази повлекана, дето й се виждаха циците.
— Коя по-точно? — настоях.
— Дори не знаеш, така ли? — изплака тя.
Скъпи дами! Онова, което трябва да осъзнаете за нас, мъжете, е, че ние сме много просто устроени същества — каквото виждате, това е. Четенето между редовете не го умеем. Направо сме неграмотни. Ето защо е жестоко и подло да ни се сърдите, че без вашите обяснения не разбираме защо сте разстроени. Все едно да напляскате кученцето си задето се е изпишкало на килима, когато в кухненското чекмедже лежи документ от седем страници, в който ясно сте му обяснили, че това не бива да се прави. Подобно на кученцата, мъжете не могат да четат документи от седем страници, нито да намерят нещо в кухненското чекмедже, а най-вече не могат да, четат женските мисли. Което е обяснението защо, ако ни попитате знаем ли какво ви измъчва, ние непременно ще сбъркаме. Не го правим нарочно, а единствено и само заради предположението, че приличате поне малко на нас. Това означава, че в главите ни не би трябвало да има много повече от безкрайни списъци с десетте най-любими неща, снимки на голи жени и пухкави облаци. Дори ако се постараем да се поставим на ваше място, това би представлявало голям проблем. Да сте се опитвали да вървите с чифт плетени терлици на токчета, които са ви няколко номера по-малки? Същото е.
Отговорът на проблема е, боя се, очевиден. Експресно допитване до моите приятели в кръчмата показа,
