Дори не се старая да завърша изречението. Изи се разсмива, очевидно развеселена от ужаса, който мисълта да пиша в списание „Фам“ предизвиква у мен.
— Прав си, предполагам — съгласява се тя. — Ужасна идея. Не мога да си представя, че ще напишеш дори едно изречение за нас. Нямаш подходящата настройка. Ако те помоля за текст на тема какво мислят мъжете, ще напишеш само една дума — „нищо“.
— Вярно е — казвам. — Тук, освен голи жени, няма нищо друго — почуквам с пръст по челото си. — Мъжете са визуални създания. Ако мислим за нещо, в девет случая от десет то е нещо точно под носа ни. Като това например — махам към юката върху кухненския телевизор. — Не мога да преброя колко пъти, щом включа телевизора, започвам да размишлявам за това цвете — какво ли би си мислило, ако цветята можеха да мислят, дали ще умре, ако си няма саксия, как е възникнала думата „юка“ и дали звучи глупаво, или не. Накрая се хващам, че мисля само за голи жени, и си лягам.
— Под голи жени имаш пред вид мен, предполагам? — ухилва се Изи. Чувала е моята тирада много пъти и признава, че я намира мила.
— Разбира се. Искам да кажа, скъпа моя жено, че в главата ми няма нищо друго, никакви тайни мисли; само мисълта за изключителното разнообразие на растенията от рода „юка“.
— Наистина ли си мислеше за юката миналата нощ?
Кимам.
— Значи можеш да мислиш разни глупости за юката просто защото е точно пред очите ти, а не да използваш това време далеч по-мъдро, например, като мислиш за мен?
Кимам отново.
— Прав си — съгласява се Изи, като намалява огъня под тенджерата със спагети. — Би трябвало да запазиш тези ценни размисли за себе си. Много съм щастлива, че съм се родила момиче. — Тя ме целува и изцежда спагетите. — Дейв?
— Ъхъ?
— Какво мислиш точно сега?
— Сега?
— Да, сега.
— Мисля си за оня пич, който е изобретил спагетите. Как му е дошла такава велика идея в главата и дали, нали разбираш, е имало провали, преди да се стигне до успех. Например неща, които са можели да станат спагети, по не са.
— Знаеш ли какво? — усмихва се Изи. — Понякога наистина те мразя.
— Знам.
Но истината е, че не съм си и помислил за спагетите. Мислех и все още мисля за Изи — каква страхотна жена, каква фантастична съпруга е тя и каква прекрасна майка би излязла от нея.
сън
Събота сутрин е, няколко седмици по-късно. Навън има сняг и апартаментът ни е леден, защото централното отопление ни играе номера. Изи и аз лежим в леглото и преглеждахме сутрешната преса — „Индипендънт“, „Гардиан“, „Таймс“, „Телеграф“ и „Мейл“ и всичките им приложения. За нас, както и за повечето журналисти, работещи в списание, това е важен навик, защото първото нещо в понеделник, от което повечето от нас се боят, са оперативките, на които трябва да предложим свежите си идеи за следващия брой. В девет случая от десет обаче никой не ражда такива, ето защо ги крадем от съботните и неделните броеве на вестниците. По ирония на съдбата повечето журналисти от вестниците, които излизат през уикенда, също нямат идеи за своите оперативки, освен онези, които са откраднали от списанията — един вид симбиоза между месоядни.
— Ще погледнеш ли това? — размахвам пред лицето на Изи вестника, който чета от половин час.
— Да погледна какво?
Показвам й снимката на една селска къща в Кумбрия на пета страница на „Таймс“ в раздела „Недвижими имоти“. Странното е, че никога не поглеждам раздела за имоти, нито пък Изи. Обикновено трупаме тези страници в кухнята, тъй като по размер отговарят точно на коритото, в което се облекчава Артър.
— Виждаш ли тази селска къща? — питам, показвайки снимката с носа си, защото все още държа вестника с две ръце. — Струва малко повече от цената, която платихме за този апартамент.
— Е, и?
— Ами можем да го продадем и да се преместим да живеем там. Какво ще кажеш?
Тя се вглежда по-внимателно.
— Пише, че се нуждае от сериозен ремонт.
— Колко му е да го направим.
— Дейв, ние няма да правим нищо. Обикновено наемаме хора, които да свършат тази работа вместо нас.
— Можем да напуснем Лондон. Това ще улесни живота ни.
— Като си купим селска къща?
Кимам.
— Хайде да го направим — казва Изи.
— Наистина ли?
— Не, шегувам се — отсича тя.
— Аз обаче съм сериозен. Смятам, че трябва да обмислим възможността да се преместим в провинцията.
— Защо?
— А защо не?
— Но какво ще правим в провинцията? — пита тя, като се завърта на една страна, за да се върне към статията си.
— Всичко, което си поискаме. Ти можеш да напишеш роман. Аз мога да работя на свободна практика или… откъде да знам.
— Забелязал ли си, че единствената причина, поради която можем да си позволим ипотеката, е, че живеем в Лондон?
— Да. Живеем тук, за да печелим добри пари, но животът е прекалено скъп. Ако се преместим, ще печелим по-малко, но ще получаваме повече срещу парите си.
— Точно така. — Тя прави пауза, изчаквайки ме да кажа още нещо. Аз си мълча. — Тогава? — продължава Изи. — Съгласен ли си да останем в Лондон, докато остареем и побелеем?
— Предполагам — отговарям, но очите ми прескачат на едно имение от шестнайсети век в Еършир за 1,4 милиона лири — без пари.
Настъпва продължителна тишина, след което Изи се обръща към мен с въздишка.
— Знаеш, че те обичам, нали?
— Да.
— Знаеш, че имаме това малко и дребно нещо, наречено ипотека, нали?
— Така ли?
— Да, точно така. И то между другото означава, че всеки месец трябва да плащаме на банката определено количество пари, за да не ни вземат дома. Това е доста просто споразумение между тях и нас — с изключение на изискването, че трябва да имаме известна сума в банката.
— Искаш да си намеря работа. Това ли искаш да кажеш?
— Точно това.
— На твое място не бих се притеснявал — изричам безгрижно. — Ще си намеря някаква работа. Мисля по въпроса. Имаме доста приятели в бизнеса, един или двама все ще ми подхвърлят някое парче на хонорар. — Замислям се за момент. — Знаеш ли какво? Ще ти кажа нещо, само за да ти покажа колко съм готин. Съгласен съм дори да ти напиша статия на тема сърдечни връзки. — Намигам й с единствената цел да я подразня. — Нещо хубаво и затрогващо за мъжете. Не може да е чак толкова трудно, а?
— По-трудно отколкото си мислиш — отвръща тя.
— Е, какво да напиша?
