през дясната си ръка и грабвайки от масата огнивото, той бързо изчезна в същия люк, през който току-що моряците от „Бетси Ан“ бяха изнесли навън нещастния пленник.
Междувременно моряците изпитаха голямо удовлетворение от това да видят как възвръщат живота на клетото съсипано от изтезания човешко същество, за което вероятно допринесе колкото свежият чудотворен нощен въздух, толкова и налятото в устата му освежаващо питие. На челото му започнаха да слагат мокри кърпи и направо бе трогателно да се гледа как суровите моряци с почти женска нежност и загриженост полагаха усилия да направят постелята му по-удобна или да допринесат с нещичко за облекчаване на болките му.
Но въпреки всичко взаимовръзката между нещата в цялата история все още си оставаше загадъчна — откъде се бе взел този пиян груб и див тип съвсем сам в каютата, как бе попаднал пленникът долу в тясното помещение, макар че в главата на щурмана започна да се поражда едно неясно подозрение. Във всеки случай при дадените обстоятелства той реши да не изчаква настъпването на деня, а предпочете незабавно да се върне на борда с онова, което бяха изкачили вече на палубата, и заедно с пленника и ранения нещастник, който там можеше да бъде по-добре гледан, отколкото тук. А успееха ли да подобрят здравословното състояние на горкия човечец дотам, че да може да им каже поне нещичко за случилото се, тогава може би капитан Уилки щеше да вземе решение да се забави един ден, за да изпрати голямата лодка още веднъж до заседналия кораб… винаги си заслужаваше труда… Обаче пленникът…
— По дяволите! — възкликна внезапно щурманът, когато се сети за него. — Джон, какво търсиш ти тук на палубата? Нали долу в каютата…
Той не успя да довърши изречението си, понеже в същия миг страхотен удар разтърси целия кораб и едновременно с него изригна огнен стълб, разхвърляйки наоколо дървени парчета и други отломки, някои от които паднаха чак в блъскащия се в рифовете прибой.
Изплашените моряци светкавично наскачаха и за миг останаха неподвижни като окаменели — сякаш очакваха втори удар, който несъмнено щеше да разкъса кораба окончателно. Обаче от страната на кораба, обърната към морето, бълваха само кълба черен, зловещ дим, носещ миризма на барут, а ето че в този миг той започна да излиза и от все още отворената врата, водеща от главната палуба към каютите.
Изглежда, трясъкът на експлозията изтръгна даже ранения от неговия унес. За пръв път той отвори очи и се огледа объркано.
— Каютата гори! — извика в този миг боцманът.
Раненият понечи да каже нещо, но през отворената му уста не излезе нито звук. Той повдигна леко ръка, а после отново се отпусна неподвижно било от изтощение или защото пак изгуби съзнание.
Но в този момент нещо друго прикова вниманието на хората. Нейде от долните помещения проехтя безумен разкъсващ нервите рев на ужас.
— Това е онзи мерзавец, който е запалил барута! — извика щурманът и се втурна със скокове към горната палуба и с първия попаднал в ръцете му предмет разби дебелото стъкло на палубния люк, за да открие път поне за дима от каютите. Това наистина помогна. През отвора, който барутът сам бе пробил в кораба, през горния люк и вратата димът устремно заизлиза на открито, но това не беше вече само барутен дим, защото вероятно долу се беше подпалила и разхвърляната наоколо слама от сандъците с вино и след белезникавия барутен дим последва гъст черен пушек.
Все по-пронизителни ставаха крясъците на сполетения от ужасната си участ човек и щурманът, след като разбра, че отгоре няма да успее да влезе в помещенията, и най-малкото, че нищо не можеше да се различи от това, което става вътре, а и основателно се опасяваше, че при тази тъмнина самият той ще падне някъде, изведнъж се сети за изкъртените от тях дъски на средната палуба и извика на двама от своите хора да го последват.
Тук димът не беше толкова непоносим, тъй като въздушното течение го носеше повече нагоре, и насочвани от безумните крясъци на затворения във вътрешността на кораба човек, те се запромъкваха навътре с фенери в ръка. Но не стигнаха далеч, само успяха да различат, че там долу експлозията беше разхвърляла сандъците един през друг и няколко греди от тавана бяха паднали… в този миг лумнаха ярки силни пламъци… последва още един неистов крясък, а после в злокобното помещение се възцари мъртвешка тишина. Долавяше се само пропукването на горящата слама и дърво.
На моряците едва им остана време самите те да се върнат, за да не бъдат задушени от горещината и дима, а и вече беше крайно време да напуснат кораба.
Междувременно боцманът беше вече проверил дали някое от падащите наоколо дървени парчета не бе разбило или зле повредило тяхната лодка, тъй че да не могат да рискуват да излязат с нея в морето. Но за щастие тя се намираше до левия борд на кораба, докато експлозията бе станала откъм десния му борд, беше разкъсала само онази страна, а в същата посока бяха летели и отломките.
Веднага щом се озоваха на палубата, всички заедно се заловиха да пренесат ранения в лодката, а после да спасят каквото могат от стоките, които за щастие бяха вече изнесли горе. За тази цел двамина от хората преместиха лодката напред към носа на кораба, където огънят все още нямаше да им пречи, и товаренето потръгна бързо и безпрепятствено.
И действително, изглежда, огънят отначало не напредваше тъй бързо, понеже все още го задушаваше димът, причиняван от големите количества слама в трюма, а също така нямаше защо да се страхуват, че заседналият върху коралите кораб можеше да потъне под краката им. Със самия кораб нямате какво повече да се церемонят, тъй като вече нямаше възможност да бъде спасен. Ето защо там, където стоеше лодката им, само за секунди изпотрошиха и махнаха горната част на фалшборда, така наречения monkeyrailing12, и избиха една от подпорите на релинга, та по този начин почти да изравнят вече откритата палуба на дълбоко затъналия кораб с борда на тяхната лодка, тъй че бе необходимо само да избутат в нея сандъците и другите предмети след което хората нахвърляха вътре и каквото можаха набързо да докопат и да спасят от брасите в другите части на такелажа.
Но огнената стихия, завладяла вече кораба, не им остави много време за тази работа. Пламъците, които подпомагаха действията им със светлината си, бяха обхванали насмоления такелаж и мигновено се пренесоха от бизана на главната мачта и щом катранът разтече, те светкавично се втурнаха нагоре по вантите и фордуните, пропълзяха напред чак до фокмачтата. След това първите прегорени фордуни започнаха да падат отгоре и когато се удареха в палубата, пръскаха искри далеч наоколо. Не само над бака започнаха да тлеят навитите на руло въжета, ами дим забълва и от форпика, тъй като и огънят от средната палуба се беше разпространил бързо.
Крайно време беше моряците от „Бетси Ан“ да напуснат горящия кораб, ако не искаха да се изложат на опасността даже палубата, на която стояха, да се овъгли отдолу и да се продъни заедно с тях. Вече и трите мачти буйно горяха и рухнеше ли някоя от тях върху лодката им, тогава щеше да бъде отрязан пътят за отстъпление.
Самият щурман даде знак за отплаване, като скочи в лодката и взе кормилното гребло. Все още липсваше Боб, но ето че се появи запъхтян и той, носейки едно предварително отделено настрана сандъче с пури, единият ъгъл на което вече бе започнал да тлее.
Опряха греблата в корабната стена, отблъснаха лодката и тя бързо заплава покрай горящите корабни останки, навлизайки отново в тесния канал, който щеше да я изведе извън коралите в открито море. Но едва се бяха отдалечили на стотина крачки от корпуса на кораба, когато и предната му част бе обхваната от пламъците, тъй че сега огънят го погълна от всички страни. Наистина бяха използвали последния момент, за да се скрият. Горящият кораб осветяваше морето наоколо, като че беше ден, а пенестите корони на вълните от прибоя пламтяха с някаква особена зловеща червена светлина. Но морето беше спокойно и те можеха да се надяват даже в непрогледна нощ пак да намерят канала, в който бе навлязъл и „Бетси Ан“, като вдигнеха ветрилата и се придържаха покрай белите гребени на прибоя, докато стигнеха до неговия край, а с това и до устието на канала.
Когато забелязаха, че заседналият кораб е обгърнат от пламъци, хората на борда на „Бетси Ан“ бяха обзети от безпокойство за своите другари, а капитан Уилки нареди да окачат на двете мачти големи цветни фенери, за да покажат на своята лодка поне мястото, където се намираше корабът.
Поразителна и величествена гледка представляваше горящият кораб с всичките си мачти, обхванат от пламъци, лумнали високо нагоре към звездното небе, и погледите на гребящите моряци не можеха да се откъснат от тази сцена. А когато бизанмачтата най-напред се наклони встрани и после, повличайки с тежестта си и другите две вече полупрегорели мачти, рухна заедно с тях в морето, тогава даже и щурманът
