Фридрих Герстекер
Заседналият кораб
През септември 184… година един английски бриг, идващ от Сидни на път за Сингапур, плаваше край австралийското крайбрежие срещу лекия северен вятър, за да навлезе в пролива Торес, намиращ се северно от австралийския континент, и по този начин да си спести заобиколния път около Нова Холандия1.
В това годишно време протокът можеше да се премине най-лесно, но все пак капитаните винаги трябва да бъдат много предпазливи, понеже тъй наречените „Barrier riffs“2 представляват една верига от твърди като скала рифове, достигащи до морската повърхност, между които рядко се срещат достатъчно дълбоки проходи. Ето защо плавателният съд, изненадан от буря, идваща от изток, едва ли може да се надява на спасение, ако рифовете се намират откъм подветрената му страна.
Много кораби са се разбивали в тези остри подводни скали, където няма поставен никакъв ориентировъчен знак, нито пък фар, който да предупреждава моряците за застрашаващата ги опасност, обаче минавайки през протока, ветроходите печелят доста време и затова всяка година мнозина капитани предприемат този рискован опит.
Преминеш ли веднъж отвъд рифовете, всъщност преодоляваш най-голямата опасност, понеже ако тогава наистина се извие някоя буря, веригата от подводни скали, която е застрашавала намиращите се извън нея кораби, сега ги закриля срещу надигналите се огромни вълни, а и осеяното с корали дъно почти навсякъде предлага добри условия за сигурно закотвяне, като се има предвид, че там дълбочината е между пет и десет сажена.
Освен това протокът Торес е разположен на границата на района, където често бушуват бури, тъй като между десет градуса северна или южна ширина, или с други думи, до десетия градус от екватора, ветровете извънредно рядко преминават в истински бури. Ето защо онези места се наричат и зона на безветрие. Тук много по-често цари безветрие, отколкото да духат силни ветрове.
Та именно по тази причина и за да ускори, доколкото бе възможно придвижването си, „Бетси Ан“ от Ливърпул, както вече казахме, плаваше на север, срещу вятъра, вдигнал всичките си брамсели, а откакто към обед вятърът показа застрашителни признаци напълно да спре, капитанът крачеше насам-натам по горната палуба с ръце на гърба и тихо си подсвиркваше.
Моряците винаги си подсвиркват при безветрие с надеждата, че така ще предизвикат появяването на вятъра.
Но в дванадесет часа лекият бриз съвсем замря и когато капитанът и кормчията извършваха своите определяния, блесналата морска повърхност се бе ширнала около тях като огромно огледало.
Безветрие — на света няма нищо по-ужасно и по-монотонно за един ветроход от безветрието. Е да, за парахода то е най-хубавото време, защото машините работят много по-ефективно и няма насрещни вълни, които да пречат на движението на кораба. Обаче плавателният съд, разчитащ единствено на ветрилата си и на вятъра, се поклаща и полюлява, потънал в дрямка, върху блесналата като разтопен метал морска повърхност.
„Въжарите се бият с платнарите“, казват моряците, когато отпуснатите въжета започнат да се удрят във ветрилата, а те пък от своя страна тромаво се заблъскат в мачтите. Корабът се клатушка насам-натам и ако падне слаб дъжд или през нощта силна роса, ветрилата тъй плющят и се гърчат, че понякога могат да се видят наоколо да летят бели фъндъци от тях. Всъщност при дни безветрие съсипват ветрилата повече, отколкото две седмици плаване при силен вятър. А няма как и да ги свиеш, нито да ги завържеш, защото всеки миг може да се появи слаб бриз, който би отминал неизползван, а без него корабът не би помръднал от мястото си.
Не помогна никакво подсвиркване. Безветрието си остана и то бе толкова пълно, че човекът на кормилото, който въпреки всичко не биваше да напуска поста си, задряма. Само от време на време се стряскаше, когато някоя безшумна широка вълна тласнеше кормилото и една от ръкохватките му го удареше.
Нощта настъпи, но в какво великолепие заискри морето, което не само отразяваше хилядите звезди, а с милионите си фосфоресциращи светлинки излъчваше и свой собствен блясък. А какво тайнствено раздвижване настъпваше в мрачните му глъбини, колко светкавично бързо в тях се стрелваха насам-натам единични огнени линии, когато някоя по-едра риба прорязваше морските талази, оставяйки след себе си в разбунената вода разжарена диря… А каква чудна зеленикава светлина излъчваха меките отвратителни медузи, които също като дишащи мехури ту изплуваха на повърхността, ту отново бавно потъваха в дълбините.
А там, в далечината, където животът във водата бе скрит за окото, морето оставаше тъмно, но тук-там нагоре внезапно лумваше сякаш огнено сияние, когато от морските глъбини устремно изплуваше някой кит или кашалот и при падането си обратно във водата вдигаше нависоко светли пръски, наподобяващи искрящите снопове на фойерверките.
Почти целият екипаж се бе облегнал на фалшборда и наблюдаваше това великолепно зрелище, защото макар че моряците често бяха виждали нощните светлини и това сияние на морето, все пак то е доста рядко явление и са необходими особено благоприятни условия, за да се разкрие пред човешкото око в цялото си великолепие.
Но най-накрая хората се измориха, онези, които не бяха на вахта, се сгушиха в койките си, а вахтените задрямаха тук-там по палубата. И защо ли трябваше да бодърствуват, щом като действително нямаше от какво да се боят!
Тъй измина нощта и на изток небето започна да придобива светлопепеляв цвят. Само десетина минути по-късно контурите на стелещите се ивици мъгла порозовяха, а преди още да се беше развиделило напълно, горният край на слънчевия диск изскочи над линията на хоризонта и заля всичко наоколо с ослепителната си светлина, вливайки нов живот в божия свят.
Но въпреки това въздухът остана напълно неподвижен. Едва сега пролича пълната неподвижност на кораба през нощта.
Предишната вечер след падане на здрача стюардът бе отворил дървена каса с бутилки вино и беше изхвърлил в морето първо сламата, а после и касата. И ей там, най-много на някакви си двеста крачки от кораба, сламата и касата все още се носеха по гладката като огледало морска повърхност, докато няколко чайки лениво обикаляха около тях и после се спускаха върху водата, за да проверят дали в плаващите наоколо купчинки слама няма нещо за ядене.
Дори и чайките чувствуваха потискащата монотонност на такова време. Иначе със силни и бързи удари на крилата си те устояват и на най-бесните бури, докато по време на безветрие са толкова отпуснати и мързеливи, че често спят по половин ден във водата.
А колко чудновато изглеждаше морето около кораба! Ей къде плаваше дървената каса със сламата край нея, сякаш стюардът бе разопаковал бутилките с вино точно там във водата. На друга страна пък по водната повърхност се носеха листа от зеле и зеленчуци, изхвърлени от готвача, а недалеч от тях се виждаха вълма кълчища и късове хартия, та даже и стара сламена шапка с оръфана периферия, изслужила вече службата си и предоставена на произвола на вълните.
— Акула! — обади се човекът на кормилото, който, както изглежда, току-що случайно се бе събудил, и щом хвърли поглед наоколо, забеляза острата тъмна гръбна перка на едно от тези коварни морски чудовища, изплувало на повърхността, за да изследва хвърлените за него великолепни неща. Акулата заплува недоверчиво около касата, посегна няколко пъти към сламата, после се отправи към шапката, обърна се лениво на една страна, за да може да я захапе, но веднага я пусна, след което нагълта зеленчуковите листа и всякакви други кухненски отпадъци, намерени от нея. Една акула може да използва всичко.
Появяването й оживи екипажа, понеже то бе единственото развлечение, което им се предлагаше отвън. Вторият кормчия бързо слезе в каютата, за да донесе кука, междувременно стюардът великодушно осигури къс сланина, вързана за доста дебело въже. Щом я спускаха в бистрата морска вода, около нея се образува кръг с цветовете на дъгата, а куката, поддържана на повърхността от леката сланина, заплава зад кърмата на кораба.
По триъгълната гръбна перка можеха ясно да видят къде се намираше акулата, как се плъзгаше ту
