насам, ту натам, но все бавно и мързеливо, понеже онова, което беше във водата, и бездруго не можеше да й избяга. Тези неща се носеха наоколо из морето тъй лениво като самата нея.
Ето че сега тя се насочи към кораба, обърнал тъкмо в този момент носа си към нея, и хората на борда ясно можеха да различат две риби-лоцмани, малки ивичести красиви животинки, които се щураха пред нея ту наляво, ту надясно, проучвайки внимателно всички носещи се по водата предмети. На няколко пъти те й пресякоха пътя досами страшната й паст, но тя не направи опит да налапа някоя от тях, колкото и да е кръвожадна и ненаситна иначе. Дали знаеше, че са по-бързи от нея? Но и тя самата има толкова бързи движения, че ако поиска, може да догони даже делфина… А дали тези рибки наистина не й правят услугата да й показват къде има плячка? Кой знае. Това е още една от неразгаданите тайни на морските дълбини, за които човек има твърде малка представа, та да се осмели да изкаже някакво сигурно мнение.
Но както и да е, рибите-лоцмани съществуват. Те придружават акулата навсякъде, често по шест-седем наведнъж. Наблюдавали са ги как се връщат при нея, щом открият някакъв предмет, който е твърде голям за тях. Но навярно завинаги ще си остане загадка каква полза имат самите те, когато акулата погълне намерената плячка.
Известно време акулата се задържа около носа на кораба и горе от бака хората ясно можеха да наблюдават в зеленикавите кристални води как чудовището с малките коварно блестящи очи доволно се движеше в родната си стихия, плувайки лениво ту надясно, ту наляво.
Междувременно малките рибки-лоцмани бяха изчезнали, но сигурно докато се гмуркаха насам-натам, някоя бе намерила спуснатата от кормилото стръв, понеже скоро след това една от тях отново се озова при своя лаком придружител, и ето че акулата бавно заплува покрай левия борд към задната част на кораба, където сребристобялата сланина не можеше да й убегне от вниманието. Обаче и в този случай тя не се разбърза. Да не би въжето да я плашеше? Тя го помириса, после се извърна и се отдалечи. Но все пак парчето сланина бе твърде голям деликатес, за да се откаже от него току-така. Акулата се върна и тъй като сега се намираше от другата страна, където въжето не й пречеше, тя скоро се обърна на една страна, отвори лениво широката си уста и… сланината изчезна.
— Haul on board!3 — извика капитанът, който с особен интерес бе следил мързеливите движения на рибата. В същото време кормчията държеше в ръка въжето, чийто край обаче бе здраво завързан, а стоящите наоколо моряци внимаваха добре да не би при някой внезапен опит за бягство на акулата въжето да се заплете в нечии крака, защото подобно нещо бе водило вече неведнъж до нещастия.
Придърпаха въжето и рибата почувствува куката. Но в родната си стихия, където все още не му е отнета възможността свободно да се движи, чудовището има такава сила, че изтръгна въжето от ръцете на държащите го деветима моряци, сякаш бе дръпнато от локомотив, и те едва успяха да отскочат, когато въжето се изпъна така, че звънна като струна… Обаче издържа, а куката се бе забила здраво и всяко друго живо същество би изгубило съзнание от подобно страшно и внезапно дръпване… само не и акулата. Тя почувствува, че не може да избяга, и след като понесеният от хрилете й удар, изглежда, не й донесе никакви лоши последици, тя се понесе бясно ту в една, ту в друга посока, доколкото й позволяваше въжето, и зашиба водата с опашката си, превръщайки я в пяна.
Но за нея вече нямаше отърваване. Ликуващите моряци я оставиха още малко да се помята насам- натам, докато силите й намаляха, после постепенно и бавно започнаха да придърпват въжето, но като го намотаваха предпазливо около дръжките на кормилото, докато най-сетне завързаха за един от фордуните4 макара на скрипец, прекараха през нея и вързаха свободния край на въжето, бързо го навъртяха и със силен вик „Oh jolly men, hoy!5“ изтръгнаха акулата от родната й стихия и тя се залюля, увиснала на въжето. Вече бе изгубила своята сила, тежестта й не им причини никакви затруднения и няколко минути по-късно чудовището лежеше на палубата със забита канджа в устата, а готвачът го посрещна с набързо донесената секира и му отсече опашката.
Моряците все още бяха заети с отделянето на гръбнака на убитата акула, от който се изработват бастунчета, както и с изрязването на челюстите й с няколко редици зъби и одирането на парчета от здравата й груба кожа, най-хубавата кожа за обувки, когато викът на капитана ги накара да изоставят работата си.
На юг, където дотогава се бяха стелили тъмни ивици мъгла, по една широка част от хоризонта се бяха образували мрачни облаци, които бързо се надигаха, покривайки все по-голяма част от небето. Оттам се появи бриз, и то точно в посоката, в която им вършеше най-добра работа, и ето защо трябваше да се направят необходимите приготовления.
Наистина рейте бяха вече обърната под прав ъгъл с киловата линия и корабът се намираше горе-долу по своя курс, тъй че можеха да уловят бриза. Но никой не знаеше с каква сила щеше да се появи и ето защо леките ветрила трябваше да бъдат прибрани. Надигащите се облаци изглеждаха достатъчно мрачни, за да бъде взета тази мярка, а ето че в този момент в тях затрепкаха и светкавици.
Бързи и припрени, заповедите следваха една след друга и се изпълняваха по същия начин. Брамселите бяха свалени, шкотите на голямото ветрило, които висяха вързани, останаха засега в същото положение. Марсовите реи бяха спуснати, а марселите рифовани. Кливерът отдавна бе прибран, а по палубата, около и върху мъртвата акула в пълен безпорядък се търкаляха нахвърляните фали.
И ето че облаците покриха небето — там, където вятърът за пръв път докоснеше водата и я надиплеше на малки, едва забележими вълни, тя придобиваше тъмносин, почти черен цвят. А бурята идваше все по- близо, все по-бързо — ветрилата се издуха, морската повърхност под носа закипя и за пръв път от толкова време корабът отново се подчини на кормилото.
Първият порив на вятъра наистина бе доста силен и стройният бриг се наклони под напора му на една страна. Не след дълго последваха светкавици и гръмотевици и дъждът заваля като из ведро. Но щом отмина бурята, бризът продължи да духа от юг, без да отслабва и почти без да променя посоката си, а небето отново показа синевата си.
И привечер „Бетси Ан“ все още се носеше по своя път с вдигнати ветрила, развивайки с помощта на попътния вятър скорост от единайсет възла.
С бърз ход лекокрилият кораб продължаваше да следва своя път, а зад него тъмносините вълни със сребристи корони от пяна танцуваха и се гонеха в надпревара. Отдавна палубата бе почистена и измита, а мъртвата акула хвърлена обратно в морето, където никой повече нямаше да изпитва ужас от нея. Тялото й потъна тромаво в дълбините, за да послужи за храна на други екземпляри от нейния вид, тъй както преди това вече хиляди други бяха станали нейни жертви.
А бризът продължаваше да духа. Обикновено появилият се заедно с гръмотевична буря вятър изчезва с отминаването й и това се наблюдава особено често близо до екватора. Обаче в този случай бризът се задържа и когато на следващия ден по обед при напълно ясно небе капитанът отново направи своите определяния, разбра, че без да забележат, вече бяха отминали Оспри Риф и следователно, ако вятърът продължеше да духа, на следващия ден можеше без усилия да достигнат прохода между рифовете Бариър.
Нощта измина без каквито и да било произшествия, корабът държеше своя курс на север-северозапад, а призори бризът по-скоро се беше усилил, отколкото да отслабне. Между четири и осем часа сутринта „Бетси Ан“ вдигна скорост до дванайсет и половина възла. Но причината за това бе може би, че вятърът се беше малко обърнал и духаше вече почти от изток. Ето защо всички ветрила го ловяха така много по-добре и макар че подветрените бяха станали ненужни, кливерите „теглеха“ още по-силно.
Още в десет часа капитанът нареди да променят курса с един румб на запад, а един моряк трябваше да се изкачи горе на наблюдателницата на предната мачта и да държи под око подветрената страна, за да забележи навреме появата на „брейкърс“ (вълни, разбиващи се в подводни скали или рифове), на какъв да е брегови навигационен знак или пък на самите стърчащи скали.
Но „Бетси Ан“ все още се намираше твърде далеч от каквато и да било суша и в дванайсет часа, след като измери положението на слънцето, капитанът ненадейно нареди да обърнат ветрилата под прав ъгъл с киловата линия и с попътен вятър се насочи право към рифовете Бариър. Според географската ширина би трябвало да се намират точно на меридиана на Рейнс пасидж и ето защо не биваше да отиват твърде много на север.