Но по едно време вятърът чувствително отслабна и колкото по-скоро достигнеха морския път между рифовете, толкоз по-добре, защото едва ли можеше да се случи на някой кораб нещо по-неприятно от това да попадне в безветрие, когато се намира в непосредствена близост до рифовете. По това годишно време течението влече винаги право към скалите и вече не един кораб е бил подхващан от него и разбиван в рифовете.
Ето че сега самият капитан взе далекогледа си и започна да се катери към наблюдателницата на предната мачта, защото бе обезпокоен, че рифовете все още не се виждаха. Ако скоро не се покажеха, той не биваше да рискува да се приближава повече към тях, защото не след дълго щеше да се свечери.
— Ей там един кит вдига фонтан! — каза морякът, който седеше горе, когато капитанът се изкачи при него по вантите. — Ето още веднъж… и още веднъж!
— Глупак! — промърмори старият моряк, след като хвърли само един поглед натам, — толкова ли не можеш да различиш „брейкър“ от фонтан на кит? Това са рифовете. От колко време ги наблюдаваш?
— От около десетина минути, сър — каза човекът малко смутено, — а аз го мислех за кит и се чудех, че стои все на едно и също място.
Капитанът изобщо не му отговори. Увил ръката си около една от брамвантите, той бе вдигнал бинокъла си пред очите и внимателно се взираше към мястото, където прибоят на рифовете се различаваше вече и с невъоръжено око.
— Down with your helm a little!6 — извика той в този момент към моряка, застанал при кормилото.
— Down with the helm, Sir — гласеше монотонният отговор на моряка, докато изпълняваше заповедта.
— Steady7! — прозвуча нова команда.
— Steady it is — дойде в отговор.
— Дръж курса! — заповяда отново капитанът, чевръсто слезе на палубата и побърза най-напред да отиде в каютата си, та заедно с щурмана да направят сравнение по картата. Вахтеният получи строга заповед незабавно да съобщи за всяко ново нещо, което успее да забележи.
Междувременно морякът на наблюдателницата бе открил някакъв тъмен предмет, който се открояваше все по-ясно и по-ясно, тъй като корабът държеше курс точно в тази посока. Всъщност това бе същата точка, забелязана още отпреди от капитана с помощта на далекогледа, която той бе взел за малка дървена кула, издигната като брегови навигационен знак от английски мореплаватели северно от Рейнс пасидж. Тя бе отбелязана и върху неговата карта.
Впрочем морякът имаше отлично зрение и въпреки че преди малко бе взел пръските на разбиващите се вълчи за фонтан на кит, твърде скоро разбра какво представляваше тъмният предмет, открояващ се все по-ясно и по-ясно на светлия фон.
— Виждат се останки от кораб! — извика той от върха на мачтата и щурманът се отправи към палубния люк, отворен поради хубавото време, и с висок глас съобщи на капитана:
— Останки от кораб, сър!
— Къде? — чу се в отговор.
— Къде са, Боб? — попита щурманът вахтения.
— Право пред нас… половин румб към подветрената страна!
— Право пред нас, сър, половин румб към подветрената страна!
— Мътните го взели! — възкликна капитанът, грабна далекогледа си, излезе на палубата и отново се закатери нагоре. Човекът имаше право. Онова, което самият той още доста отдалеч беше взел за малка дървена кула, се оказа всъщност някакъв заседнал кораб… прибоят, погрешно взет от дежурния за китов фонтан, се намираше сега отляво и, изглежда, се образуваше от някаква самотна скала или малко островче и едва оттам, където се намираше заседналият кораб, чиито мачти бяха все още здрави, започваха рифовете Бариър, върху които едва в този момент с помощта на далекогледа си капитанът успя да различи кулата, издигаща се малко по-нататък в южна посока.
Отново промениха курса — с около половин румб на юг, за да преминат с десния борд покрай заседналия кораб. Вярно, че вятърът продължаваше все повече да отслабва, но пък и морето се бе съвсем укротило и при тези благоприятни обстоятелства капитанът много се надяваше, че ще успеят спокойно да стигнат до входа между рифовете един или два часа преди настъпването на нощта. После можеха в пълна безопасност да хвърлят котва зад рифовете и през нощта нямаше от какво да се страхуват. Дори и безветрието не бе опасно за тях.
Самият капитан не беше минавал досега през протока Торес, затова пък неговият щурман бе плавал вече два пъти по този морски път… е, вярно, че тогава той беше помощник-щурман и не бе имал много вземане-даване с навигацията, обаче познаваше добре поне вътрешността на протока, а и вече не бе възможно да объркат входа му, защото сега се виждаше навигационният знак.
С помощта на слабия източен вятър „Бетси Ан“ следваше своя път бавно, но сигурно и тъй като на първо време нямаше какво друго да правят, освен да стоят на разположение, готови бързо да изпълнят някоя заповед, наложена от непосредствената близост на рифовете, моряците насочиха вниманието си почти изцяло към открития от тях кораб, който все по-ясно се очертаваше.
Изглежда, щурманът се интересуваше особено много от него, защото вече се бе изкатерил с далекогледа си на наблюдателницата на главната мачта, за да го разгледа още по-добре.
— Мистър Браун, как мислите, каква е неговата националност? — попита, вдигнал глава, капитанът, който също внимателно наблюдаваше от палубата изоставения кораб.
— Не мога точно да кажа, сър — извика в отговор щурманът, — легнал е под твърде остър ъгъл към нас и още не мога да прочета името му. Но доста ми прилича на холандец.
— И аз бих казал, че е холандски — кимна капитанът. — Вижда ли се някакво същество на борда?
— Няма жив човек, сър. Но сигурно хората са слезли на скалите… ей там има построена колиба.
— Ветрилата са все още здраво завързани.
— Всички са вързани… жалко за хубавите ветрила… тъй ще си изгният там на вятъра и дъжда.
Прекъснаха разговора си за известно време, защото цялото внимание на моряците се насочи изключително към веригата от рифове, която изпъкваше все по-ясно и по-ясно.
И действително рифовете Бариър са извънредно интересно място за моряците и при това съвсем подходящо наречени, защото стръмно издигащите се от океанското дъно корали образуват тъкмо тук истинска бариера от скали, които с изключение на малобройните тесни входове херметически преграждат морския път между Австралия и разположения на север голям остров Папуа или Нова Гвинея. На много мили те образуват същинска преградна стена, непосредствено пред която лотът, достигащ дълбочина от сто сажена, никъде не намира дъно, а над тази преграда (тъй като коралите растат само до морската повърхност) разбиващите се в нея вълни високо хвърлят бялата си пяна и с неспирен грохот се премятат отвъд.
Самият вход между рифовете представлява тясна ивица спокойна и тъмна вода, която, макар обградена и отляво, и отдясно с кипящи вълни, предлага съвсем сигурен и достатъчно дълбок морски път — нещо като канал, — преминаващ между скалите, който се разширява навътре между рифовете. А там вече пак лесно може да се намери дъно за закотвяне, даже на много места каналът не е по-дълбок от пет сажена, т.е. около трийсет стъпки. Казват, че само северният канал бил по-дълбок, но пък той бил по-труден за намиране.
Обаче старите морски капитани имат такова чувство за откриване на подобни места, което почти би могло да се нарече инстинкт. И само с достатъчно силен бриз, за да могат да управляват корабите си, те често безстрашно навлизат и в онези канали, които са най-трудни за преминаване.
Въпреки че капитан Уилки от „Бетси Ан“ никак не познаваше целия този опасен район, той спокойно насочи своя малък пъргав бриг право към веригата от рифове, представляваща досега за окото само един непрекъснат пояс от пяна. Той бе застанал отпред на бака с картата до себе си и далекогледа в десницата и наблюдаваше бухналите планини от пяна.
— Виждам входа, капитане! — извика в този момент щурманът отгоре.
— Къде, мистър Браун?
— Право пред нас. Плаваме точно срещу него. По обветреното сурово лице на стария моряк пробягна усмивка на задоволство от тази сполука, защото той знаеше много добре какво благоприятно впечатление
