прави подобна сигурност на екипажа. Тогава хората разбират, че могат да имат пълно доверие в начина, по който техният капитан води кораба. А сега той отново се изкатери при своя щурман, за да направлява отгоре кораба по-добре, и само след петнайсетина минути устието на канала се открои пред тях толкова ясно, че едва ли бе необходимо да правят нещо друго, освен да поддържат курса.
Но ето че сега щурманът отново насочи вниманието си към заседналия кораб, който междувременно се беше приближил и през силния бинокъл се виждаше да лежи на един хвърлей пред тях. Това беше тримачтов ветроход, запазил всичките си ветрила, здраво вързани за реите. Никъде на борда не се виждаше живо същество. Корабът бе здравата заклещен между рифовете, където несъмнено е бил запокитен от вълните на прибоя, и никога вече човешка сила не бе в състояние да го измъкне оттам. Впрочем екипажът сигурно е имал достатъчно време да се спаси, защото на едно от близките малки островчета сега се показаха около дузина набързо издигнати колиби, които доказваха, че корабокрушенците бяха прекарали тук поне една нощ. При това отзад на кърмата все още висеше малката йола, но всички останали лодки липсваха и беше много вероятно хората да са тръгнали с тях сред рифовете, тъй като в спокойните води твърде лесно можеха да се доберат до Нова Гвинея или даже до най-близките острови от Източноиндийския архипелаг. Освен това възможно бе да са имали намерение в Индийския океан да срещнат някой кораб.
Но нещастието можеше да е сполетяло този плавателен съд както преди няколко дена, тъй и преди седмици или месеци. Оттук в никакъв случай не бе възможно да се прецени това и ако някой път като по изключение за тази географска ширина не се разразеше силна буря, съвсем не беше изключено заклещеният кораб да си остане с години тъй притиснат между рифовете.
— Знаете ли, капитане — наруши най-сетне мълчанието щурманът, — че ще е страшно жалко, ако само ей така на̀ преминем покрай онзи заседнал кораб? Сигурно на борда му има още куп неща, от които човек би могъл да има полза.
— В заседналия кораб ли, мистър Браун? — попита капитанът, без обаче и да погледне натам, понеже тъкмо сега старателно претърсваше с далекогледа водите на открилия се вход. — Възможно е, но не можем да се бавим с подобна работа.
— Ами ако изпратим някоя от лодките?
— Мистър Браун, ще благодаря на бога, ако достигна вътрешните води на рифовете заедно с лодките си. Това място хич не ми харесва, има достатъчно неприятен вид и ако вятърът стихне съвсем, а той и без това едва-едва духа, тогава няма да е необходимо да спускаме във водата лодка, за да посещаваме някакви други корабни останки.
— Ами вятърът ще се задържи — каза щурманът, след като хвърли поглед на изток, — да, даже ми се струва, че привечер бризът пак ще се засили, защото като гледам онези разтеглени облаци на хоризонта, ми мирише на хубав вятър.
— Възможно, обаче никой не може предварително да каже със сигурност.
— Моите мазоли пак ме болят, а това винаги означава вятър.
— Fall off a little8 — извика своята заповед надолу капитанът, прекъсвайки офицера.
— Of it is, Sir — долетя в отговор.
— Steady!
— Steady it is.
Бригът леко наклони носа си и сега погледите им можеха да проникнат надалеч в канала.
— Ще ви кажа нещо, капитане — поде отново щурманът, който не се отказваше от желанието си. — Озовем ли се веднъж вътре в канала, тази вечер няма да можем да направим нищо повече, а ще трябва веднага да хвърлим котва.
— Изобщо нямам такова намерение, сър — отговори му капитанът. — Смятам да изминем още значително разстояние навътре.
— Но няма как, сър.
— Няма как ли?
— Не, сър. Слънцето е слязло вече толкова ниско, че щом навлезем в канала, компасът няма да ни помага повече. Ще трябва да управляваме кораба само според това, което виждат очите ни, а тъй като курсът ни е право на запад, лъчите на ниско спусналото се слънце ще падат върху водната повърхност така, че няма да можем да различим подводните рифове или плитчините. Всички кораби, преминаващи оттук за Индия през пролива Торес, при безоблачно небе трябва най-късно в четири часа следобед да хвърлят котва, както и онези, които плават оттам насам, не са в състояние да продължат пътя си преди десет часа сутринта.
— Но това ужасно много ще ни забави!
— Нищо не може да се направи, освен ако решите да рискувате кораба си. След четири часа следобед морската повърхност блести силно и никъде не се вижда и педя зелена вода. Какво ще кажете, капитане, ако след като хвърлим котва по това време, ме пуснете с неколцина от хората да отидем до заседналия кораб? Той няма да се намира на повече от две английски мили и ние ще се доберем до него за по-малко от час. Проклет да бъда, ако не е страшно жалко да оставим онази хубава стока да изгние, когато можем толкоз лесно да я приберем, а и самите моряци ще участват с голямо желание, щом има изгледи за специално възнаграждение9.
— Ще видим, мистър Браун… ще видим — отговори капитанът, който в момента не мислеше за нищо друго освен за своя кораб, — преди всичко трябва да се озовем вътре в канала и когато видя кораба сигурно закотвен и ни остане време и ако няма какво друго да се върши, тогава… няма да имам нищо против… хей, вие долу… steady… steady!
— Steady it is, Sir.
Обаче в този момент дори щурманът забрави заседналия кораб, понеже се намираха вече непосредствено пред входа, който все пак се оказа доста по-широк, отколкото изглеждаше по-отдалече. На ширина каналът имаше поне двеста крачки, следователно бе достатъчно просторен, за да може дори и в най-лошия случай корабът да навлезе в него, кръстосвайки, тъй като бе възможно безнаказано да се приближи почти до самите стръмно издигащи се стени на кораловите рифове. А разбира се, че с попътен вятър бе много по-лесно да се държи средата на фарватера, но все пак морякът изпитва неприятно чувство, когато отляво, отдясно и отпред вижда прибой и застрашителни скали и при това знае, че се намира във фарватер, за който не само че не съществуват съвсем точни карти, а и изобщо не е възможно да съществуват, защото коралите почти ежегодно променят морското дъно, като нарастват ту на едно, ту на друго място, образувайки нови рифове.
Е да, навън, в открито море, с достатъчно пространство откъм подветрената страна, даже и буря да се извие, какво го е грижа моряка, свикнал на подобни неща! Стъпил на палубата на някой добър кораб, той се чувствува сигурен даже и в най-страшната буря, нали най-сетне стихията все ще отмине, както са отминавали вече толкова много други бури. Само близостта на земя, за която обитателите на сушата толкова често си мислят, че несъмнено предлага по-голяма сигурност, може да накара сърцето му да потръпне, защото колкото и славно да се държи някой добър кораб навън в открито море, той все пак е обречен на гибел веднага щом килът му се докосне до морското дъно. Ако не се разбие от удара, страшните вълни срещат в него съпротива и с огромната си мощ смазват всичко, изпречило се на пътя им.
Дори самата близост на сушата изпълва моряка с тягостно, ако не и с някакво още по-неприятно чувство, когато при непрестанно духащия натам вятър зърне пред себе си онези места, където се образуват белите пенести гребени на вълните. Тогава всеки човек от екипажа стои на поста си очаквателно и с повишено внимание, защото знае много добре, че и най-малкият пропуск, дори само някоя бавно изпълнена заповед може да доведе до гибелта на кораба, а с това и до неговата собствена гибел.
Но капитан Уилки знаеше много добре какво прави и макар че отначало у него се породиха съмнения, дали този наглед толкова широк и хубав вход действително е търсеният от тях, или не е, да речем, както нерядко се случва сред коралите, само някой залив без изход, в който биха били безвъзвратно загубени, все пак сега той можеше да проследи с поглед широкия канал далеч навътре между рифовете чак до един лек завой и корабът бодро навлезе сред коралите.
Капитанът дори не нареди да свалят някои ветрила, понеже и бездруго бризът бе доста слаб, а и той не вярваше особено в разказаното от щурмана за заслепяващия блясък на морската повърхност привечер. Вероятно неговият офицер си беше наумил да отиде с лодка до заседналия кораб и може би просто се
