забрави да управлява лодката, хората му се подпряха на веслата и всички мълчаливо втренчиха погледи в пръскащия искри огромен пожар, но не за дълго — там, сред тях, се простираше каналът, там, отсреща, можеха вече ясно да различат сигналните светлини по върховете на мачтите на техния собствен бриг и с помощта на бриза, на това място съвсем попътен, те бързо започнаха да се приближават към „Бетси Ан“.
Вече беше минало единайсет, когато се добраха до брига, а там бяха посрещнати от другарите си с гръмко „ура“. Всички се бяха разтревожили за съдбата им, понеже грохотът на експлозията бе достигнал дотук, и капитан Уилки бе имал силното желание сам да отиде с другата лодка дотам, стига да можеше да поеме риска да изостави своя кораб на произвола на съдбата.
Междувременно за ранения незабавно бе приготвена една свободна в момента койка, а капитанът, който сам разбираше малко от медицина и хирургия, прегледа раните му, но не ги намери за смъртоносни и с право приписа изтощеното състояние на нещастника по-скоро на нечовешкото отношение към него, на изтърпения глад и жажда. Всичко, каквото можеше да бъде направено, за да му се помогне, действително бе направено и след това спокойствието и почивката останаха единственото, което можеше да окаже благотворно въздействие върху него.
Сега вече щурманът трябваше да докладва какво бяха открили на борда на онзи кораб и по време на целия разказ, изпълнен с авантюристични, преживелици, капитанът не престана да поклаща глава. Но единственият човек, който можеше да им даде сигурни сведения за случилото се, все още лежеше в безсъзнание в койката си, а и бездруго поне в този ден не биваше да бъде измъчван с въпроси.
Но още на следващото утро той видимо се посъвзе. Лежеше буден в леглото си и лекичко стисна ръката на капитан Уилки, когато той дойде при него, за да види как се чувствува. Но раненият все още не бе в състояние да говори, а и капитан Уилки имаше през този ден твърде много работа, за да мисли за нещо друго освен за своя кораб.
Чуждият плавателен съд бе изгорял до водната повърхност още през нощта и сега не се виждаше даже и дим, който да покаже мястото, където се намираше той.
Вдигнаха котва, завъртяха реите и „Бетси Ан“ бавно потегли, за да продължи пътя си из чудноватите извивки между скали и острови, които описва протокът Торес. Но бризът здравата се бе усилил и макар че бяха вдигнали само двата марсела, за да не се движат твърде бързо и да се натъкнат на някой подводен риф, те все пак изминаха толкова значително разстояние, че когато следобед в четири часа отново бяха принудени да хвърлят котва, на хоризонта вече се виждаше Кап Йорк, северният нос на Австралия.
Болният, който впрочем, изглежда, имаше железен организъм, иначе навярно никога не би издържал изстраданите от него изтезания, се съвзе поне дотолкова, че вече можеше да се храни нормално. Освен това раните му се оказаха леки, с изключение на раната в главата — тя беше от удар с някакъв остър предмет, който вероятно го е зашеметил, но без да застраши живота му. Но той все още бе твърде отпаднал, за да могат да го разпитат, и капитан Уилки се показа достатъчно деликатен да му спести прибързаното възкресяване на мъчителните за него спомени.
Тази вечер „Бетси Ан“ хвърли котва в непосредствена близост до малко островче, обрасло с храсталак. От лявата им страна ясно можеше да се види австралийското крайбрежие. Сушата бе покрита с гъста растителност, но я обитаваха само туземци.
На сутринта бяха изминали вече около една морска миля, когато далеч напред във фарватера на кораба откриха тъмна точка, приличаща доста на скала.
Свалиха марселите, тъй че корабът напредваше едва-едва, и по този начин започнаха да се приближават бавно към опасното място. Но оказа се, че петното не е скала, препречила или само застрашила преминаването им, а останки от разбита корабна лодка, която плаваше върху водата преобърната и с раздробен кил.
Капитан Уилки спусна своята йола, за да прочетат поне името на лодката, тъй като обикновено то е същото като на нейния кораб. Щурманът също се бе качил в йолата и щом достигна малкия разбит плавателен съд, извика подир своя кораб, преминаващ в този момент покрай тях:
— Капитане, „Мейше ван Утрехт“!
Сигурно това бе лодката, в която се беше спасил екипажът на заседналия кораб, намерила после на това място в пролива своя край, сполетяна кой знае от каква беда. Не беше изключено чернокожите туземци да са нападнали лодката със своите канута — по това годишно време те обичат да се скитат с лодките си из пролива Торес поради извънредно изобилния риболов в този район. Не беше изключено корабната лодка да се е блъснала в някоя от коварните скали, които на много места стърчат от морските дълбини като единични конуси. Но каквато и да е била причината, хората несъмнено бяха загинали, защото по това крайбрежие за тях не можеше да има никакво спасение.
Впрочем останките от разбитата лодка не им вършеха никаква работа и след като капитанът изчака йолата с обърнати към бака реи и взе моряците на борда, „Бетси Ан“ продължи прекъснатото си плаване.
Така изминаха три дена. Бригът беше оставил зад себе си опасностите на пролива Торес и весело се носеше по спокойните води на Индийския океан, когато най-сетне болният се съвзе дотолкова, че можеше да даде сведения за себе си и за своя загинал кораб.
Както щурманът отдавна вече предполагаше, той бил капитан на онзи нещастен кораб и на борда му се разиграла една от онези ужасни драми, които толкова често са превръщали хората в открито море в хиени и са обагряли чистия океан с кръв.
„Мейше ван Утрехт“ започнал плаването си от Сидни със своя обичаен екипаж, състоящ се обаче в по- голямата си част от хора, наети именно от онзи край, и без знанието на капитана между тях имало трима избягали каторжници, които несъмнено с помощта на неколцина от новоприетите на работа моряци останали скрити на борда, докато сушата се изгубила от погледа им. След това, изглежда, бил съставен план за превземането на плавателния съд, за да се отправят към някой от чудно красивите острови на Южните морета и да останат там. Метежниците спечелили на своя страна отделни хора от екипажа и през една нощ, когато щурманът бил дежурен на палубата, те го убили вероятно из засада, изхвърлили го през борда и после нападнали капитана в каютата му, а същевременно избили и останалите от екипажа, които не успели да подмамят да участвуват в пъкления им план.
Но на капитана не било съдено да умре от бърза смърт. Един от негодниците, собственият му боцман, бил заловен в кражба в пристанището на Сидни и капитанът наредил да го бичуват. Сега той решил да си отмъсти по страшен начин и хвърлил вързания нещастник в малкия склад под каютата, за да го остави там бавно да умре от глад и жажда. Но през същата нощ се извила буря, запокитила кораба върху рифовете и метежниците го напуснали с лодката, вероятно за да потърсят спасение в посока на Нова Гвинея или Източноиндийския архипелаг. Но ако се съдеше по намерената лодка, тяхната зла участ ги бе сполетяла още в пролива Торес. На кораба останал само боцманът. Дали не се е разбирал с другите, или пък е искал по- дълго да се наслаждава на мъките на своята жертва — кой ли би могъл да каже? Храна, деликатеси и най- различни напитки имало достатъчно на борда. Възможно е и те да са го задържали, тъй като и бездруго винаги е могъл да отплава с капитанската йола, в случай че този живот му омръзнел. Но всеки ден слизал долу при злощастния си пленник, който напразно го молел за глътка вода. А само и само да бъде избавен от ужасните си страдания, той го молел и да го убие, което му било отказвано с оскърбителни подигравки.
Според дневниците, спасени от щурмана, клетникът е лежал полумъртъв вече четвърти ден в душния си и мрачен затвор, когато бог изпратил за неговото спасение чуждия кораб. А престъпникът бил сполетян от заслужената си участ, намирайки окаяна смърт там, където бе извършил своето злодеяние.
Капитанът на „Мейше ван Утрехт“, чиито най-важни документи бяха спасени впрочем от боцмана в намерения от него портфейл, уведоми по-късно властите в Сингапур за извършения пиратски акт и един малък английски военен кораб, намиращ се в момента там на котва, премина през пролива, за да залови някои евентуално оцелели пирати, които да си получат заслуженото наказание. Ала от тях нямаше и следа — рибите в морето или австралийските туземци с дървените си копия бяха поели вече ролята на отмъстители.
Информация за текста
