пружината пак шумно щракна. — Непрестанно споменът за онова престъпление!
Но моментът изискваше действие, а не размишления и като закрепи бързо на кожената торба късо, но здраво копринено въже, той я вдигна, взе и фенера и се изкачи обратно в каютата. Тук се поколеба за момент, загледан в купа от летви, които бе нахвърлял настрани.
— Дали да върна всичко на мястото му, както го заварих? — каза си той замислено. — Тогава никой не би имал и най-малкото подозрение, че… но какво значение има! — прекъсна се сам бързо и без дори да затвори капака, довърши: — Докато заподозрат нещо, отдавна ще съм офейкал, а тогава нека припишат всичко на призрака… глупаци такива.
Той се обърна бързо, за да напусне каютата, но ясно съзря стройна, светла човешка фигура, застанала точно на пътя му; ала не се изплаши, защото нервите му и без това бяха твърде много изопнати от напрежението през последния час, за да позволят да се появи подобно чувство у него. Първото му движение бе към оръжието, но… какво можеха да му помогнат оръжия, направени от човешки ръце, срещу образа, предизвикан от неговата собствена фантазия, срещу зримите спомени на съвестта му! Той съзираше пред себе си видение, извикано като с магическа пръчка от съвпадението на времето и мястото, видение, на което от години сам бе давал в сънищата си плът и кръв, с едно мъчително любопитство, което заплашваше да скъса нервите му, той по-скоро почувствува, отколкото да бе получил зрително впечатление, как устните й се раздвижиха — и кръв, потекла по нея червена кръв закапа по бялата й рокля; той виждаше и чуваше всяка отделна капка да пада по пода с такава яснота, че ужасът покри челото му със студена пот.
— Хосефа! — изтръгна се несъзнателно от устните му, но миг след това у него светкавично се възвърнаха старата му сила и упорство. — Дявол го взел — извика той, — ти знаеш, че кръвоносните съдове на мозъка ми и без това са изопнати до пръсване, да не би да имаш за цел да ме побъркаш днес? Махай се, върви където ти е мястото, не можеш да ме изплашиш!
И като насочи лъча на фенера право към това място, той закрачи упорито и непоколебимо натам. Стените бяха пусти и голи, но кракът му се спря уплашено, защото пред него на пода имаше кръв… толкова прясна кръв, като че бе току-що изтекла. И беше близо, много близо до белега от брадвата в стената…
Но и това трая само миг; в следващия момент той я прескочи и с няколко крачки се озова на палубата. Щом го лъхна чистият студен нощен въздух, цялата му енергия, цялото му хладнокръвие се възвърнаха.
— Успях! — промърмори тихо той, след като огледа с триумфален поглед залива и се ослуша внимателно, но не чу никакъв звук, който би издал някакъв живот в иначе толкова оживеното пристанище. Само откъм брега, в посока на пристана, успя да долови човешки гласове и да забележи отделни светлини, които се движеха по улиците. Но какво го интересуваше брегът, щом пътят му беше към входа на пристанището, където блещукаше малка, но ярка светлинка от гафела на шхуната, хвърлила там котва. Това беше „Албатрос“, с който бе пристигнал от Таити.
Но въпреки това той не биваше да губи време и бързо се приближи към кърмата на шхуната; малката му лодка лежеше неподвижно на същото място и като прехвърли през борда скъпоценния си товар, спусна го долу внимателно с помощта на коприненото въже, после отвори и изгаси фенера, оставен през това време на палубата, и го хвърли през борда във водата. Дочу се шум, като че над водата бе изскочила някоя от рибите, които се намираха в голямо количество в залива. Още един поглед към залива в посока на неговия път и той се прехвърли през фалшборда; в този миг вниманието му бе привлечено внезапно от две ярко извисили се сигнални ракети, които бяха изстреляни откъм сушата и осветиха за миг брега; стори му се, че там различи насъбрано човешко множество.
— Ха! Какво ли означава това? — промърмори той под носа си, — някакъв сигнал… а ето че му отговарят.
В същия миг от един от военните кораби в залива към небето се издигна отговорът.
— Но какво ли ме интересува това? — каза си той мрачно, като се спусна в малката си лодка и се отблъсна от кораба. — Нека си дават сигнали колкото си щат, отново им измъкнах плячката измежду зъбите. — Загреба няколко пъти с веслото към изхода на залива, но пак спря за момент и се замисли. Ракетите можеха да са сигнал за някои лодки да се приберат от сушата или пък да се отправят към кея; по- добре беше да се държи настрани от пътя им, като се придържа повече към западния бряг, в чиято тъмна сянка би могъл лесно да се скрие. Носът на малката лека лодка се извъртя за миг и тя се плъзна като стрела по огледалната водна повърхност, карана от опитната ръка на гребеца.
— Caracho! — измърмори внезапно самотният гребец през зъби, когато бе изминал може би половин миля в посока към брега; същевременно загреба към сянката на закотвения на това място кораб, защото точно в посоката, в която смяташе да продължи, забеляза бързо плъзгащата се сянка на една голяма лодка.
При това не самата лодка го безпокоеше. Той не чуваше шума от греблата, следователно екипажът й ги бе обвил с нещо и положително се намираше на път в изпълнение на някаква извънредна задача. Но кой, по дяволите, можеше да знае, че той се намира в лодката тук в залива! Това не беше възможно.
— Глупости — измърмори пак под носа си той, — тези момчета си имат своя работа, а аз моята, няма какво да си пречим взаимно.
Той подкара отново лодката си напред с няколко удара на веслата, като се насочи малко по на север, за да изчака отминаването на другата лодка и да остави достатъчно разстояние между себе си и нея, но изведнъж забеляза, че се задава втора лодка, която бе все още доста далече, ала и тя държеше същия курс; не можеше да рискува да продължава в същата посока, защото не биваше сам да се излага на опасността да бъде спрян тук посред нощ с онова, което имаше в лодката си.
Докато все още стоеше в нерешителност и се чудеше какво да прави, той забеляза как първата лодка промени посоката си и както му се стори, се насочи право към него. И наистина беше така. В задната й част седеше млад офицер, който непрекъснато бе оглеждал залива с нощен бинокъл в ръка и едва бе съзрял тъмната точка, в която скоро разпозна малка лодка, след като тя изпълзя из сянката на големия кораб — и моментално насочи лодката си към нея.
— Diablo! — измърмори човекът, като извъртя бързо леката си лодка само с едно натискане на греблото. — Тогава по-добре в открития залив — и се накани да се насочи право към светлинката от „Албатрос“, която му служеше за ориентир, когато забеляза и в тази посока придвижването на две лодки, които му отрязваха пътя.
— Caramba! — извика той и бързо надигна глава, за да огледа целия залив, доколкото бе възможно. — Да не би да се е намесил и дяволът в играта, нима иска сега да изостави един свой стар другар? Да не би тези проклети копои да са надушили нещо? И как? Все едно, но аз познавам всичко тук по-добре, отколкото може и да ви се присъни, деца мои, и дори уловът за вас да не е хич лош, положително няма да ви излезе евтин.
Като взе бързо решение, той насочи лодката си отново към скалите, откъдето бе потеглил, докато сянката от разбития пиратски кораб застана между него и преследвачите му (защото те наистина се оказаха такива), после лодката полетя с бързина, каквато й придаваха силните удари с греблото, право към брега и към онзи хаос от построени върху дебели греди къщи, които се вдаваха навътре в залива, в чиито мрачни сенки той можеше да гледа на всякакво преследване със злорада насмешка.
Тъкмо когато се намираше на около стотина крачки от това място и беше избрал вече тъмния вход, където искаше да се вмъкне между гредите, ето че малко пред него излетя голяма лодка с четири гребла; на кормилото й бе застанала здрава широкоплещеста човешка фигура. Положително той е бил забелязан от голямата лодка отпреди известно време и е бил наблюдаван, защото се опитваха сега да му пресекат пътя, а кормчията подканяше хората си да наблегнат здраво греблата.
Впрочем пиратът познаваше предимствата на малката си лодка твърде добре, за да се страхува от тази по-голяма, но тромава лодка. Само тя му бе застанала сега на пътя и той трябваше да я подмами по някакъв начин да напусне мястото си. Престорвайки се, че се страхува да не бъде изпреварен от голямата лодка и че бе предпочел да се отправи навън към открития залив, отколкото към брега, той извъртя малката си лодка така, че накара преследвачите си да обърнат носа на своята право на запад. Същевременно той ги остави да го позастигнат, като продължаваше да гребе бързо, но не натискаше силно греблото. Това, разбира се, създаде впечатление у хората в другата лодка, че силите му се изчерпват и че не би могъл вече да им се изплъзне. Но тук те се лъжеха много. Пиратът познаваше лодката си много добре, за да им отстъпи дори и педя разстояние повече от онова, което смяташе за необходимо, а що се отнасяше до собствените му сили, той би могъл цяла нощ да гребе неуморно и с неотслабващо темпо. Жилите му бяха изплетени като от
