аз и е се съмнявам нито за миг, че в момента тя ги употребява по най-добрия възможен начин. Слуховете, които се носят за смъртта на Тенарес през последните години, са твърде неясни — едни твърдят, че се бил застрелял сам, други, че скочил зад борда. Доколкото знаем, трупът му никога не се намери, а ние тримата сме запознати твърде добре с морето, за да знаем, че е възможно някой да издържи известно време в морето, плувайки, след което не е изключено да бъде спасен от случайно минаващ кораб. Освен това онази битка се разрази в близост до малка група коралови рифове, където не растяха никакви палми и бяха необитаеми и съвсем пусти, но на които или пък в довлечените край тях морски водорасли много лесно може да се е скрил някой пират, въпреки че тогава много старателно претърсихме всичко. Във всеки случай това никак не е невъзможно. Тук в града има две лица, които твърдят със сигурност, че са го разпознали. И двамата са били по-рано моряци на „Сан Антонио“, на който имах тогава честта да бъда капитан. Единият от тях служи сега при вас, сеньор, а другият е инвалид оттогава и сега също живее тук, в града. Именно първият от тях е превозил непознатия до борда на „Реконосидо“ и твърди, че си спомня много добре да го е видял сред пиратите по време на битката. Важен свидетел обаче е другият, който е бил ранен от самия Тенарес, след което е изгубил дясната си ръка. Той е готов да се закълне във всичко най-свято, че преди няколко дни го е срещнал случайно в града. Този човек се яви веднага при мен и ме увери, че просто се вкаменил от ужас, защото в първия момент, естествено, помислил, че вижда пред себе си духа на убития пират; нали ви е известна вече легендата за призрака на пиратския кораб. Но Тенарес, изглежда, твърде много е бил зает със собствените си мисли, за да го забележи — струва ми се, че тъкмо тогава се е връщал от посещението си на своята стара шхуна, и бързо влязъл в една от улиците, които водят нагоре към планината. А човекът, след като се посъвзел, започнал да обмисля работата и се оказал достатъчно разумен да ме посети веднага и да ми съобщи каквото беше видял. Аз самият познавам Тенарес много добре и мога да разчитам на собствената си преценка, ако някога застана очи в очи с него. Онзи моряк е бил твърде близо до него и има достатъчно причини да си го спомня много добре. Освен това възможността да се появи не може да бъде отречена и след като съпоставя всичко това с посещението на „Реконосидо“ и поведението на непознатия, сам започвам да вярвам, че този опасен човек е жив и е отново тук, в нашия град.
— Но с каква цел би могъл да се върне тук, сред неприятелите си? — попита старият капитан, поклащайки глава. — Тази работа ми се струва все още твърде невероятна. Да не би пък шхуната, с която е пристигнал, да е негова и да преследва тъмни цели?
— Не — каза капитанът на военния кораб, — естествено, че това беше и моето първо предположение, и затова проведохме най-строги разследвания. Но документите на кораба са в безупречен ред и просто няма за какво да се заловим. Не, изглежда, Тенарес е пристигнал от Таити сам като обикновен пътник, това е сигурно, за нас остава все още загадка само това „защо“?
— Която може би ще мога да разреша! — извика веднага младият офицер, който бе седял известно време мълчаливо, подпрял глава на дланите си.
— Спомняте ли си, че онази вечер ни питаше особено настоятелно дали на борда на „Реконосидо“ са намерени много пари и бразилски диаманти?
— Това ще е! — извика капитанът на „Нуестра Сеньора“. — В такъв случай вече няма съмнение, че той има още някакво тайно скривалище на борда, което въпреки най-грижливото ни претърсване, не сме открили. Дошъл е да спаси плячката си. Но къде е бил през тези дълги години, защо не е дошъл по-рано?
— Не знам — каза старият капитан, — но ако наистина се е върнал за това, в което вече вярвам и аз, плячката му трябва да е скрита в малкото помещение под каютата, през което минават двете дебели греди. Той скочи долу да огледа това място и, после веднага поиска да се върне на брега — нищо повече не го интересуваше. Да, сега си спомням много добре, че по едно време пожела да остане отзад на палубата, докато ние двамата се отправихме към предната й част. Но, разбира се, че тогава не си помислих нищо особено и това изобщо не ми направи впечатление. А какво ще правим сега? Къде ли е този дявол и дали ще се появи отново?
— Por vida mia13! — извика капитанът. — Да знаех по-рано, че този сеньор се е отбивал онази вечер насам. А сега в крайна сметка той е свършил тук каквото е искал, без някой да е заподозрял каквото и да било, и отдавна е офейкал надалеч. Но по суша не е могъл да избяга, а в тези дни е отплавал само един-единствен кораб — за Рио де Жанейро.
— През това време той не е могъл да отиде на „Реконосидо“ — каза старият капитан, — дърводелците бяха там денонощно, а дори и да са се отдалечавали през деня за няколко часа, той едва ли е рискувал да се качи на борда. Знам също със сигурност, че са преспивали на палубата, защото трябваше да им дам едно старо платно, та да си направят от него палатка. Не им се искаше да спят под палубата.
— Какъв е този шум оттатък? — попита капитанът на „Нуестра Сеньора“, като наостри уши, щом до тях достигнаха неясни припрени гласове откъм близкото помещение на пивницата.
— О, нищо — каза старият, — това са неколцина, на които виното се е качило в главите… но ние самите седим на сухо. — Той взе оставената на масата камбанка и позвъни. — Изобщо необходимо е да вземем някакво решение — продължи той след това — и на мен ми се струва, че най-доброто би било да поставим на борда постоянна вахта, докато се убедим, че там няма нищо повече за отмъкване, или докато спипаме този господин. Caramba, капитане, ако открием някое скрито съкровище, тази покупка ще е направо щастлива за мене!
— Но най-напред от него ще трябва да се приспаднат сумите като награда за залавянето му! — усмихна се другият. — Но за бога, нека не слагаме тигана на огъня, докато рибата е все още в морето… о, сеньорита, какъв беше този шум оттатък преди малко, наредил съм на неколцина от моите хора да се явят тук, но се надявам, че не са направили някоя поразия!
— Не, сеньор капитане — усмихна се младото момиче, — това е пак старият разговор за кораба на призрака — нали знаете.
— За „Реконосидо“? — извика старият, като скочи от мястото си. — Caramba, каква дата сме днес?
— Осми, а никой от нас не се сети за това! — каза младият офицер, като също тъй бързо се изправи. — Но какво е станало с шхуната, Марекита?
— О, нищо, дон Едуардо! — засмя се хубавото момиче. — Един моряк влезе преди малко и се закле с хиляди клетви, че на стария пиратски кораб отново имало призраци. Казва, че бил видял на борда светлина и някаква фигура… нали знаете, днес е годишнината и това са все старите приказки.
— Сеньори, струва ми се, че този път тук има нещо повече от празни приказки! — извика капитанът на „Нуестра Сеньора“, като скочи и грабна шапката си. — Ще ни извините, сеньорита, но ние трябва да вървим… по дяволите, призракът… днес наистина е годишнината… но призракът се е появил рано, едва ли има единайсет часа.
— Няма още, сеньор — каза младият офицер, — но какви са заповедите ви?
— Твърде прости — гласеше бързият, решителен отговор. — Сеньор, мислите ли, че вашите дърводелци ще останат на борда на шхуната през тази нощ, която има толкова лоша слава из целия град?
— Дърводелците ли? — засмя се старият капитан. — Няма да останат дори да обещая на всеки от тях по един златен трион — не, абсолютно съм сигурен, че са на брега, само не мога да разбера как не ми мина това нещо през ума по-рано.
— Добре — каза капитанът, — тогава вече няма съмнение, че Тенарес, на когото, както ми казахте, сте разправили цялата история, ще се опита тази нощ като единствено подходяща да изпълни онова, което си е намислил. Но за щастие съм подготвен: моите две лодки са на пристана с достатъчно екипаж; с тях мога да стигна до пиратския кораб за десет минути, преди това по уговорен знак ще бъде съобщено на екипажа на моя кораб какво да направи и оттам могат да ни дойдат на помощ четири лодки с бързина, каквато им позволяват греблата. Навън от залива няма да може да прехвръкне и пиле, а камо ли да излезе лодка, но има опасност пиратът да ни избяга на сушата, щом разбере, че е преследван. Не се съмнявам нито за миг, че ще се отправи най-напред насам. Ако имаме на разположение достатъчно време, за да се приближат насам лодките от „Нуестра Сеньора“, тогава всякакъв опит за бягство ще му бъде отрязан. Аз пък ще се движа с една лодка от брега до пиратската шхуна и обратно, ако не го срещнем още на отиване, което обаче не ми се вярва.
— А какво ще кажете, сеньор — попита младият офицер, — ако тръгна аз с моята лодка, намира се до първите къщи, точно в посоката, която би избрал той, ако реши да слезе на този бряг?
— О, приемам безусловно, щом имате тук лодка и искате да участвувате доброволно! — извика
