познатата ни маса, недалеч от обичайното място на „леличката“, и тъй като случайно и двамата бяха служебно възпрепятствувани да се появят предишните вечери, беше доста обяснимо, че разговорът им скоро се насочи към непознатия, присъединил се към тях през последната заедно прекарана вечер в пивницата.
— Идвал ли е оттогава пак, сеньора? — обърна се младият човек към възрастната жена, след като всички го бяха уверили, че изобщо не са го виждали.
— Не, сеньори! — гласеше резкият отговор. — И никак няма да съжалявам, ако не видя мрачните му очи никога вече през живота си.
— Ха, ха, леличко — засмя се старият капитан, — какво се е случило? Не спомена ли той, че името му още стояло в списъците на длъжниците ти, не го ли намери?
— Страхувам се, страхувам се, че фигурира и в списъците за други дългове — промърмори старата жена, всъщност ядосана, че не може да отговори нищо определено; но беше твърдо решила да не говори нищо хубаво за човек, който, както бе сигурно в този случай, искаше да измъкне от нея пари.
— Странен чудак! — обади се капитанът. — А знаете ли какво твърди един от моите хора, моряк, който дълги години е служил на военни кораби и е участвувал също в акцията срещу Тенарес? Казва, че е виждал вече това лице тъкмо на борда на „Реконосидо“ и че бил един от предводителите на пиратите. Но това е невъзможно, понеже нито един-единствен човек от целия им екипаж не достигна сушата; онези, които не бяха съсечени или не скочиха зад борда, умряха по реите.
— Капитане — каза сега младият човек, комуто изглежда, при тази забележка светкавично мина през главата една мисъл, — в крайна сметка вашият човек има право. Спомняте ли си как този иначе толкова студен и мрачен хубостник пребледня като мъртвец, когато стъпихме на шхуната? А няма ли връзка с това в крайна сметка и туй, дето отмаля в каютата?
— Не, друго е забележително — засмя се капитанът, — спомняте ли си, дон Едуардо, че той спомена за някакво парче сандалово дърво, което се намирало в предната част на кораба?
— Да, в предната бронирана кула на „Албатрос“ с който е пристигнал от Таити.
— Но на „Албатрос“ нямаше сандалово дърво — продължи бързо старият, — наредих още същия следобед да ме откарат с лодката до „Албатрос“, но там нито един човек не беше чувал нещо за сандалово дърво, а също потвърдиха, че не са имали такова нещо по време на цялото си пътуване.
— А не се ли осведомихте там за името, за произхода на този човек, който бил пристигнал с тях? — попита веднага сеньората.
— Разбира се, че разпитах — засмя се старият, — можеш да бъдеш сигурна в това, леличко, но без особен успех. Качил се като пътник от Папеете за Валпарайсо, и то с напълно редовен паспорт, като някой си сеньор Олварес от Манила, заплатил си пътуването със златни монети и през цялото време се държал напълно спокойно и прилично.
— А откъде ли е тази рана на челото му? — попита младият офицер.
— Това, изглежда, е единственото, което е направило впечатление на хората от „Албатрос“ — отвърна старият, — понеже той е имал вече пластира на челото си, когато се качил на борда, а те са пътували четири седмици. Дявол знае какво има отдолу.
— Олварес… Олварес… — повтори старата жена под носа си, като поклащаше глава, — познавам един, двама, трима Олварес, но никой от тях не прилича на него… само дано това е истинското му име… и имал редовен паспорт?
— Напълно редовен — увери я капитанът, — но аз съвсем се отклоних от онова, което исках да разкажа в началото. И така на „Албатрос“ нямаше сандалово дърво, но къде мислите, намерих сандалово дърво? В носовата част на „Реконосидо“!
— Caramba! — тихо каза младият човек и погледна капитана изненадано и изпитателно.
— Добре, ама не разбирам — намеси се един от седящите наблизо — какво толкова особено виждате в това, че на „Реконосидо“ се търкаляло някакво парче сандалово дърво.
— Не проумявате ли? — извика старият и удари по масата с юмрук. — Това е, да го вземем от най- невинната страна, едно извънредно чудновато съвпадение, понеже вие не знаете…
Тук те бяха прекъснати от отварянето на вратата, през която бързо влезе висок строен мъж с тъмни мустаци и дебела синя моряшка куртка, закопчана догоре. Огледа се изпитателно из помещението и щом погледът му падна на дон Едуардо, се приближи към него.
Англичанинът веднага стана от стола си, като се изчерви леко, но току-що влезлият човек му махна приятелски с ръка да остане седнал, поздрави почтително първо жените, а после и посетителите, седящи на масата на дон Едуардо, придърпа един свободен стол до младия човек и му пошушна няколко думи на ухото. Той му отвърна също така тихо, по все пак седящият до него капитан успя да чуе следните думи:
— Не, и както научих, от три вечери не е… странно… тъкмо говорехме за него, а както изглежда по някои неща, стават странни съвпадения.
— Тогава може би ще мога да се обърна към другите господа — каза новодошлият на малко по-висок глас, но все пак така, че останалите посетители по другите маси можеха да го чуят много трудно. Обаче сеньора Фостеро се погрижи да не бъде от последните. — Господа, знаете, че тук пребивава от няколко дни един непознат, или по-точно е бил видян тук преди три дни, защото оттогава следите му изглежда напълно изчезнали. Лесно се различава по големия черен пластир на челото му. Може ли някой от вас да даде по- големи подробности за него?
— Сеньор капитано! — обади се старият капитан, поклащайки глава, понеже новодошлият беше капитан на чилийската фрегата „Нуестра Сеньора“. — Тъкмо сега мъдрувахме за този човек, макар и никой от нас, както изглежда, да не е в състояние да съобщи някакви подробности за него. Но съм твърдо убеден, че в него се крие нещо недобро. Тъкмо когато влязохте, бяхме започнали да го свързваме по някои неща със стария „Реконосидо“.
— Ха, тогава мислите ни съвпадат! — извика бързо капитанът. — Както ми казаха, видели са в лодка сеньор Уилкинсън заедно с един друг господни и непознатия да отиват към пиратския кораба затова дойдох тук, да поразпитам по-подробно господата. Предполагах, че ще заваря на това място моя млад приятел — прибави той с дружелюбен поглед към Уилкинсън, който накара кръвта да нахлуе в главата му и даде повод на кръчмарката да заклати глава недоволно и многозначително. — Ето защо засега под печата на строгата тайна ще ви кажа откровено причината, която ми даде този повод. Но може би ще е по-добре да отидем в друго помещение, защото тук — той сниши гласа си — … има твърде много уши, желаещи да чуят неща, които е по-добре за момента да не се превръщат в новината на деня за целия град.
— Сеньора Фостеро ще ни предостави за трийсетина минути малката задна стая — каза старият капитан с приятелски поглед към нея и старата жена, колкото и голямо да бе неудоволствието й, че този разговор щеше да стане далеч от нея, трябваше волю-неволю да изпълни това желание. Скоро в малката ъглова стаичка бяха донесени свещи и вино; тя беше украсена с едно разпятие и икони, които й придаваха по-скоро вид на параклис, отколкото на обитавана стая; това обаче не й пречеше да играе ролята на будоар на достопочтената възрастна жена.
Сеньората искаше да остане в стаята, за да се грижи, както каза тя, да не им липсва нищо, но тримата господа не проявиха желание да я обременяват повече, след което тя вече нямаше никакъв повод да дари ушите си с положително невинното удоволствие да научи нещо лошо за мъжа, за когото не без основателно подозрение мислеше, че има намерение да я изнуди да му даде пари.
Старият моряк разказа колкото можеше по-накратко на капитана на „Нуестра Сеньора“ онова, което знаеше за непознатия, и основанията за своите подозрения, а младият офицер го запозна с поведението на този странен мрачен човек, което му бе направило силно впечатление. Капитанът го изслуша мълчаливо, без да пророни нито дума; но след като чу всичко, каквото двамата мъже можеха да му съобщят, той проговори с тих глас, като преди това хвърли предпазлив поглед към вратата да не би някой да ги подслушва. (А тази предпазливост съвсем не беше излишна, защото отвън леличката си бе изподрала ухото от притискане към вратата, за да чуе какво се говори вътре.)
— Сеньори, след всичко, което ми казахте, и като се има предвид онова, което при други обстоятелства би изглеждало незначително, за мен вече няма ни най-малко съмнение, че непознатият не е никой друг, освен всяващият ужас Тенарес, считан за мъртъв през последните години.
— Тенарес! — извика капитанът изплашен, а младият човек кимна с глава в знак на съгласие.
— По-тихо, сеньор! — зашепна капитанът. — Наистина стените нямат уши, но ги има сеньора Фостеро, а
